When time shudders...

Книгата започна да ме отнася на някъде и приземяването след това никак не е лесно. Само наистина красиво написаните книги го могат...

He embraced her. And touched her. And found her. Yennefer, in some astonishing way hard and soft at the same time, sighed loudly. The words they had uttered broke off, perished among the sights and quickened breaths, ceased to have any meaning and were dissipated. So they remained silent, and focused on the search for one another, on the search for the truth. They searched for a long time, lovingly and very thoroughly, fearful of needless haste, recklessness and nonchalance. They searched vigorously, intensively and passionately, fearful of needless self-doubt and indecision. They searched cautiously, fearful of needless tactlessness.

They found one another, conquered their fear and, a moment later, found the truth, which exploded under their eyelids with a terrible, blinding clarity, tore apart the lips pursed in determination with a moan. Then time shuddered spasmodically and froze, everything vanished, and touch became the only functioning sense.

An eternity passed, reality returned and time shuddered once more and set off again, slowly, ponderously, like a great fully laden cart. Geralt looked through the window. The moon was still hanging in the sky, although what had just happened ought in principle to have struck it down from the sky.

Andrzej Sapkowski, TIME OF CONTEMPT

The Witcher 3: Wild Hunt - Geralt and Yennefer making love in Kaer Morhen.

A nightmare...

[...] A distinct, clear image had suddenly emerged from a swirling vortex of unclear but disturbing  shapes, of strange but foreboding scenes and incomprehensible but sinister words and sounds. [...] 

Andrzej Sapkowski, Time of Contempt 
Translated by David French

Той...

Вече със сигурност мога да кажа, че много, ама наистина много харесвам вещера Гералт от Ривия. В началото на втората книга, Меч на Съдбата, надеждите ми, че преводачът ще е поусъвършенствал стила си се оправдаха. И най-важното: в рамките на две страници, Гералт два пъти обърна гръб напълно безразличен (и величествен) на един човек, който искаше да си премери силите с вещер и на един магьосник, също влюбен в Йенефер. Те викаха по него, а той просто си тръгна...

***

Отдалечи се по уличката, без да погледне назад. Вървеше, без да обръща внимание на хората, които бързо отстъпваха от пътя му и рязко затръшваха врати и прозорци. Не забелязваше никого и нищо.

Анджей Сапковски, Меч на Съдбата

Само тя...

Тя се наведе, косите й докоснаха лицето му, ухаеха на люляк и касис, и изведнъж той проумя, че вече никога няма да забрави това ухание, това леко докосване, разбра, че никога вече няма да може да сравнява тези с останалите аромати и докосвания. Йенефер го целуна и той осъзна, че никога няма да пожелае други устни, освен тези — меки, влажни и сладки от червилото. Внезапно разбра, че от този миг за него ще съществува само тя, нейната шия, нейните ръце и гърди, надничащи под черната рокля, нейната нежна хладка кожа, с която не можеше да се сравни нито една от докосваните от него до този миг. Очите й бяха толкова близо, тези най-прекрасни на света теменужени очи, които, както той се страхуваше, щяха да станат за него… всичко. Той го знаеше.

[…]

Той я прекъсна с целувка, прегръдка, ласка, докосване, милувка, милувки, а после вече с всичко, с целия себе си, с всяка своя мисъл, единствена мисъл, с всичко, с всичко. Прогониха тишината с въздишки и с шумоленето от хвърлени на пода дрехи, прогониха я много меко и без бързане, грижовно и нежно, и макар и двамата да не бяха много наясно що е грижовност и нежност, това се случи, защото и двамата много го искаха. И не бързаха за никъде — целият свят изведнъж престана да съществува, изчезна в небитието за кратък, съвсем кратък миг, който им се стори равен на вечност, понеже той си беше цяла вечност. После светът се появи отново…

Анджей Сапковски, ВЕЩЕРЪТ I: Последното Желание

"Гласът на здравия разум 1"

Защото наистина не бива да съдим за книгата по корицата...

* * *

Тя дойде при него на зазоряване.

Влезе много предпазливо, тихо, пристъпвайки безшумно, плувайки през стаята като мираж, като видение, а единственият звук, съпътстващ движението й, бе от допира на наметалото й с голата й кожа. Но точно това едва уловимо, едва чуващо се шумолене събуди вещера, а може би само го изтръгна от състоянието на полусън, в което той се люлееше монотонно, сякаш потънал в бездънна бездна, увиснал между дъното и повърхността на спокойно море, сред леко извиващите се нишки на водораслите.

Той не помръдна, дори не трепна. Девойката стигна до него, свали наметалото си и бавно и нерешително опря коляно в леглото. Той я наблюдаваше изпод спуснатите си ресници, без да се издава, че не спи. Тя внимателно се качи върху леглото, върху него, обхвана го с бедрата си. Опирайки се на напрегнатите си ръце, погали лицето му с косите си, които ухаеха на лайка. Приведе се решително и някак нетърпеливо и зърната на гърдите й докоснаха клепачите му, бузите, устните. Той се усмихна и бавно, внимателно и нежно хвана ръцете й. Тя се изправи, изплъзвайки се от пръстите му, сияеща, размита от мъгливите отблясъци на изгрева. Той се размърда, но тя го спря с решителен натиск на ръцете си и с леки, но настойчиви движения на бедрата затърси отговор.

Той отговори. Тя вече не отбягваше дланите му, отметна глава, тръсна косата си. Очите й, които той видя, когато тя доближи лицето си до неговото, бяха огромни и тъмни, като очите на русалка.

Полюлявайки се, той потъна в морето от лайка, което се развълнува и зашумя, изгубило покой.

"Canción"

«Llueve en este poema»

E. C.

Llueve. La tarde es una

hoja de niebla. Llueve.

La tarde está mojada

de tu misma tristeza.

A veces viene el aire

con su canción. A veces…

Siento el alma apretada

contra tu voz ausente.

Llueve. Y estoy pensando

en ti. Y estoy soñando.

Nadie vendrá esta tarde

a mi dolor cerrado.

Nadie. Solo tu ausencia

que me duele en las horas.

Mañana tu presencia regresará en la rosa.

Yo pienso —cae la lluvia—

en tu mirada tierna.

Niña como las frutas,

grata como una fiesta

hoy está atardeciendo

tu nombre en mi poema.

A veces viene el agua

a mirar la ventana

y tú no estás

A veces te presiento cercana.

Humildemente vuelve

tu despedida triste.

Humildemente y todo

humilde: los jazmines,

los rosales del huerto

y mi llanto en declive.

Oh, corazón ausente:

qué grande es ser humilde!

31 de diciembre de 1944

Gabriel García Márquez

Una vida...

La búsqueda de una lectura extraordinaria continúa porque aquella selección de cuentos tampoco me gustó mucho. Ahora vuelvo a empezar Gabriel García Márquez: Una Vida de Gerald Martin. A ver si es verdad que a la tercera va la vencida. Por ahora el sutil sentido del humor del inglés expresado en español me encanta…

* * *

He estado diecisiete años trabajando en la biografía. Contrariamente a lo que me decía todo aquel con quien hablaba en los primeros estadios del proyecto («No conseguirás acceder a él, y si lo haces, no “cooperará”»), conocía a mi hombre a los pocos meses de acometer el proyecto, y aunque no puede decirse que desbordaba de entusiasmo («¿Por qué quieres escribir una biografía? Las biografías significan la muerte»), se mostró cordial, hospitalario y tolerante. De hecho, siempre que me han preguntado si esta es una biografía autorizada, mi respuesta ha sido invariablemente la misma: «No, no es una biografía autorizada, es una biografía tolerada». No obstante, para sorpresa y gratitud mías, en 2006 el propio García Márquez dijo ante los medios de todo el mundo que yo era su biógrafo «oficial». ¡Así que probablemente yo sea su único biógrafo oficialmente tolerado! Ha sido un privilegio extraordinario.

Gerald Martin, Gabriel García Márquez: Una Vida

Copyright de la traducción © por Eugenia Vázquez Nacarino

Edición de Vintage Español
Una división de Random House, Inc.
Nueva York

За Алиса и как през Огледалния свят стигнах до испаноамерикански разкази от '70те...

Много рядко ми се случва да се откажа от някоя книга преди дори да съм стигнала средата. С „Алиса в Огледалния свят“ обаче се случи точно това, не знам защо. „Алиса в Страната на чудесата“ я прочетох доста бързо – не бях особено впечатлена, но поне я довърших... Даже се развълнувах леко при появата на мъдрата Чеширска котка и на Гъсеницата. В Огледалния свят се препънах още в самото начало на трета глава –  някак си пчелите-слонове добиващи неописуеми количества мед от огромни цветя-имения без покрив не успяха да ме докоснат. Сега, за разнообразие и необходимо възстановяване след разочароващо четиво, се връщам към испаноезичните корени, че после и за българските имам планове. Отидох до чуждестранната секция на библиотеката (личната имам предвид) и тази книжка ми намигна.

Важно!!! Това е само личното ми мнение. В никой случай не искам и не се опитвам да оценявам или критикувам британската класика на Луис Карол.

© Христиана Бобева, 2017

"Cheshire Puss"

‘Cheshire Puss,' she began, rather timidly, as she did not at all know whether it would like the name: however, it only grinned a little wider. `Come, it's pleased so far,' thought Alice, and she went on. `Would you tell me, please, which way I ought to go from here?'

‘That depends a good deal on where you want to get to,' said the Cat.

‘I don't much care where--' said Alice.

‘Then it doesn't matter which way you go,' said the Cat.

‘--so long as I get somewhere,' Alice added as an explanation.

‘Oh, you're sure to do that,' said the Cat, `if you only walk long enough.'

Alice felt that this could not be denied, so she tried another question. `What sort of people live about here?'

‘In that direction,' the Cat said, waving its right paw round, `lives a Hatter: and in that direction,' waving the other paw, `lives a March Hare. Visit either you like: they're both mad.'

‘But I don't want to go among mad people,' Alice remarked.

‘Oh, you can't help that,' said the Cat: `we're all mad here. I'm mad. You're mad.'

‘How do you know I'm mad?' said Alice.

‘You must be,' said the Cat, `or you wouldn't have come here.'

Alice didn't think that proved it at all; however, she went on `And how do you know that you're mad?'

‘To begin with,' said the Cat, `a dog's not mad. You grant that?'

‘I suppose so,' said Alice.

‘Well, then,' the Cat went on, `you see, a dog growls when it's angry, and wags its tail when it's pleased. Now I growl when I'm pleased, and wag my tail when I'm angry. Therefore I'm mad.'

/From CHAPTER VI – Pig and Pepper/

Lewis Carroll, Alice in Wonderland

© John Tenniel

За Фикуса...

Не знам дали Блага Димитрова е чела какво Учителят Петър Дънов казва за фикуса, но след като познавам романа ѝ Лице, бих казала, че да. Особено интересно е, че главната героиня, Бора Найденова, е професор и според Петър Дънов фикусът е точно за нея...

* * *

Запример, добре е да отглеждате фикус. Наистина, фикусът е безплодно растение, но дава нещо от себе си. Който иска да забогатее, нека отглежда фикус. Той внася спокойствие и разположение в човека. Фикусът е за учените хора.

Петър Дънов

* * *

Фикусът остава сам до прозореца в стъмнения апартамент. Многорък Буда от зеленясал бронз, съсредоточен във фик-съзнание.

Обладател на някакво неизвестно растително проникновение, този безмълвен състайник е установил подкоренна връзка със сетивата на мъжа и жената, без те да я осъзнаят. Той съзира миналото и това, което предстои. И със сгъстено излъчване на биотокове се опитва да предодврати катастрофата или поне да я смекчи. Как ли? По своему, по фикуски. Може би чрез фотосинтеза между двамата. Непрестанно поглъща въгледвуокиса, който те издишат. Примесен със заразни отрови – подозрения, съмнения, злъч, дори в стила на героинята – класова омраза, непримиримост. И го преработва търпеливо в кислород, наситен със спокойствие, сговор, сън, любов, прошка, за да вдишват. Ако такъв е техният микроклимат, в който биха могли да виреят като същества, верни на природата си, те си го отравят сами с разни фикс-идеи. А разстението иска да им внуши своята проста фикус-идея:

Внасяй в хаоса Фи-хармония!

Вземи на фокус един слънце-лъч – фикус-фокус.

През себе си го пропущай, чрез себе си го превръ-

щай в нещо по-най пренай от себе си: в зелено, в

лист, в сянка, в бистро, в капка, в глътка, в смях, в

сълза, в свежо, във въздух, в дъх, в дух.

И ще станеш най-сетне спокоен – фику-

тивно.

Сянката на фикуса с лапести листа е уголемена на стената. Напомня за тропическия му произход. Сякаш призракът на изгонената завинаги от града природа се промъква в този тесен апартамент и плете някаква разклонена формула, от която двамата обитатели със своя самонадеян разум няма как да се откопчат.

Един мистичен сноп лунни лъчи се плъзва върху полираните листа, изтръгвайки от тях недостъпен за човешки слух ултра-фи-звук. В този миг фикусът, превърнат в арфикус, отехтява своята носталгична болка:

Изкоренен от джунглата, въдворен в единоч-

ка саксия, аз фикукрея – джудже-фикус, таен

стаен пратеник, за да внасям с пълни, зелени

шепи сред стените фикосмоса.

Блага Димитрова, Лице

На нашето мъниче за едно денонощие му се излюпи листо... ❤

Повече за фикуса, четете тук.

Страшна сила...

Онзи ден влязох в една книжарница и една от първите книги, които видях, беше „Пътуване към себе си“ на Блага Димитрова. Разтворих я и ме чакаше един от най-красивите абзаци. И някак си ми напомня за предишната ми публикация, от Властелина на Пръстените – той я хваща за ръка и Времето отново започва да тече...

© Христиана Бобева, 2017

* * *

Страшна сила е събрана в ръцете на любим мъж. Гледаш в хипноза тая едроставеста китка с тревожещи космици по кожата. Сякаш тия снопчета влакна са излъчители на гравитация. Някаква древна закана напира от ъгловите линии на кокалчетата. Широката твърда длан таи гореща ласка и плясък на камшик. Дългите, чувствителни пръсти умеят да те докосват и да четат всяка гънка на кожата ти като азбука за слепи. Могат цяла да те прочетат. Да изтрият като магнетофонна лента всякакъв спомен от друго докосване по тебе. Могат да те моделират и да изваят една богиня от тебе. Но в същото време – и да те подчинят, да те превият, прекършат, да те смажат. Страх и нежност, закрила и угроза внушават мъжките ръце. От тая длан извира животът за тебе, от нея може да те удари гръм и да те овъгли до корена. Каквото и да бъде, нека да е от неговата ръка! От ничия друга, само от неговата!

Блага Димитрова, Пътуване към себе си

Your life will be brighter than noonday; its darkness will be like the morning. *

*Job 11:17

[…] And they said no more; and it seemed to them as they stood upon the wall that the wind died, and the light failed, and the Sun was bleared, and all sounds in the City or in the lands about were hushed: neither wind, nor voice, nor bird-call, nor rustle of leaf, nor their own breath could be heard; the very beating of their hearts was stilled. Time halted.

And as they stood so, their hands met and clasped, though they did not know it. And still they waited for they knew not what. Then presently it seemed to them that above the ridges of the distant mountains another vast mountain of darkness rose, towering up like a wave that should engulf the world, and about it lightnings flickered; and then a tremor ran through the earth, and they felt the walls of the City quiver. A sound like a sigh went up from all the lands about them; and their hearts beat suddenly again.

[…]

And so they stood on the walls of the City of Gondor, and a great wind rose and blew, and their hair, raven and golden, streamed out mingling in the air. And the Shadow departed, and the Sun was unveiled, and light leaped forth; and the waters of Anduin shone like silver, and in all the houses of the City men sang for the joy that welled up in their hearts from what source they could not tell.

And before the Sun had fallen far from the noon out of the East there came a great Eagle flying, and he bore tidings beyond hope from the Lords of the West, crying:

Sing now, ye people of the Tower of Anor,

for the Realm of Sauron is ended for ever,

and the Dark Tower is thrown down.

Sing and rejoice, ye people of the Tower of Guard,

for your watch hath not been in vain,

and the Black Gate is broken,

and your King hath passed through,

and he is victorious.

Sing and be glad, all ye children of the West,

for your King shall come again,

and he shall dwell among you

all the days of your life.

And the Tree that was withered shall be renewed,

and he shall plant it in the high places,

and the City shall be blessed.

Sing all ye people!

And the people sang in all the ways of the City.

THE RETURN OF THE KING

(BOOK SIX, Chapter 5: The Steward and the King)

J. R. R. Tolkien, The Lord of the Rings

Because it was impossible to stay in The Darkness of Sholob's lair...

"Even though I walk through the valley of the shadow of death..."*

*Psalm 23:4, Psalm of David.

Drawing a deep breath they passed inside. In a few steps they were in utter and impenetrable dark. Not since the lightless passages of Moria had Frodo or Sam known such darkness, and if possible here it was deeper and denser. There, there were airs moving, and echoes, and a sense of space. Here the air was still, stagnant, heavy, and sound fell dead. They walked as it were in a black vapour wrought of veritable darkness itself that, as it was breathed, brought blindness not only to the eyes but to the mind, so that even the memory of colours and of forms and of any light faded out of thought. Night always had been, and always would be, and night was all.

THE TWO TOWERS

(BOOK FOUR, Chapter 9: Shelob’s Lair)

J. R. R. Tolkien, The Lord of the Rings

Master SamWise The Stout-Hearted

'Yes, that's so,' said Sam. 'And we shouldn't be here at all, if we'd known more about it before we started. But I suppose it's often that way. The brave things in the old tales and songs, Mr. Frodo: adventures, as I used to call them. I used to think that they were things the wonderful folk of the stories went out and looked for, because they wanted them, because they were exciting and life was a bit dull, a kind of a sport, as you might say. But that's not the way of it with the tales that really mattered, or the ones that stay in the mind. Folk seem to have been just landed in them, usually – their paths were laid that way, as you put it. But I expect they had lots of chances, like us, of turning back, only they didn't. And if they had, we shouldn't know, because they'd have been forgotten. We hear about those as just went on – and not all to a good end, mind you; at least not to what folk inside a story and not outside it call a good end. You know, coming home, and finding things all right, though not quite the same – like old Mr Bilbo. But those aren't always the best tales to hear, though they may be the best tales to get landed in! I wonder what sort of a tale we've fallen into?'

[…]

'…Still, I wonder if we shall ever be put into songs or tales. We're in one, or course; but I mean: put into words, you know, told by the fireside, or read out of a great big book with red and black letters, years and years afterwards. And people will say: "Let's hear about Frodo and the Ring!" And they'll say: "Yes, that's one of my favourite stories. Frodo was very brave. wasn't he, dad?" "Yes, my boy, the famousest of the hobbits, and that's saying a lot."'

THE TWO TOWERS

(BOOK FOUR, Chapter 8: The Stairs of Cirith Ungol)

J. R. R. Tolkien, The Lord of the Rings

Beware of Mother Nature...

“ […] The mountains seemed to be trying with their deadly breath to daunt them, to turn them back from the secrets of the high places, or to blow them away into the darkness behind. […]”

THE TWO TOWERS

(BOOK FOUR, Chapter 8: The Stairs of Cirith Ungol)

J. R. R. Tolkien, The Lord of the Rings

How sheer desperation feels like...

'I wonder,' said Frodo. 'It's my doom, I think, to go to that Shadow yonder, so that a way will be found. But will good or evil show it to me? What hope we had was in speed. Delay plays into the Enemy's hands − and here I am: delayed. Is it the will of the Dark Tower that steers us? All my choices have proved ill. I should have left the Company long before, and come down from the North, east of the River and of the Emyn Muil, and so over the hard of Battle Plain to the passes of Mordor. But now it isn't possible for you and me alone to find a way back, and the Orcs are prowling on the east bank. Every day that passes is a precious day lost. I am tired, Sam. I don't know what is to be done. What food have we got left?'

'Only those, what d'you call 'em, lembas, Mr. Frodo. A fair supply. But they are better than naught, by a long bite. I never thought, though, when I first set tooth in them, that I should ever come to wish for a change. But I do now: a bit of plain bread, and a mug − aye, half a mug − of beer would go down proper. I've lugged my cooking-gear all the way from the last camp, and what use has it been? Naught to make a fire with, for a start; and naught to cook, not even grass!'

THE TWO TOWERS

(BOOK FOUR, Chapter 1: The Taming of Sméagol)

J. R. R. Tolkien, The Lord of the Rings

The Ent...

'[…] There are Ents and Ents, you know; or there are Ents and things that look like Ents but ain't, as you might say. I'll call you Merry and Pippin if you please –  nice names. For I am not going to tell you my name, not yet at any rate.' A queer half-knowing, half-humorous look came with a green flicker into his eyes. 'For one thing it would take a long while: my name is growing all the time, and I've lived a very long, long time; so my name is like a story. Real names tell you the story of the things they belong to in my language, in the Old Entish as you might say. It is a lovely language, but it takes a very long time to say anything in it, because we do not say anything in it, unless it is worth taking a long time to say, and to listen to.'

THE TWO TOWERS

(BOOK THREE, Chapter 4: Treebeard)

J. R. R. Tolkien, The Lord of the Rings