"Час-фик"

Настъпва неговият час. Часът на фикуса. Час-фик, обратен на час-пик.

       Когато движението спре, самоизчерпано. И шумовете се взаимозаглушат. И когато думите за заключат обратно в устата. Тогава. Една сянка, разклонена като сторък Буда в ъгъла до прозореца. Листата му, без да помръднат, протягат дълги, източени пръсти от зелено излъчване. И проникват дълбоко в кладенеца на съня, до самото дъно, където са напластени неизвестност връз неизвестност. 

Блага Димитрова, Лице

Личен архив. Един много, много, наистина много голям фикус,
Кадис, Испания.

Южноиспанският фикус от снимката е пълната противоположност на този, описан в романа и може би точно заради това, докато четях, изведнъж се сетих за него. Не е затворен между стените на някой апартамент, не е в саксия, на вечния си пост до прозореца. Дошъл от Австралия с една монахиня, вековен съсед на океана, той е толкова огромен и величествен, че трябваше да стигна до сами бордюра на тротоара, за да успеем с обектива да го обхванем целия, или поне да се опитаме. 

И отново се заплетоха спомените и книгите...

© Христиана Бобева

A todos los que les interese esta publicación en castellano - la pueden encontrar aquí. 

Traducción del búlgaro: Cristiana Bobeva, todos los derechos reservados.

ANISA

Qué hermosa habitación en penumbra,
la nuestra
a las doce de la mañana.

Mi ropa
colgada de cualquier
forma sobre tu bicicleta.

Palabras
provocadas por el tacto.
Mandíbulas y humo.

Nuestras voces, una a una.

Juan Antonio Bernier, Árboles con tronco pintado de blanco

Luis Vidal, Habitación roja con bicicleta, óleo sobre tela.

La ventana, el estante,

gramáticas de lenguas que anidaron en nuestro corazón.

Cuadernos casi enteros consagrados

a la búsqueda humilde

de una sola verdad,

distinta a cada instante, 

negándose a sí misma. 

La mesa, el lapicero,

la música mostrando el camino a seguir,

el bosque en que perderse

donde la casa roja

Juan Antonio Bernier, Así procede el pájaro

Vuelvo a las lecturas también en castellano. Es que durante un largo período podía leer sólo en búlgaro, sólo a Blaga Dimitrova. Hoy en el mercado de libros antiguos conseguí otra novela suya, Лице (en español: Cara). Los lectores de la sección búlgara del blog ya la conocerán muy pronto. Pero, por casualidad, en una librería de literatura búlgara, me encontré con la pequeña antología de dos poemarios - La filosofía y dos gorriones* - de Juan. Con mis compañeros de la carrera de Letras Hispánicas lo conocemos así y tuvimos el honor de tener a este poeta cordobés como lector en unas clases sobre La Generación del ´50 de las que me iba sin ganas, pero feliz. Ahora sólo queda que Juan vuelva a Sofía porque el libro necesita con urgencia su firma. 

*Todos los poemas del libro van con una traducción al búlgaro, gracias a nuestra querida catedrática de Literatura hispanoamericana, Liliana Tabakova. Edita Жанет 45, 2014.

© Cristiana Bobeva

"И любовта ни сякаш по е свята..." *

Този откъс те хваща за гърлото и не те пуска, дълго отеква в теб горчивата му поезия.

***
Един мъж с мамещи далечини в очите. За такъв съм мечатала.
Твоята любов ми е нужна, за да дишам. Но аз няма да те моля да останеш при мене. Нека бъдеш верен не на мене, а на своя път, който е съставна част от самия тебе и който едва ли ще извървим заедно.
Няма да бъда трънлива драка, в която ти ще заплетеш крилете си и не ще можеш да летиш.
Ще преглътна стипчивите си сълзи. И ще си тръгна достойно.
Самообречен на всички посоки и гласове. Никой, дори ти няма да узнаеш, че винаги ще те обичам - само тебе, защото ти принадлежиш на нещо по-голямо и по-красиво от мене.
Далечината - моя равностойна съперница. Сама идвам и сама ще си отида. 

Блага Димитрова, Отклонение

* Заглавието е цитат от стихотворение на Димчо Дебелянов - "Аз искам да те помня все така".

"Към тебе..."

         Сега разбирам. Слепешком съм вървяла към тебе. Все към тебе. Предоставяла съм се на силата да ме влече към тебе, далечния и смътния. Знаех, че рано или късно ще те срещна. Винаги ти беше в мене една липса, по-осезаема от всяко присъствие. 

          Осъмвам в твоите очи. Те ме откриват наново и цяла ме измислят. Утрото поруменява. Усещам загадъчната сила на любимия мъж: наново да ме претвори. Зажаднял, погледът ти извлича най-дълбоко скътани, спящи извори и корени в мене. Причинява ми остра болка, сякаш ме изтръгва от самата мене. Възвисена, нова, непредвидена - себе си откривам като далечна звезда. 

Блага Димитрова, Отклонение

Благата любов

Усещането, което предават романите на Блага Димитрова, не може да се опише с думи. И въпреки това ти се иска да го споделиш с другите, макар малко неточно, да го назовеш. А то е особено - наситено, понякога крайно - тревога, безнадежност, уют, нежност, благост... Както би казал Гарсия Маркес, "ритъмът на дишане", вдъхнат от тази така обична писателка, ми е най-скъп. А любовните ѝ картини, тези на съкровена близост, те могат само да се изживеят... 

Та така... Тук можете да прочетете едно кратко спречкване между Неда и Боян, което обаче много преживявах. След това, за да премахнем поне малко от горчилката, идва ред на..., на един бисер, разбира се, в най-красивия смисъл на думата.

© Христиана Бобева

***

- Ела си у дома! - каза ти тихо, без да пускаш книгата.

Теглейки книгата, произнесох на висок глас:

- Мисля, че друго не съм забравила!

- Забравила си уговорката: десет дни!

- И шест ми стигат! - Посочих, че ми е дошло до веждите.

Тогава ти изрече злъчно:

- Десет дни за необходими!

- За какво?

- Да се излекуваме окончателно един от друг!

След колебливо мълчание, процедих през зъби:

- Добре! Щом трябва да глътна цялата горчива доза!

И се върнах на тавана. Врязах с нокът още една чертица на станата. Ти задърпа ръката ми:

- Тоя ден не се брои!

- Един сърдит ден!

- Дължим си един ден, запомни! Един изгубен ден!

      Ето го нашият ден! Цели 17 години бе узрявал, за да падне в шепите ни като сочен плод. Би било неблагодарност към случая да го изтървем и стъпчем. Този ден ни принадлежи. Би ни проклел, ако се съпротивляваме на слънцето му. Колко дълъг и мрачен бе тунелът от тежки дни, извеждащ до светлината на тоя ден. На всички минали дни, на всички свои дни прощавам заради единствения ден на срещата с тебе.

----------------------------------------------

[...] Тъмнината се сгъстяваше. Стените изчезваха. Нашата стая-люлка се откъсваше от земята и се понасяше в безпределността. Аз идвах към тебе. Първо изгряваше голото ми рамо. Излизах от тъмнината, а светех цяла. Обицата на новия месец, окачена на ухото ми. Облечени само в лунна светлина, удивени един от друг, заставахме пред вечното първооткритие на влюбените. Твоят пулс като чук удряше гърдите ми. В отговор отекваха тихи звездни експлозии в погледа ми. Полумесецът котешки пълзеше по покрива, надничаше през пролуките, за да ни даде да се видим осветени през различни ъгли, отвред, цели позлатени. И да не може да се забравим. Ние се виждахме отразени в очите си, красиви един за друг и за никого освен нас. А това е най-високият връх на човешка красота. Люлеехме се в обърната мрежа от звезди. И заспивахме с преплетени тела. И сънищата ни се смесваха. 

Блага Димитрова, Отклонение

"Само ти в света..."

     Все по-често отклоняваш очи от пътя към моето лице. С повод и без повод. Търсиш отпечатъци от пръстите на времето по лицето ми. Сваляш черните очила. Виждаш ме едновременно в днешния ми облик: със загара от слънцето и от живота, с тънка мрежа бръчки около устата като следи от буйния ми смях - вълнисти следи от смеха, които сега звучат тъжно. И върху мургавия, поизносен фон на това лице - моето някогашно младо, бяло, още търсещо своя днешен израз лице. Пред погледа ти се наслагват едновременно всички мои образи, които само ти в света можеш да съзреш: лицето ми при светкавиците, при първата ни среща, след първата целувка, днес при изненадата на срещата с тебе, утре през новите вълни от бръчки, след години, когато никой не би ме вече познал, дори и ти...

Блага Димитрова, Отклонение

Кадър от едноименния филм (1967),
с Иван Андонов и Невена Коканова.

Целият минал живот...

Изумително е как, докато четеш, пред теб се разкриват връзки между книги, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си. Сравнително наскоро публикувах тук един прекрасен и кратичък цитат от Златната Роза на К. Паустовски - "Теория за вероятността". И ето че вчера, в Отклонение на Блага Димитрова, попаднах на обяснение на същата "теория", само че малко по-разгърнато:

© Христиана Бобева

***

[...] В тоя миг проблясък ти съзираш като при щракване на магнезий цялата нелепица - ето защо така трескаво си бързал днес и вчера, и през миналите дни, и през миналите години. И защо така си дърпал лоста на скоростите. И защо жаждата - твоята и на мотора - те е довела тъкмо до това пепелище. Аз също осъзнавам сляпата връзка на нещата - защо съм станала днес така рано, преди росата, и вчера също, и през всички прашни дни в живота си, и защо държа с такъв трепет тънкия скалпел в ръка, и защо така упорно съм настоявала да копаят тая безнадеждна на вид могила сред тая пустинна равнина.

Блага Димитрова, Отклонение

Част от корицата на романа,
Издателска къща Хермес, 2014.