Тя се наведе, косите й докоснаха лицето му, ухаеха на люляк и касис, и
изведнъж той проумя, че вече никога няма да забрави това ухание, това леко
докосване, разбра, че никога вече няма да може да сравнява тези с останалите
аромати и докосвания. Йенефер го целуна и той осъзна, че никога няма да пожелае
други устни, освен тези — меки, влажни и сладки от червилото. Внезапно разбра,
че от този миг за него ще съществува само тя, нейната шия, нейните ръце и
гърди, надничащи под черната рокля, нейната нежна хладка кожа, с която не можеше
да се сравни нито една от докосваните от него до този миг. Очите й бяха толкова
близо, тези най-прекрасни на света теменужени очи, които, както той се
страхуваше, щяха да станат за него… всичко. Той го знаеше.
[…]
Той я прекъсна с целувка, прегръдка, ласка, докосване, милувка, милувки, а
после вече с всичко, с целия себе си, с всяка своя мисъл, единствена мисъл, с
всичко, с всичко. Прогониха тишината с въздишки и с шумоленето от хвърлени на
пода дрехи, прогониха я много меко и без бързане, грижовно и нежно, и макар и
двамата да не бяха много наясно що е грижовност и нежност, това се случи,
защото и двамата много го искаха. И не бързаха за никъде — целият свят изведнъж
престана да съществува, изчезна в небитието за кратък, съвсем кратък миг, който
им се стори равен на вечност, понеже той си беше цяла вечност. После светът се
появи отново…
Анджей Сапковски,
ВЕЩЕРЪТ I: Последното Желание
No comments:
Post a Comment