Сега Арон Мокри беше обладан от нова страст
— новия му дворец в Разметаница. Когато узна за падането на Преслав под таврите
и после му донесоха, че са се появили таври по източните окрайнини на
Средецката област, Арон не се уплаши толкова за Средец, колкото се тревожеше,
че таврите ще му попречат да изгради палата си в Разметаница. След като успя да
отстрани стария комит на Средецката област и всъщност той стана средецки комит,
след като се настани здраво и в дома на стария Всеслав, завладя и всичките му
богатства, нахвърли се да гради твърдината сред разметанишките гори. Не
изостави само жените и виното, но то беше негова постоянна нужда, като хляба и
въздуха. Вдал се бе много в мечтите си да стане цар на България, ала бидейки
принуден да се откаже от царския престол, Арон се отдаде на тоя строеж край
Рила планина.
В началото повели да изкопаят основите на
една малка твърдина край шумния горски поток Разметаница, колкото да му служи
за подслон, докато скиташе по лов из горите наоколо, ала скоро след това избра
там друго място и заповяда да копаят основите на три пъти по-голяма сграда.
Когато зидарите издигнаха стените на един човешки ръст, той още един път
промени плановете си и сградата се разрасна още два пъти повече. Арон разпрати
люде да събират най-прочути технитари по цялата област — зидари, каменари,
дърводелци — и в скоро време сред горите там се изправи голяма твърдина с
многобройни жилищни помещения, с дворове и градини, та дори и с църква. Той не
беше набожен и вярваше повече в дявола, отколкото в бога, но такова господарско
жилище не можеше без църква и Арон повели да се изгради и църква в двореца му,
а всичко това беше обградено с висока крепостна стена, с бойни кули.
Като изградиха строителите цялата сграда,
запълниха и измазаха празнините между големите дялани камъни, за да се стегнат
плътно и отвън, и отвътре, Арон пак разпрати люде да доведат ваятели, резбари и
зографи от селищата по Радика, железари от Прилеп, заминаха двама от людете му
да доведат изкусни стъклари чак от Венеция. Започваха вътрешните украси на
твърдината му и колкото беше тя здрава и страшна отвън, толкова трябваше да
бъде хубава и сгодна отвътре. Арон стоеше по цели дни при майсторите и
украсителите, гледаше ги как цепеха с железни клинове лютия синец[1], как
дялаха и режеха червения бигор, също разноцветните мрамори, как изправяха гладките
като стъкло стълпове, разцъфтели се и на двата си края като великански каменни
цветя, как дълбаеха и шареха дървото по таваните, по вратите и четвъртитите
обиколки на многобройните прозорци и като че ли беше като восък в ръцете им;
гледаше той как изпод четките, клечките, разните стъргала и ножчета на
живописците оживяваха чудни багри и цели китки цветя, образи на светци, ангели,
небе и облаци, планини и гори. Тогава му дойде на ум да изпишат и него в
църквата и лукаво се усмихваше за това свое съседство с бога и светците му.
Изписаха го зографите на дясната страна до вратата на църквата с малка църквица
в дясната му ръка — да се знае, че църкви е строил, а заповяда им той да сложат
и корона на главата му, като да беше цар. Заповяда Арон да изпишат до него и
жена му, но като не можеха зографите да я видят, на стената до неговия образ
дълго стоя бяло, празно петно. В сърцето си той винаги се прибояваше от
Варвара, искаше и нея да увековечи ведно със светците в църквата; но нямаше как
да я доведе чак тук, пък и тя едва ли би се дигнала да дойде в тия диви гори.
Най-сетне дотегна на Арона Мокри да гледа бялото петно до образа си на стената.
Той повика най-изкусния от живописците, накара го да донесе всичките си бои,
четки, стъргала и го изправи пред своя образ и бялото петно на стената до него:
— Тук до мене ще изпишеш жена ми.
— Ще я изпиша, господарю — отговори кротко
живописецът и попита на свой ред: — А къде ще я видя? Не съм я виждал никъде,
за да я изпиша тук на стената.
— А ти бога и ангелите виждал ли си ги?
Кривна едрата си рошава глава живописецът и
се бавеше да отговори, като да не искаше да отговори на господаря, който,
знаеше го той, на всичко се присмиваше и с всичко се гавреше. Ала не можеше да
не отговори и най-сетне рече, загледан някъде пред себе си:
— Да, виждал съм ги…
— Ха-хааа… — И прихна да се смее Арон. — Ти
ме лъжеш, дяволе!
— Виждал съм ги — повтори упорито
живописецът. — Иначе как ще мога да ги изпиша… и тук в тая църква, и по много
други църкви, и бога — прекръсти се той с наведени очи, — и ангелите му, и дева
Мария, и всички светци, спасители наши и молители…
Арон Мокри го гледаше, като да разправяше
живописецът някаква смешна история и господарят чакаше края й нетърпеливо.
Най-сетне той викна:
— Но как ги виждаш, проклетнико, къде ги
виждаш! Та и дева Мария, а?
Пак тъй, като да говореше сам на себе си,
живописецът каза с още по-голяма твърдост:
— Виждам ги в себе си. Виждам ги в душата
си.
— В душата си, а! В душата си. Виждаш ти в
душата си някому… Пък аз съм виждал жена си тъй — съвсем наяве. Виждал съм я и
отгоре, и отдолу, и отпред, и отзад, и облечена съм я виждал, и гола. Що се
смееш?
— Не се смея, господарю.
— Тъй… виждал съм я, знам я и аз ще ти кажа
как да я изпишеш. Почвай!
— Как тъй, господарю… Не може тъй.
— Може. Аз съм виждал жена си по-добре,
отколкото ти Богородица. Почвай!
— Но няма да прилича.
— Ще прилича. Ако я направиш по-млада и
по-хубава, няма да ти се сърди.
Живописецът приподигна рамена, притисна
устни — щом искаш и заповядваш, нека бъде господарската ти воля! Той взе един
дебел конец и започна да премерва бялото петно до образа на Арона. А той, Арон,
не преставаше да говори и както винаги се въодушевяваше от собствените си
приказки:
— … Ами аз да не би да приличам много,
както си ме нашарил тук! Аз иначе съм си много по-хубав. А жена ми гледай да я
изкараш по-хубава, че ще дойде да се види и може зле да патиш. Мери добре… Тя е
тъй… височка, но е суха като я притиснеш, костите и бодат. Но ти я направи по-мекичка.
Има коса, кажи го, черна, но ти сложи й капа и венец, та да не се вижда много.
Очите й също почти черни с дебели вежди, а щом се разсърди — режат като нож;
ококори ли се в тебе — по-добре бягай някъде по-далеч. Носът й е дългичък и
всичко подушва с него. Еднаж позна само по миризмата, че съм бил с друга жена.
И устата й е големичка и добре работи: ако кажеш едно, тя ще ти върне
дванадесет.
Живописецът слушаше внимателно и когато
Арон поспря за малко, той каза:
— Очите й трябва да не са много големи…
— Не са големи — побърза да отговори Арон и
добави: — Малки са, но всичко виждат и тъй… бодат. Но ти откъде знаеш, че са
малки очите й?
— Като те слушам, почвам и аз да я виждам.
И повече я виждам с това, което ми разправяш за душата й… Това, че е люта и…
— Виж го ти него! Нели казват, че вие
всички сте магесници, със сатаната в една дупка пикаете. Че е люта, аз не съм
ти казвал, но ти позна. Хайде сега, почвай.
Димитър Талев, „Самуил, цар български”
Книга първа „Щитове
каменни”
 |
| Чарлз Франсоа Жабер, "Хораций, Вергилий и Вариус в дома на Меценат" |
