Паисиевият Път

От доста време отлагам тази публикация, защото все ми се струваше, че няма как да събера най-важните и красиви, за мен, моменти от „Хилендарският монах“. Само че май успях. Получи се доста дълго четиво, но за това пък наситено и зашеметяващо. Талев така майсторски разказва, че накрая нямаш съмнение, че всичко е било точно така, както той го рисува – Паисиевият порив, израстването му вън и вътре в манастира, душевните му мъки и радости и телесните болежки, шепота на гъшето перо и чернилото върху бялата хартия. Ако някога сте се чудели какво ли е да си писател, който излива на хартия ума и душата си, Димитър Талев описва точно това тайнство в романа.

©Христиана Бобева, 2020

 

* * *

Тежка порта се блъсна и се затвори току зад гърба на Пенко Баанов между предишния му живот и новият му живот в манастира. Той не забеляза и не можеше да забележи това отеднъж - какви врати и прегради можеше да има за един млад и храбър мъж като него? Днес беше едно, утре ще бъде друго. Прогласиха го за послушник, дадоха му черна капа. Настани се той в тясното предверие на килията на отец Борис, старец на осемдесет и две години, настани се като негов послушник, а още повече като негов слуга.

[…]

(Пенко сънува...)

[…] И пак се чуди той - расо се преплита в нозете му, облечен беше в истинско монашеско расо. Тежеше то и на рамената му, тежеше на главата му монашеска калимавка, по лицето му течеше пот обилно. Някой там го попита и той отговори, чу собствения си глас:

— Пенко вече е мъртъв... Аз съм Паисий, отец Паисий, слуга и раб божи...

[…]

Пенко пристъпи по-близо, но не седна. И веднага започна, нямаше време за губене:

— Аз премислих... Искам да стана монах. Ти нареди каквото е нужно за подстригването ми. Това исках да ти кажа.

[…]

Те работиха дълго така и с голямо усърдие. Отец Паисий подигна ръка много пъти, за да обърсва влагата, която избиваше по лицето му, а по слепоочията му бяха прилепнали влажни разрошени коси. За него тая работа беше трудна, ала и желанието му беше голямо. Той не усещаше умора - вълнуваше го непознато чувство, непознато задоволство и радост, като че ли проправяше светъл път през някаква тъмнина, и му се струваше, че се приближава някъде, че всеки миг ще излезе на някакъв широк, още по-светъл простор. Сладостно нетърпение го изпълваше да обърне още една и още една страница на книгата. А тя, книгата, не беше като другите няколко книги, които познаваше още от Рилския манастир и бе чел много пъти после, през време на служби и бдения. С друг език говореше тая книга и за други неща. За царе някакви пишеше там с непознати имена, за войски и битки, как юнаци въртяха оръжия, напрягаха се кой кого да надвие, в някакъв град влизаха, разрушаваха го, а още по-чудни бяха за Паисия техните разговори. Човек е навикнал да приема разговора повече със слуха си, а тук беше всичко написано на книга. Най-сетне Паисий не се сдържа, не можеше да се сдържа повече и като сложи пръст на реда, до който бе стигнал, изправи глава и попита

— Какво е това писмо, отец, тая книга? Не ми прилича много на църковните.

— Не прилича, съгласи се веднага гъркът и поясни: — Това е история. Разказва за Александър, цар на македонците, за неговия народ и за битките му с персите, които са пък друг народ. Историята за народите разказва какъв е бил животът им в изминалото вече време.

— Какъв е тоя цар Александър и тоя народ македонци...

— Александър Македонски... Той е живял с народа си по тия места, дето сме и ние с тебе, и е бил от гръцка кръв заедно с целия свой народ.

— А къде е сега тоя народ?

— Изчезнал, загубил се. Останала само историята му, както е записана по книгите.

— Изгубил се, а останала историята му.

— Да. В това е силата на историята. Който народ има история и е записана по книгите, името му никога няма да се затрие.

Замисли се Паисий върху тия думи, прозвучаха те в съзнанието му като далечно ехо, имаше в тях нещо по-важно, дето долавяше...

[…]

— Аз казах — попритихна Раич. — Аз съм книжовник. Дойдох да видя какво е писано по книгите във вашата библиотека за моя сръбски народ. Аз пиша историята на моя народ. Събирам неговия разрушен и разпилян дом, събирам разкъсаната му душа, разкъсаното му тяло. Ходя навсякъде, но не намирам много неща от разпиляното и загубеното... Той огледа всички и пак повиши глас: — История пиша сръбска. Аз кова щит срещу враговете на моя сръбски народ! Не ми пречете, братя!

[…]

[…] Паисий не бързаше да си отиде. Той стоеше неподвижен сред килията, втренчил поглед пред себе си, очите му изглеждаха още по-тъмни при мъртвешката бледност на лицето му. Отец Лаврентий се загледа в него:

— Какво ти е?

Паисий докосна с върха на пръстите широкото си изпъкнало чело, по което бе избила леко влага, и тихо продума, с далечен глас:

— Щит... сега знам и аз. — Той дигна глава и продължи отчетливо, дума по дума: — Знам. Светлина изгря пред погледа ми и в самата ми душа. И аз ще изкова щит за моя народ. Ще напиша и аз история българска.

Сякаш успокоен от отговора му, отец Лаврентий пак изпадна в своето всегдашно равнодушие, промълви:

— Напиши... щом искаш...

[…]

Отец Паисий се върна в Хилендар болен и съвсем немощен. Още в двора, преди да се качи в килията си, той припадна и повърна кръв, като че ли тъкмо до тук бяха стигнали силите му. Пренесоха го в килията му и един от манастирските братя, който разбираше от болести, даде му да пие отвара от някакви горски билки, повели му да лежи неподвижно на леглото, докато се изчисти напълно от кръвта и още девет дни след това.

[…]

Едва-що бе започнало да се здрачава, и Паисий сложи на масата си нова купчина корави листове хартия, наля в паничката ново чернило от сажди, подостри няколко нови пера. И седна на стола си пред масата с дълбока въздишка, да освободи гърдите си от някакъв обръч, който го стискаше здраво до задушаване. Горещ железен обръч...

Това беше мъката му, която се бе набирала в сърцето през целия му живот, беше тъгата му за Митър, за Ленка, злочестата му сестра, за безброй други като тях, които страдаха и умираха под турския ятаган, за селянина в Средец, за турските ратаи по Серско, беше болката му за поруганото българско име, беше обузданият му гняв, станал още по-мъчителен, като жив огън, затворен в гърдите му. Това беше нетърпението му, задържано толкова дълго до тоя час, когато трябваше да излее от сърцето си цялата набрана мъка и скръб преголяма. Дълго стоя той така, отпуснал и двете си ръце върху подставката на масата и като че ли ръцете му бяха безсилни дори само да се помръднат. Не можеше да събере мислите си, да подхване една-единствена мисъл, да улови началното слово. Звучаха в ума му изтихо или гръмко имена, пред погледа му се мяркаха видения – походи, битки, тълпяха се образи на царе, светци, учители. Шумеше кръвта в ушите му, блъскаше се в слепите му очи с болка. Той бе очаквал толкова дълго тоя час, готвил се бе за него, а ето, не можеше да изрече ясно и на мястото й една-единствена дума, не можеше да помръдне ръцете си. Той не усети как се изпълни килията с мрак, пред очите му се белееше само купчината хартия и тая бледа светлинка в мрака държеше погледа му. Когато угасна и тя, отец Паисий стана, запали опипом пръстения светилник, сложи го на мястото му пред себе. И негли с това се разтури някаква магия. Когато седна отново на масата си, хартията се белееше ясно пред избистрения му поглед, в съзнанието му звучаха цяла една редица думи, той взе със закрепнала ръка едно от перата, топна го в чернилото и сложи върху чистата хартия блесналия му връх. Перото заигра стремително, заскърца и сякаш се препъна тук и там, тихо зашушна по-нататък и като подскачаше едвам забележимо, нареждаше една до друга чертичка след чертичка ту от горе на долу, ту от ляво на дясно или косо и пак отскачаше, за да сложи над някоя от буквите или над две съседни букви закривена титла. По бялото поле на хартията се занизаха един до друг черни знаци:

—Вънемлите вi —и по-нататък, читатели и слишателi, роде болгарскi…

Ръката му някак сама се бореше с коравината на хартията, с острия връх на перото, с гъстото лъскаво чернило, което застрашаваше при всяка чертичка да се стече отеднъж или пък бързо се свършваше по върха на перото, та Паисий трябваше час по час да посяга към паничката. И несвястно следеше той движенията на ръката си, на перото, защото някъде съвсем близо пред него току пред масата му, в здрачна някаква светлина се бяха струпали човек до човек — там беше и старата му майка, и хаджи Вълчо с цялата си челяд, и Митър с децата си, с разплаканата си невеста, и пиринският овчар бачо Гьоре, там бяха всичките му другари от Банско и всички тамошни люде, млади и стари, мъже и жени, там бяха всички люде, които бе срещал и познаваше, също и тия многобройни люде български, които никога не беше виждал, но които живееха по села и градове низ цялата българска земя, там някъде в здрача пред него беше се стълпил целият български народ, човек до човек като жива гора. Лицата на всички тия люде бяха обърнати към него, в него бяха вперени и очите им, те всички слушаха неговия глас със спотаен дъх, поглъщаха всяко негово слово, както го чуваше и той самият в себе си и го изнизваше буква след буква на бялата хартия.

Той бе призовал всички тия люде, целия български род, за да им каже всичко, що трябваше да знаят за своите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии, за техния живот, що трябваше да знаят като всички други народи, за делата на своите бащи, за своя род и език, за да се гордеят с тях, за да не бъдат подигравани и укорявани от другите племена и народи. Той им каза и за своята любов към българския род и отечество, за тежкия труд, който бе положил, докато събере всичко за тяхната история, за тяхна полза и възхвала. И докато ръката му продължаваше да шари ситните знаци ред след ред, устните му помръднаха, той прошепна, изрече гласно това, което едва-що бе написал:

— Преписвайте тая историйка и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не се загуби!

Сега изведнъж една нова вълна обля сърцето му, оживя, отвори се там болезнена рана или това беше гняв и яд, който се дигна до гърлото му, за да го задуши, той натисна перото и по хартията се занизаха нови слова и редове, пълни с горчивина:

—Но някои не обичат да знаят за своя български род, но се обръщат към чужди обичаи и чужд език… срамуват се да се нарекат българи. —И Паисий изрече пак гласно, като бързаше с перото си да догони своите слова: —О, неразумни и изроди!...

Горещата вълна сякаш назад се обърна и го изпълни цял, сърцето му заби с тежки равномерни удари, равномерно, послушно се движеше ръката му, под всеки удар на сърцето и подир дълбокия, мощен глас, който кънтеше в него, пропит с горчило и скръбна гордост:

—Защо се срамуваш да се наречеш българин?... Българите са били славни и прочути, от целия славянски род най-славни, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели, първите славянски светци просияли от българския род и език. Гърците, казваш, са по-мъдри, а българите са прости, за това по-добре да се присъединим към гърците. Но виж, от гърците има много народи по-мъдри и славни, а оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти оставяш? По-добра е българската простота и незлобливост. И самия Христос слезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф. Бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил. Нашите български патриарси, царе и архиереи не са били без летописни книги, но когато турците заели българската земя ненадейно, погазили и изгорили църквите, манастирите, царските и архиерейските дворци. В това време човеците бягали от турския страх и ужас да запазят само своя живот и в това време загинали ония царски истории.

За трети път спря Паисий, за трети път се отпусна десницата му върху дървената подставка, но той и сега продължаваше да стиска между пръстите си тъпичкото гъше перо. В здрача и тъмнините, които се прозираха през светлия кръг около яркия пламък на пръстения светилник пред него, все така бяха стълпени безброй люде — той виждаше и сега скръбните им лица, втренчените им погледи, те слушаха занемели мощния му глас, както и той го чуваше в себе си, в тихия шум на перото, в някакъв чуден екот, който преминаваше с голяма сила през стените на килията и се разнасяше; надалеко в тая глуха нощ по всички български пътища, както ги бе виждал и ги знаеше, преди да ги види. Сега перото му за трети път спря, престана да звучи, да ехти и гласът му. Но те всички бяха все още там, пред него, и чакаха да го чуят отново. Той посегна с лявата си ръка и обърса с опаката й страна избилата влага по широкото си изпъкнало чело.

Буйният поток на думите пак бе пресекнал. Но тоя път той не долавяше и шума на нов, бързо приближаващ се рой от звънки, гръмки слова – в ума му, в него самия се бе възцарила глуха тишина, както и навред около него и далеч от него в тоя късен нощен час. Само сърцето му туптеше все така напрегнато, все така кънтяха тежките му удари в настаналата тишина и в него самия, между четирите стени на килията му, и навред. Потокът на думите бе спрял, но не беше казано всичко, гневът не беше стихнал, не беше излята докрай и горчивата мъка, не беше се пръснал горещия железен обръч, който стискаше до задушаване гърдите му. Той имаше още какво да каже и как би могъл да изкаже докрай това, което тежеше на сърцето му, ала нови думи не идваха.

Той неусетно се отпусна на стола, натежа и главата му ниско над гърдите, ръката му лежеше като отсечена върху подставката с перото между вкочанените пръсти. Дошла бе умора и отпадналост, дошло бе и това затишие в него, не се раждаше ни една нова мисъл, оставаше само тая тежест в незадоволеното сърце. И дълго седя Паисий така, сякаш очакваше да си отпочине, да бликнат отново сили, да блесне отново ясна мисъл. По едно време забеляза, че дори пламъчето на светилника бе започнало да бледнее. Той дигна бързо поглед – прозорецът насреща бе побелял. Паисий се сепна – кога бе минала цяла една нощ! Той приведе очи към изписаните страници пред него, да провери що бе успял да свърши за една нощ. Върху черните изписани редове се смесваха бледнеещата светлина на светилника и синкавият здрач на изгряващото утро, който струеше през прозореца. Паисий сложи перото, посегна с отмаляла ръка към изписаните страници, обърна ги да ги разгледа нетърпеливо. И само толкова ли, само тия ли няколко странички за една нощ! Толкова часове, преминали неусетно един след друг, преминали в тежък напор и самозабрава, с тия чудни гласове в него и някъде вън от него, с тия безброй люде, които бяха дошли в нощта тук, пред масата му… и ето, само няколко страници! Това бе успяла да изпише непохватната му ръка, а каква сила се изливаше от сърцето му, но и тя, и тя не се изля, остана да лежи пак там, в сърцето, остана недоизречена и в мислите му. Колко трудно е човек да изпише с чернило на хартията това, което тежи на сърцето му, което хваща всичките му мисли, колко трудно е да се изкаже с тия черни знаци човешката мъка, човешката преголяма скръб и справедливият гняв, който превръща човека в разярен горски звяр. Но Паисий знаеше за себе си, че е неук, че не е достатъчно сръчен в писането, и за това всичко му беше сто пъти по-трудно и толкова тежко беше гъшето перо в ръката му, като железния чук в ръката на каменоделеца, който разбива скали. Затова може би колкото каза и писа през тая нощ, много повече остана недоизказано в него. Или може би това, което го изпълваше, тая сила в него, тоя огън, всички тия мисли под челото му, тия гласове не можеха да се изпишат, да се изкажат и от по-изкусен граматик. Той усещаше така могъщ напора им в себе си, а трябваше да го изкаже с това гъше перо. А как би изказал и тая воля на душата си, която стоеше над всичко друго, идеше, извираше от всичко друго в него, тая воля да разбуди народа си, да го дигне, да го поведе? Не, той не беше толкова изкусен. Ала няма да спре и не би могъл да спре – тая сила, надигнала се в него, ще го задуши. Пък по-нататък ще стане може би по-лесно…

[…]

Купчината изписани листове растеше пред него, разказът му се приближаваше към своя край, ала заедно с това усещаше той вече и голяма телесна умора. И не толкова от работата му над ръкописа, която беше толкова драга на сърцето му, а много повече поради болестите, които го измъчваха все по-силно, все по-продължително. Сега той много по-често влизаше в магерницата, за да му запарват билки за болния му стомах, отколкото в манастирската трапезария да хапне няколко залъка. Николчо, помощникът на магера, поради милостивото си сърце все го питаше и все с едни и същи думи, когато вземаше билките да му ги запари:

—Пак ли коремът, отче?

—Пак — отвръщаше и Паисий с едни и същи думи. — И главата ме боли, Николчо, много.

[…]

Тялото му беше вече изтощено, постоянната му болка пареше все така мъчително под гръдната кост, понякога го напъваше и за повръщане, болеше го все така често и главата, но душата му не се изтощаваше, душата му се радваше и въздигаше. Той живееше в друг свят, дето радостите на душата надвиваха болките на тялото. Той виждаше образите на българските царе и светци, виждаше полковете на старовремските български воини, които преплаваха Дунава с конете си, после как се носеха низ равнината в железни ризници и с островърхи шлемове, с щитове, мечове и дигнати високо копия, вървяха те „Кон до коня, юнак до юнака…“, както се пее в Шишмановата песен. С преляло от гордост сърце той виждаше български полкове край високи крепостни стени и не беше ли това войската на Симеона, която обсаждаше Цариград?  Той виждаше и други шествия и колената му премаляваха, готов беше да се отпусне на пода ничком пред тях – минаваше пред очите му Черноризец Храбър, следван от други черноризци като него, минаваха, следвани от множество свои ученици, Кирил и Методий, минаваше Климент Охридски, следван от дружина млади люде от простия народ, повечето в селско рухо, той видя и рилският пустинник свети Йоан, облечен в кожи, обкръжен в планината от всякакви животни и птици, застанали укротени до него; той видя и Патриарх Евтимий, следван от много народ – бедни, окъсани, горко плачещи мъже и жени, повели и децата си. Там, между жените, той виждаше ясно и сляпата Сандра; същата, както я помнеше от толкова години и не беше я забравил до тия мигове, когато я виждаше като жива между насъбралия се разтъжен народ, със златния венец на косата й върху широкото мраморно чело, а цялото й лице беше озарено от нимбата, която сияеше над главата на стария патриарх и светец. Там, сред множеството, видя той и злочестата си сестра, а наоколо и над главите на  събралите се хиляди люде стояха турски конници с чалми, препасали ятагани, дигнали копия…

 […]

Наближаваше краят на втората година, откакто хилендарският монах Паисий бе започнал да пише своята славянобългарска история, когато се трудеше той вече над последните нейни страници. И колкото повече приближаваше краят на писанието му, отец Паисий чувстваше как нарастваше в гърдите му неговата светла, горда радост. Това беше радостта на плодоносния труд, на надвитите мъки и всякакви пречки, това беше радостта на приближилия се щастлив миг, когато ще сложи той в ръцете на своя народ неръкотворен, всепобеден щит и меч. И най-сетне тоя миг наистина дойде. На последния лист на своя ръкопис отец Паисий написа: амин. Той сложи с разтреперана ръка гъшето перо настрана и отпусна глава на гърдите си. Беше през лятото на 1762 година. 

[…]

Димитър Талев, „Хилендарският монах“

 

Паметникът на отец Паисий в центъра на родното Банско.

Димитър Талев

Тази нощ, в 02:30, за мен приключи една епоха... Талева. Завърших романа, който от самото начало на събрание съчинения оставих за накрая – „Хилендарският монах”. Талев го издава през 1962 година, точно две столетия след като отец Паисий (Пенко Баанов от село Банско) изписва финалното „Амин” на своята История. На няколко пъти исках да поместя в блога най-хубавата част от любовната история на Пенко и сляпата Сандра – девойката със златни коси и чуден глас. Или пък най-вълнуващата, когато открива пътя си и разбира какво трябва да създаде. Осъзнах че „най-хубава” или „най-вълнуваща” част няма. Най-добре, който иска, да прочете романа. За Талевите стандарти е роман-мъниче, но целият го нашарих с листчета, които отбелязват особено красивите мигове. Мисля че, все пак ще успея да избера нещо за Деня на Будителите. А когато падне първият сняг, ще публикувам най-красивата зимна приказка.

Признавам си, че не успях да се справя само с „Усилни години” и „На завой” – по-ранни произведения на писателя, в които, поне за мен, все още не е открил поразяващия си глас от Преспанската четирилогия, „Гоце”, „Самуил” или „Хилендарският монах”.

Остана ми да взема и останалите пет тома от събраните съчинения на „Захарий Стоянов”. В тях издателството ни среща с повести, разкази и  публицистика на Талев.

Ето как Димитър Талев, четен, защото изведнъж разбрах, че имам нужда от него, застана рамо до рамо с Блага Димитрова, Лев Н. Толстой, Федерико Гарсия Лорка и Габриел Гарсия Маркес. Не са степенувани, просто са заедно.

©Христиана Бобева, 2019

Снимка: https://bulgarianhistory.org/deset-citata-dimitar-talev/

Зима иде!

В Читанка някакво момиче е коментирало за романа „Ужасно драматична книга. Много трудна за четене. Пълна с правописни грешки. Води до депресия. Не я четете преди сън!”. За едно съм съгласна с нея – наистина е драматична и понякога просто нямам сили да я чета. Но това не значи, че не е един от най-великите шедьоври на българската литература, както и всичко друго на Талев. Не е вярно, че не трябва да се чете преди сън. Мен толкова добре ме отдалечава от разни глупави неща, които ми се въртят в главата преди лягане, така ме успокоява...

За уж многото „правописни грешки” има два варианта – да си няма понятие от стари български думи или да има предвид печатните грешки от типа „у”/„о”. Последните са неизбежни при сканиране и преформатиране на книгата, за да може да се чете в сайта. И мен ме дразнеха, но попаднах на коментар на едно момиче, което се занимава точно с това. Тя обясняваше, че колкото и да се внимава, няма как да не изникнат печатни грешки в процеса. А относно така наречената депресия, мисля, че стойностните, тежки творби притежават тази сила – да те разтърсят толкова силно и издълбоко, че да трябва да затвориш книгата, защото си започнал да се задушаваш, стяга те сърцето, заседнала ти е буца в гърлото, мъчно ти е, но си и ядосан...

Оставям ви по-долу Талевата Зима. Толкова страшна и безмилостна, че напомня за тази от „Игра на тронове”

©Христиана Бобева, 2019

* * *

Цяла една неделя, от вторник до вторник, времето остана непроменено. Дебелите снегове затиснаха цялата страна и много места надалеко от българските граници. Промени се и целият живот, всичко изглеждаше необикновено и чудно. Загубиха се в снега и пътищата, и градовете, и селата, и горите. Людете и животните като да бяха дошли отнякъде и не можеха да намерят мястото си; в далечината по снега изглеждаха като черни сенки. И тишина лежеше над цялата земя, глуха, мъртва, като че ли вечна. Променяше се в нея всеки шум и глас, звучеше някак отдалеко, извън нея. Людете приказваха помежду си като да бяха глухи, кучето се ослушваше в собствения си лай. Като спря валежът, небето се изясни и така остана — опънато синьо платно над цялата земя, няма ни сянка, ни облаче да се покаже, само слънцето от сутрин до вечер блести по него като тежък златен щит. Вечер, преди още да започне да синее снежният простор, долиташе някъде отдалеко хаплив ветрец, подсвирваше изтънко по комините, по баджите и цяла нощ раздухваше звездната жарава по черното небе.

[…]

След празника на свети Никола падна нов сняг, който не се дигна чак до Великден. И през всичките предълги зимни месеци, та и през целия месец сухи времето не се промени, не омекна нито за едно денонощие. Зареди се безкрайна върволица от мразовити, мъгливи дни и нощи. Слънцето изгряваше в мъгли, повличаше се ниско по небосвода, кърваво, загаснало, без топлина и пак се удавяше в мъгли и чернило. Нощите бяха студени и тъмни, без звезди, а когато изгряваше месечината, ниско по земята светваха мъглите като мътен здрач. В такава нечиста и студена сянка беше сякаш целият свят и денем, и нощем. Понякога и се изясняваше за малко — блестеше ясно слънцето, месечината нощем, едрите звезди по небето, безброй искри по снега долу, но като че ли всичко беше направено от крехък лед, та дори и въздухът.

Всеки ден и всяка нощ приличаше на изминалите с мъглата си, с тъмнината си или с ледения си блясък, когато мъглата се дигаше за някое време. Всички дни и нощи на тая безкрайна зима бяха еднакво студени и мъртвешки тихи. Дотегна и животът на людете. Всеки се криеше в бърлогата си, зъзнеше в дрипите си. Едва ще се раздвижат людете след изгрев слънце, да счупят леда на кладенеца, да насекат дърва, да хвърлят по една шепа храна по празните ясли. Друго и нямаше какво да вършат. Светът като че ли загиваше. От горите излизаха диви зверове и всякакви други гадини, скитаха без страх, пред затворените врати на оборите людете намираха умрели от глад и жажда сърни, елени, зайци. Нощем се чуваше близо около човешките жилища вой и рикание на зверове, мучеше и блееше полугладен и добитъкът по оборите, виеха кучетата и във всички тия животински гласове звучеше ужас и някаква човешка сякаш скръб.

Димитър Талев, „САМУИЛ, ЦАР БЪЛГАРСКИ”

Книга втора: „Пепеляшка и царския син”

Вярата в Човека

На другия ден беше неделя. Още рано сутринта преминаха на острова няколко чуна, пълни със селяни от близките села. Това беше позволено от самия велик войвода. Позволено беше на селяните да идват в празнични дни в църквата на отец Емилиян. Тоя път богомолците се учудиха, че църквата е празна. Винаги досега бе ги посрещал отец Емилиян, застанал пред олтара със строги очи. И веднага започваше службата, която беше повече проповед, а не някакво тържествено богослужение. Простите селяци се бояха от него, но идваха в църквата му. Те не разбираха добре какво пее той и какво проповядва така строго, с какво ги заплашва и що им обещава в името на бога, ала вярваха някак в самия него. Нека той говори с бога — те не умееха, нека се моли за тях, нека ги поучава, нека им се кара. Той бе искал от тях да направят по-голяма църква — народно сборище и общ дом, ала къде имаха те време да правят църква! Те се бояха от голямата строгост на монаха и все пак той не беше ни болярин, ни войвода, а после и ангарията се забрани. Тая църква той сам си направи; малка беше тяхната помощ. Божите работи си бяха негови. Те ще вървят след него и нека той ги спасява, както може. Понякога оставаха в паметта им негови думи и те ги задържаха ревниво — всеки колкото можеше да запомни, повтаряха ги, когато бяха в страх и неволя, когато ги блазнеше сатаната, и тия отделни думи бяха молитвите им. Той беше свет човек — така го знаеха, и когато оживяваше в тях страхът им от бога или от дявола, молеха се с неговите думи. Не можеха да бъдат праведни като него, знаеха това и се надяваха на него, на голямата божия милост, както ги учеше той.

Димитър Талев, „Самуил, цар български“

Книга втора: „Пепеляшка и царския син“

Как се прави изкуство...

Сега Арон Мокри беше обладан от нова страст — новия му дворец в Разметаница. Когато узна за падането на Преслав под таврите и после му донесоха, че са се появили таври по източните окрайнини на Средецката област, Арон не се уплаши толкова за Средец, колкото се тревожеше, че таврите ще му попречат да изгради палата си в Разметаница. След като успя да отстрани стария комит на Средецката област и всъщност той стана средецки комит, след като се настани здраво и в дома на стария Всеслав, завладя и всичките му богатства, нахвърли се да гради твърдината сред разметанишките гори. Не изостави само жените и виното, но то беше негова постоянна нужда, като хляба и въздуха. Вдал се бе много в мечтите си да стане цар на България, ала бидейки принуден да се откаже от царския престол, Арон се отдаде на тоя строеж край Рила планина.

В началото повели да изкопаят основите на една малка твърдина край шумния горски поток Разметаница, колкото да му служи за подслон, докато скиташе по лов из горите наоколо, ала скоро след това избра там друго място и заповяда да копаят основите на три пъти по-голяма сграда. Когато зидарите издигнаха стените на един човешки ръст, той още един път промени плановете си и сградата се разрасна още два пъти повече. Арон разпрати люде да събират най-прочути технитари по цялата област — зидари, каменари, дърводелци — и в скоро време сред горите там се изправи голяма твърдина с многобройни жилищни помещения, с дворове и градини, та дори и с църква. Той не беше набожен и вярваше повече в дявола, отколкото в бога, но такова господарско жилище не можеше без църква и Арон повели да се изгради и църква в двореца му, а всичко това беше обградено с висока крепостна стена, с бойни кули.

Като изградиха строителите цялата сграда, запълниха и измазаха празнините между големите дялани камъни, за да се стегнат плътно и отвън, и отвътре, Арон пак разпрати люде да доведат ваятели, резбари и зографи от селищата по Радика, железари от Прилеп, заминаха двама от людете му да доведат изкусни стъклари чак от Венеция. Започваха вътрешните украси на твърдината му и колкото беше тя здрава и страшна отвън, толкова трябваше да бъде хубава и сгодна отвътре. Арон стоеше по цели дни при майсторите и украсителите, гледаше ги как цепеха с железни клинове лютия синец[1], как дялаха и режеха червения бигор, също разноцветните мрамори, как изправяха гладките като стъкло стълпове, разцъфтели се и на двата си края като великански каменни цветя, как дълбаеха и шареха дървото по таваните, по вратите и четвъртитите обиколки на многобройните прозорци и като че ли беше като восък в ръцете им; гледаше той как изпод четките, клечките, разните стъргала и ножчета на живописците оживяваха чудни багри и цели китки цветя, образи на светци, ангели, небе и облаци, планини и гори. Тогава му дойде на ум да изпишат и него в църквата и лукаво се усмихваше за това свое съседство с бога и светците му. Изписаха го зографите на дясната страна до вратата на църквата с малка църквица в дясната му ръка — да се знае, че църкви е строил, а заповяда им той да сложат и корона на главата му, като да беше цар. Заповяда Арон да изпишат до него и жена му, но като не можеха зографите да я видят, на стената до неговия образ дълго стоя бяло, празно петно. В сърцето си той винаги се прибояваше от Варвара, искаше и нея да увековечи ведно със светците в църквата; но нямаше как да я доведе чак тук, пък и тя едва ли би се дигнала да дойде в тия диви гори. Най-сетне дотегна на Арона Мокри да гледа бялото петно до образа си на стената. Той повика най-изкусния от живописците, накара го да донесе всичките си бои, четки, стъргала и го изправи пред своя образ и бялото петно на стената до него:

— Тук до мене ще изпишеш жена ми.

— Ще я изпиша, господарю — отговори кротко живописецът и попита на свой ред: — А къде ще я видя? Не съм я виждал никъде, за да я изпиша тук на стената.

— А ти бога и ангелите виждал ли си ги?

Кривна едрата си рошава глава живописецът и се бавеше да отговори, като да не искаше да отговори на господаря, който, знаеше го той, на всичко се присмиваше и с всичко се гавреше. Ала не можеше да не отговори и най-сетне рече, загледан някъде пред себе си:

— Да, виждал съм ги…

— Ха-хааа… — И прихна да се смее Арон. — Ти ме лъжеш, дяволе!

— Виждал съм ги — повтори упорито живописецът. — Иначе как ще мога да ги изпиша… и тук в тая църква, и по много други църкви, и бога — прекръсти се той с наведени очи, — и ангелите му, и дева Мария, и всички светци, спасители наши и молители…

Арон Мокри го гледаше, като да разправяше живописецът някаква смешна история и господарят чакаше края й нетърпеливо. Най-сетне той викна:

— Но как ги виждаш, проклетнико, къде ги виждаш! Та и дева Мария, а?

Пак тъй, като да говореше сам на себе си, живописецът каза с още по-голяма твърдост:

— Виждам ги в себе си. Виждам ги в душата си.

— В душата си, а! В душата си. Виждаш ти в душата си някому… Пък аз съм виждал жена си тъй — съвсем наяве. Виждал съм я и отгоре, и отдолу, и отпред, и отзад, и облечена съм я виждал, и гола. Що се смееш?

— Не се смея, господарю.

— Тъй… виждал съм я, знам я и аз ще ти кажа как да я изпишеш. Почвай!

— Как тъй, господарю… Не може тъй.

— Може. Аз съм виждал жена си по-добре, отколкото ти Богородица. Почвай!

— Но няма да прилича.

— Ще прилича. Ако я направиш по-млада и по-хубава, няма да ти се сърди.

Живописецът приподигна рамена, притисна устни — щом искаш и заповядваш, нека бъде господарската ти воля! Той взе един дебел конец и започна да премерва бялото петно до образа на Арона. А той, Арон, не преставаше да говори и както винаги се въодушевяваше от собствените си приказки:

— … Ами аз да не би да приличам много, както си ме нашарил тук! Аз иначе съм си много по-хубав. А жена ми гледай да я изкараш по-хубава, че ще дойде да се види и може зле да патиш. Мери добре… Тя е тъй… височка, но е суха като я притиснеш, костите и бодат. Но ти я направи по-мекичка. Има коса, кажи го, черна, но ти сложи й капа и венец, та да не се вижда много. Очите й също почти черни с дебели вежди, а щом се разсърди — режат като нож; ококори ли се в тебе — по-добре бягай някъде по-далеч. Носът й е дългичък и всичко подушва с него. Еднаж позна само по миризмата, че съм бил с друга жена. И устата й е големичка и добре работи: ако кажеш едно, тя ще ти върне дванадесет.

Живописецът слушаше внимателно и когато Арон поспря за малко, той каза:

— Очите й трябва да не са много големи…

— Не са големи — побърза да отговори Арон и добави: — Малки са, но всичко виждат и тъй… бодат. Но ти откъде знаеш, че са малки очите й?

— Като те слушам, почвам и аз да я виждам. И повече я виждам с това, което ми разправяш за душата й… Това, че е люта и…

— Виж го ти него! Нели казват, че вие всички сте магесници, със сатаната в една дупка пикаете. Че е люта, аз не съм ти казвал, но ти позна. Хайде сега, почвай.

Димитър Талев, „Самуил, цар български”

Книга първа „Щитове каменни”

Чарлз Франсоа Жабер, "Хораций, Вергилий и Вариус в дома на Меценат"