Днес завърших
трилогията на Талев „Самуил, цар български”. Не мога да повярвам, че мислех (не
знам защо) да я пропусна. Зачетох се, защото нямах книга в себе си, а исках да
продължа с Талев и в chitanka.info това беше единственото негово произведение,
освен преспанската тетралогия. Заплени ме от първия абзац, в който млад
конник и слугата му препускат с коне през гората. Спомням си, че когато малко
след това един богомил назова конника по име – Самуил –, почти подскочих от
вълнение.
Не знам и как
можах да си помисля, че Талев може да не засегне всеизвестната история за
ослепените самуилови войници. Колкото повече се приближавах към края на третата
книга, толкова по-силно тръпнех в очакване да разбера как ще бъде поднесен един
от най-тежките моменти в българската история. Ами... беше страшно, много
страшно. В момента, в който започнаха да ги водят на групички от по сто човека към
нагорещените в огньове мечове и други... пособия, избухнах в рев, съвсем сериозно. На сто човека са оставяли само един водач с едно око. Стотици са били
избити, защото са се съпротивлявали. И битката в теснината Ключ, и последвалото
ослепяване на българските пленници бяха живи, истински, съвсем по-различни от
учебниците по история.
Докато четях
романа, от една страна се сещах за „Игра на тронове”, защото интригите и междуособиците
са идентични. От друга страна, се
затвърди усещането ми, че Толстой и Талев много си приличат – това е съвсем
лично и любителско мое мнение. И двамата сякаш не са били от този свят – заради
мащабите на романите им, в които е цялата Вселена. Четеш ги и не можеш да
проумеш как един човек е имал толкова необятност в себе си, която е предал на
света по такъв начин. Детайлното изграждане на персонажите, чувствата и
вижданията им, филосовските отклонения, ролята на отделния човек и масата в
написването на историята... Всичко това и още толкова много те зашеметява и
след като завърши, без значение дали става дума за „Война и мир”, преспанската тетралогия
или „Самуил, цар български”, все още витаеш някъде там. Вчера-днес четох до към
2 и нещо през нощта и, когато станах, имах смътното усещане, че съм все още
там, в романа.
Препоръчвам го горещо,
но само ако имате сили – наистина ще са ви нужни.
©Христиана Бобева, 2019
* * *
— Аз ще накажа
българите. И ще ги сломя завинаги.
С едно движение
на ръката василевсът побърза да спре всяко одобрение или каквото и да е възражение,
направи знак на катепана да го последва, кимна за поздрав и пак се върна в
шатъра. Катепанът пристъпи след него и като чувствуваше върху себе си погледите
на всички събрани там, усмихваше се под дългите си мустаки самодоволно и
надменно. Болярите изпроводиха василевса с поклон, макар той да бе влязъл вече
в шатъра, и не се чу никаква дума на одобрение или възражение. Едва когато
болярите се пръснаха наоколо по двама или трима, чуха се тук-там и скоро
заглъхнаха ненужни думи.
Щом се зазори на
другия ден, през ромейския стан премина с бърз ход малка дружина конници.
Водеше ги катепан Куцукус. Надигнаха се в утринния здрач тръбни звуци и ехтяха
самотно някое време. Рано беше още и сънят на войниците беше дълбок в утринната
прохлада, но се чуха сърдити гласове и заповеди, многолюдният стан отеднаж се
съживи, зашумя тревожно — не ще да е напразно това дигане на войската още по
тъмно.
Недалеч от
ромейския стан, в една широка впадина, беше станът на българските пленници. Тук
беше тихо. Не се чуваха ни тръби, ни викове. Спяха върху голата земя хилядите
пленници, а спяха по ниски шатри, под навеси или също тъй на открито и ромейски
войници, които пазеха от всички страни пленнишкия стан; само стражите стърчаха
наоколо или се мяркаха в разредяващия се здрач, дигнали на рамо дългите си
копия. Едва когато се развидели добре, екна и тук тръба. Развикаха се стражите
от всички страни и мнозина дори се нахвърлиха върху пленниците, влязоха между
тях, мушкаха ги с дръжките на копията си, ритаха ги с озлобение — като не бяха
спали те през тая нощ, бързаха да прекъснат съня на презрените роби. А скоро
след като се показа слънцето по пътя край реката се зададоха една след друга
сред облаци прах седем-осем дружини ромейска пехота и още две дружини конница в
пълно въоръжение.
Стече се насам
две мерии войска и загради пленнишкия стан с плътна жива ограда. Повечето от
пленниците седяха по земята на по-големи или по-малки дружинки и гледаха
ромеите с подозрително любопитство или с презрение, или с досада, или пък с
безразличие; други наскачаха и се приближиха към редиците им, опитваха се да
влязат в разговор с тях — от празно любопитство или от несдържано желание да
научат нещо за своята по-нататъшна участ, а трети безсрамно се подмилкваха и
просеха от враговете си храна. Станаха и сбивания. Мнозина от българите се
нахвърлиха върху просяците, обидени от тяхното унижение, изтласкваха ги навътре
в стана, но някои от тях, така угодливи пред ромеите, извръщаха се да се бият
със своите с неподозирана ярост. Понесе се сред хилядите пленници, засили се,
зашумя и някаква смътна тревога, чуваха се гласове, неспокойни, плахи, дори
пълни с прокоба:
— Ще ни водят
другаде някъде…
— В техни ръце
сме… Тая сутрин ето и хляб не ни дават…
— Ще ни избият…
Мнозина се
трупаха около своите също тъй пленени челници, питаха, разпитваха. Никой от
българите не познаваше катепана Куцукус. Неговата червена наметка се мяркаше по
всички посоки около пленнишкия стан. Той препускаше на запенения си кон ту тук,
ту там, ту по-нататък, на два-три пъти изчезваше някъде за някое време и пак се
появяваше, следван от малката си дружина, спираше се за миг и пак се втурваше
нататък, пошушваше нещо или крясваше сърдито — главатарят на палачите, както го
наричаха на подбив, но не и без страх ромеите, вършеше усърдно своята злокобна
работа…
Най-сетне катепан
Куцукус се спря с дружината си на горния край на пленнишкия стан и се отпусна
уморен на коня. Той не сваляше бдителен поглед от една височина насреща, която
се издигаше стръмно отвъд дълбоко, затулено долище. Конят на катепана
неспокойно клатеше глава и непрестанно шибаше корема си с дългата опашка;
тупаха с нозе, махаха опашки и другите коне зад него — зли мухи лепнеха по тях
и ги хапеха ожесточено. Откъм многолюдния пленнишки стан се дочуваше глуха
врява. Пътят край реката нагоре, накъм ромейския стан, беше пуст. От дъното на
дълбокото долище насреща бавно се издигаха валма синкав пушък, разстилаха се
нашироко и чезнеха в мътния блясък на сивкавото небе, вече нажежено от ранното
августовско слънце. Ставаше все по-горещо и по-задушно, все по-нетърпеливо
дигаше очи главатарят на палачите към отсрещната височина.
Там се показаха
най-напред трима конници и дигнаха към блесналото небе дълги медни тръби. Преди
да долетят до слуха им първите тръбни звуци, катепанът замахна два пъти с ръка
— даде някому знак и подкара бързо коня към дълбокия дол. Последва го и
дружинката му, а в същото време откъм пленнишкия стан потегли една голяма
купчина люде — над стотина души пленници, обградени с две редици въоръжени
войници, пехотинци и конници. Когато главатарят на палачите и дружината му
слязоха в дола, а зад тях се смъкваха и пленниците с обградилите ги войници, на
отсрещната височина, надвесена над дола, се показа василевсът с цяла тълпа свои
приближени; на яркото слънце отдалеко пъстрееше облеклото на велможите,
отдалеко личеше сред това шаренило тъмното облекло на Василий Втори. Катепанът
дръпна юздата и конят му веднага се спря, опънал предните си нозе, спря се и
тълпата с пленниците, затихна всеки шум и глас. Тогава главатарят на палачите
видя как василевсът махна с ръка: започвайте!
Долището беше
дълбоко разядено корито на пресъхнала рекичка. Тук-там стърчаха купчини
изсъхнали треви, широко наоколо ярко се белееше ситен пясък, настилан от водата
на дълбоки пластове. По цялата дължина на дола, на по три-четири разтега един
от друг, горяха големи огньове и около всеки огън стояха по двама или трима
мъже, съблечени до пояс, гологлави и боси по парещия пясък. Те всички бяха
препасани с червени пояси и по това личеше, че са палачи и мъчители. Край всеки
огън бяха изтеглени купища жар, а наблизо бяха нахвърляни камари дъбови дърва.
Нагорещеният въздух над жарта, над пламтящите огньове трептеше и се люлееше над
едвам видими вълни, по разголените тела на палачите се стичаше пот на едри капки,
на цели вадички. В купищата жар бяха наслагани мечове, двуроги шишове с дървени
дръжки и други пак тъй разклонени като вилки железа, но не с остри краища, а
сплескани, кръгли като парички.
На свой ред
главатарят на палачите махна с ръка и викна:
— Започвайте!
Войниците се
нахвърлиха върху пленниците и ги поведоха един след друг към огньовете. Край
всеки огън бе изправен по един българин. Нахвърлиха се върху неволниците и
палачите — увисваха по тях, хващаха здраво ръцете им, сграбчваха ги за дългите
коси, да не могат и да помръднат глава. Други мъчители, по един край всеки
огън, дигаха от жарта нагорещен до червено меч или двурог шиш и го насочваха
бързо към очите на пленника.
— Майчице! —
разнесе се пронизващ писък сред забързаното оживение около огньовете. Веднага
след него, едновременно с него се чу и втори, и трети, чуха се още много викове и
писъци от ужас, от болка: — Очите ми!… Ооо… Изгорях…
Пленниците се
дърпаха с все сила и на всички страни, но не можеха да се изтръгнат от ръцете
на сграбчилите ги, увиснали по тях войници и мъчители. Нагорещеният меч не се и
докосваше до очите, но стиснатите клепки в миг прегаряха от светналото желязо,
очите се издуваха на мътни мехури, които се пукваха и по пребледнелите
обраснали бузи потичаше обилна влага, на мястото на очите се отваряха кървави
дупки, острият двурог шиш хлътваше бързо в затворените очи на друг неволник, а
нагорещените парички оставяха върху очите два дълбоко прегорели кървави кръга.
Така бяха прекарани край огньовете всички доведени тук българи. В трептящия
въздух пропълзя и се задържа тежка, сладникава миризма на изгоряла плът. Когато
преброиха до сто ослепени вече пленници — сто и първия от тях оставиха с едно
око и палачът му викна:
— Ти ще ги водиш
тия! Заведи ги на вашия цар, кучето Самуил!
Всички ослепени
неволници бяха изтласкани към другия край на долището. Те се клатушкаха нататък
с плахи стъпки, с протегнати ръце, въртяха глави, сякаш да махнат отпред очите
си черната тъмнина, блъскаха се един в друг, притискаха се, а ромеите викаха по
тях:
— Махайте се
оттук! Вървете при своя цар, и вие крастави кучета като него!…
Отчаяните
болезнени викове и стонове на ослепените заглъхнаха отвъд дълбокото долище.
Тогава откъм горния му край навлязоха други пленени българи и ромейски войници.
Поведоха и тия неволници един след друг край огньовете. Чу се надалеко гласът
на катепан Куцукус:
— По-бързо!
По-живо! Те са хиляди, хиляди!
Разнесоха се нови
писъци и вопли. Миризмата на изгоряло човешко месо се сгъсти край огньовете.
Един от българите — едър млад момък, едва-що бяха го изправили пред огъня —
разблъска с голяма сила войниците и мъчителите, които се бяха налепили по него,
отскубна се от ръцете им, но губителят, който бе посегнал да изгори с меч очите
му, подскочи и разцепи главата му с нагорещеното острие…
Край огньовете
минаваха тълпа след тълпа пленници и войници. Час по час мъчителите хвърляха в
загасващите пламъци наръчи дърва или изтегляха нови купища жар; към небето се
издигаха нови стълпове чад, миризмата на изгоряла човешка плът ставаше все
по-гъста и по-тежка. Кацукус, главатарят на палачите, минаваше от огън до огън
и викаше по людете си, подканяше ги да работят по-бързо, по-сръчно. Когато
някой от българите се противеше повече или дори се изтръгваше от ръцете на
мъчителите, войниците го съсичаха, надупчваха го с копията си; встрани,
по-далеко от дългата редица на огньовете, бяха захвърлени телата на мнозина
избити българи. Върволицата на ослепените излизаше от зловещото долище и се
клатушкаше, пъплеше накъм Струмица. Водачите, по един едноок на сто души,
водеха слепите към затворената българска крепост и жалките стонове на всички
тия несретници се разнасяха надалеко. А Василий императорът продължаваше да
стои със своите приближени на височината отсреща. Над главите на ромейските велможи
бяха опънати сенници, до нозете на василевса беше сложен и стол, но той не го и
поглеждаше, дотолкова беше погълнато вниманието му от злокобната работа на
палачите по песъчливото дъно на пресъхналата река…
Девет дълги
пламтящи августовски дни продължи ослепяването на българските пленници.
Върволицата на ослепените стигаше до стените на Струмица. Василий идваше по
няколко пъти на ден и стоеше дълго на височината, да следи отблизо работата на
мъчителите. На десетия ден в пленнишкия стан бяха останали само няколкостотин
българи. Те знаеха къде водеха ромеите техните другари и бяха успявали досега
да се спасяват, но дойде и техният ред. Когато ромейските войници насочиха
копията си, за да поведат и тях към мъчилището, те се нахвърлиха с голи ръце
върху войниците. Битката беше къса. Тия няколкостотин българи бяха избити до
един. Съобщиха на василевса за техния край, а той презрително приподигна рамена
и попита:
— Колко са
ослепените?
Катепанът,
главатар на палачите, ниско се поклони:
— Четиринадесет
хиляди, твое свето царство.
Пред Василия се
изстъпи най-старият от велможите му, севастократорът Йоан Петрон, поклони се
той още по-ниско, после дигна високо ръце, сякаш за благодарност към бога, и
гласът му потрепера от лъстива угодливост:
— О, велики
василевс, вековете ще те запомнят като унищожител на варварите!
По-късно Василия
Втори нарекоха „вулгарохтонос“, което ще рече българоубиец.
[…]
Чунът се отдели
от брега и се плъзна по водата, последваха го и други два чуна, но Самуил като
че ли нищо не забелязваше. Той не откъсваше втренчения си, някак уплашен поглед
от насрещния бряг и нетърпеливо стискаше гладкия ръб на чуна, както се бе
уловил там с малката си, изсъхнала още повече ръка. Той не дочака чунът му да
се доближи до брега, стана от седалката и така стоя, докато стъпи на каменните
стъпала там. Слепите войници се бяха струпали на брега с хиляди и продължаваха
да прииждат по пътя откъм Обител. Неколцина стражи пазеха ред, но още повече
пазеха да не изпопадат слепите във водата. Те се блъскаха и натискаха не само
поради преголямата си възбуда сега, когато чуха, че сам царят слиза при тях, но
още и поради слепотата си — въртяха се и се обръщаха, търсеха откъде да
погледнат, като че ли можеха да видят нещо. И приказваха, викаха, плачеха като
уплашени, безпомощни деца.
— Иде ли царят?
Спря ли вече на брега? Чакайте да го видя! Искам да го видя! О, царю, царю, виж
какво стана с нас! Ето ние при тебе, виж ни, а ние не можем да те видим…
Голям шум и викот
се надигаше наоколо, надалеко го разнасяше студеният есенен вятър, който духаше
откъм езерото. Викаха и стражите, викаха и еднооките водачи, но се дочуваше
сякаш един вик, едно общо стенание и като че ли цялата тая хилядна тълпа
стенеше с един общ глас, с едни и същи думи:
— О, царю, татко
ти наш, помогни ни, при тебе сме дошли…
Царят се изкачи
по няколко стъпала и се спря на малкото свободно място, което бе останало там.
На два разтега от него бяха слепите, напираха от всички страни наоколо, той ги
виждаше как се мъчеха да стигнат по-близо, да го докоснат, виждаше слепите им
очи, които го търсеха в своята черна тъмнина, искаха да го зърнат, виждаше
грозните рани в очните им дупки, напрегнатите им лица, страшни бяха те без очи
и като че ли без всякаква светлина по тях. Самуил дигна глава, погледна по-нататък
— те бяха много и всички в една мъка, един и същ глас, един и същ вик отправяха
към него:
— Царю, помогни
ни…
Те се бутаха,
клатеха, въртяха глави, търсеха него. Те бяха гладни, дрипави, студеният вятър
пронизваше разголените им, посинели, почернели, мършави меса. Войнишкото им
облекло висеше на дрипи и късове — разтеглени ризници, откачени железни
раменници, наколенници, килнати шлемове, доколкото мнозина още носеха върху
себе си такива части от желязното войнишко облекло, а сега стояха по тях като на
присмех и те приличаха на жалки войнишки подобия, на смешно преправени войници.
И тия страшни дупки вместо очи, тия гноясали рани, следите от кървави сълзи по
лицата им… Това бяха неговите войници, ето на какво приличаше сега войската му.
При него бяха дошли войниците му, него бяха дошли да потърсят. Те бяха вървели
след него по всички краища на царството и вън, по ромейска земя. Никъде не бяха
го изоставили тия проклети мърморковци. Заедно бяха гладували и жадували,
заедно бяха проливали кръв и бяха мрели в битки и по пътищата. Не бяха го
изоставили те като неговите велможи, като роднините му. А техният дял винаги е
бивал най-горък. Ето и сега. Очите си бяха дали, светлината си. И пак при него
бяха дошли, него да потърсят, а как ще им помогне той, техният цар, накъде ще
ги поведе отново? Ето докъде ги бе довел той…
Той ги гледаше с
широко разтворени очи, дигнал високо глава да ги види още по-добре, да ги види
всичките, до най-последния между тях, най-нещастния между тях. И дълго стоя
мълчалив и неподвижен, само вятърът подухваше дългите му бели коси. Сетне
колената му започнаха негли сами да се присвиват, той се приведе и двете му
колена отеднаж тупнаха върху влажния пясък. Поклони се царят ниско, на колена
пред ослепените войници, и промълви най-добрите думи, които можеше да им каже:
— Деца мои,
синове мои… Войници мои добри, войници мои храбри, народе мой…
Не каза нищо
повече. Нямаше повече и по-ясни думи за неговата мъка.
Пристъпи
племенникът му Владислав, също и войводата Богдан, челникът на новия полк
Георги Кичава, да му помогнат да стане, но той пак ги отстрани. През тълпата на
слепите премина някакъв бърз шепот, някой високо изохка, после те всички
замлъкнаха като по даден знак. Старият цар Самуил стоеше на колена пред тях…
Димитър Талев, „САМУИЛ, ЦАР БЪЛГАРСКИ”
Книга трета: „Погибел”
 |
| Паметник-композиция на Любомир Далчев. Намира се срещу Царския дворец в центъра. Признавам си, че до сега не знаех, че е посветен на ослепените Самуилови воини. |
