Той...

Вече със сигурност мога да кажа, че много, ама наистина много харесвам вещера Гералт от Ривия. В началото на втората книга, Меч на Съдбата, надеждите ми, че преводачът ще е поусъвършенствал стила си се оправдаха. И най-важното: в рамките на две страници, Гералт два пъти обърна гръб напълно безразличен (и величествен) на един човек, който искаше да си премери силите с вещер и на един магьосник, също влюбен в Йенефер. Те викаха по него, а той просто си тръгна...

***

Отдалечи се по уличката, без да погледне назад. Вървеше, без да обръща внимание на хората, които бързо отстъпваха от пътя му и рязко затръшваха врати и прозорци. Не забелязваше никого и нищо.

Анджей Сапковски, Меч на Съдбата

Само тя...

Тя се наведе, косите й докоснаха лицето му, ухаеха на люляк и касис, и изведнъж той проумя, че вече никога няма да забрави това ухание, това леко докосване, разбра, че никога вече няма да може да сравнява тези с останалите аромати и докосвания. Йенефер го целуна и той осъзна, че никога няма да пожелае други устни, освен тези — меки, влажни и сладки от червилото. Внезапно разбра, че от този миг за него ще съществува само тя, нейната шия, нейните ръце и гърди, надничащи под черната рокля, нейната нежна хладка кожа, с която не можеше да се сравни нито една от докосваните от него до този миг. Очите й бяха толкова близо, тези най-прекрасни на света теменужени очи, които, както той се страхуваше, щяха да станат за него… всичко. Той го знаеше.

[…]

Той я прекъсна с целувка, прегръдка, ласка, докосване, милувка, милувки, а после вече с всичко, с целия себе си, с всяка своя мисъл, единствена мисъл, с всичко, с всичко. Прогониха тишината с въздишки и с шумоленето от хвърлени на пода дрехи, прогониха я много меко и без бързане, грижовно и нежно, и макар и двамата да не бяха много наясно що е грижовност и нежност, това се случи, защото и двамата много го искаха. И не бързаха за никъде — целият свят изведнъж престана да съществува, изчезна в небитието за кратък, съвсем кратък миг, който им се стори равен на вечност, понеже той си беше цяла вечност. После светът се появи отново…

Анджей Сапковски, ВЕЩЕРЪТ I: Последното Желание

"Гласът на здравия разум 1"

Защото наистина не бива да съдим за книгата по корицата...

* * *

Тя дойде при него на зазоряване.

Влезе много предпазливо, тихо, пристъпвайки безшумно, плувайки през стаята като мираж, като видение, а единственият звук, съпътстващ движението й, бе от допира на наметалото й с голата й кожа. Но точно това едва уловимо, едва чуващо се шумолене събуди вещера, а може би само го изтръгна от състоянието на полусън, в което той се люлееше монотонно, сякаш потънал в бездънна бездна, увиснал между дъното и повърхността на спокойно море, сред леко извиващите се нишки на водораслите.

Той не помръдна, дори не трепна. Девойката стигна до него, свали наметалото си и бавно и нерешително опря коляно в леглото. Той я наблюдаваше изпод спуснатите си ресници, без да се издава, че не спи. Тя внимателно се качи върху леглото, върху него, обхвана го с бедрата си. Опирайки се на напрегнатите си ръце, погали лицето му с косите си, които ухаеха на лайка. Приведе се решително и някак нетърпеливо и зърната на гърдите й докоснаха клепачите му, бузите, устните. Той се усмихна и бавно, внимателно и нежно хвана ръцете й. Тя се изправи, изплъзвайки се от пръстите му, сияеща, размита от мъгливите отблясъци на изгрева. Той се размърда, но тя го спря с решителен натиск на ръцете си и с леки, но настойчиви движения на бедрата затърси отговор.

Той отговори. Тя вече не отбягваше дланите му, отметна глава, тръсна косата си. Очите й, които той видя, когато тя доближи лицето си до неговото, бяха огромни и тъмни, като очите на русалка.

Полюлявайки се, той потъна в морето от лайка, което се развълнува и зашумя, изгубило покой.