Благата любов

Усещането, което предават романите на Блага Димитрова, не може да се опише с думи. И въпреки това ти се иска да го споделиш с другите, макар малко неточно, да го назовеш. А то е особено - наситено, понякога крайно - тревога, безнадежност, уют, нежност, благост... Както би казал Гарсия Маркес, "ритъмът на дишане", вдъхнат от тази така обична писателка, ми е най-скъп. А любовните ѝ картини, тези на съкровена близост, те могат само да се изживеят... 

Та така... Тук можете да прочетете едно кратко спречкване между Неда и Боян, което обаче много преживявах. След това, за да премахнем поне малко от горчилката, идва ред на..., на един бисер, разбира се, в най-красивия смисъл на думата.

© Христиана Бобева

***

- Ела си у дома! - каза ти тихо, без да пускаш книгата.

Теглейки книгата, произнесох на висок глас:

- Мисля, че друго не съм забравила!

- Забравила си уговорката: десет дни!

- И шест ми стигат! - Посочих, че ми е дошло до веждите.

Тогава ти изрече злъчно:

- Десет дни за необходими!

- За какво?

- Да се излекуваме окончателно един от друг!

След колебливо мълчание, процедих през зъби:

- Добре! Щом трябва да глътна цялата горчива доза!

И се върнах на тавана. Врязах с нокът още една чертица на станата. Ти задърпа ръката ми:

- Тоя ден не се брои!

- Един сърдит ден!

- Дължим си един ден, запомни! Един изгубен ден!

      Ето го нашият ден! Цели 17 години бе узрявал, за да падне в шепите ни като сочен плод. Би било неблагодарност към случая да го изтървем и стъпчем. Този ден ни принадлежи. Би ни проклел, ако се съпротивляваме на слънцето му. Колко дълъг и мрачен бе тунелът от тежки дни, извеждащ до светлината на тоя ден. На всички минали дни, на всички свои дни прощавам заради единствения ден на срещата с тебе.

----------------------------------------------

[...] Тъмнината се сгъстяваше. Стените изчезваха. Нашата стая-люлка се откъсваше от земята и се понасяше в безпределността. Аз идвах към тебе. Първо изгряваше голото ми рамо. Излизах от тъмнината, а светех цяла. Обицата на новия месец, окачена на ухото ми. Облечени само в лунна светлина, удивени един от друг, заставахме пред вечното първооткритие на влюбените. Твоят пулс като чук удряше гърдите ми. В отговор отекваха тихи звездни експлозии в погледа ми. Полумесецът котешки пълзеше по покрива, надничаше през пролуките, за да ни даде да се видим осветени през различни ъгли, отвред, цели позлатени. И да не може да се забравим. Ние се виждахме отразени в очите си, красиви един за друг и за никого освен нас. А това е най-високият връх на човешка красота. Люлеехме се в обърната мрежа от звезди. И заспивахме с преплетени тела. И сънищата ни се смесваха. 

Блага Димитрова, Отклонение