Любов да има! Защото, ако няма...

Миналата събота чаках автобус 76 за към Южния парк на спирката на Орлов мост. Там има мъничка, но доста заредена, бутка за стари книги. Някакси случайно, или не, видях изложена „Антология на българската любовна лирика”, Народна Младеж. Реших, че сигурно е твърде скъпа, пък и не ми се разнасяше, та се отказах да я купувам. През това време към бутката се приближиха и други хора, които чакаха автобуса, и тогава се появи жената, оставена „по заместване” там. Изведнъж реших, сигурно заради евентуалната конкуренция, че трябва да попитам за антологията. Оказа се, че цената (за такова издание) е символична и веднага я взех. В същия момент към бутката се зададе човекът, който я държи. Колежката му по заместване започна от далече да вика към него „Виж, виж, виж!” и да развява високо петолевката ми. Той, също викайки отдалеч, отговори „Браво! Гордея се с вас!”. Стана ми толкова весело. Благодарих и на него и тогава той ме погледна съучастнически и ми каза „Имам и 'Антология на световната любовна лирика'... Искате ли я?”. Аз, разбира се, не се колебах този път.

Вкъщи си направихме малко литературно четене. Започнахме с българската любовна лирика и съвсем НЕ-случайно попаднахме на Блага Димитрова. Първото нейно стихотворение, което прочетох в изданието, е от онези, дето те хващат за гърлото и ти разбиват сърцето при всяко четене...

* * *

Без любов

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна –
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна –
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изтомена –
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена –
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо –
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само –
но и всъщност няма вече да живея.

Блага Димитрова 

Неведоми са пътищата литературни...

Днес за пореден път се убедих в това. Снощи завърших „Господарката на езерото” (Анджей Сапковски), последната част от историята на вещера Гералт. Тази сутрин точно отивах към кухнята да си правя кафе и изведнъж се сетих за края на „Любов по време на холера” (Габриел Гарсия Маркес). Изобщо не става дума за какъвто и да било сравнителен анализ на творчеството на двамата автори, или пък на изразните средства, стила и т.н. Имам предвид усещането, което оставят у мен: сякаш завършват с въздишка, изпълнена с любов, тъга, но и надежда...

Трябва само да уточня, че от „Любов по време на холера” помествам самият край, а от „Господарката на езерото” – краят на историята на Гералт и Йенефер.

Приятно четене!

©2018, Христиана Бобева 

SPOILER ALERT!!!

* * * * *

Флорентино Ариса го изслуша, без да мигне. После огледа през прозореца посоките на ветровете, описващи пълен кръг върху залива, по-нататък ясния хоризонт, ведрото декемврийско небе без ни едно облаче, водите — плавателни до вечността, и каза:

— Продължаваме направо, направо, направо, отново до Ла Дорада.

Фермина Даса потръпна, защото позна някогашния глас, осенен от Светия дух, и погледна капитана — той беше съдбата. Но капитанът не я видя, защото беше потресен от страхотната мощ на вдъхновение у Флорентино Ариса.

— Сериозно ли го казвате? — попита.

— Откакто съм се родил, не съм казвал нищо несериозно — отвърна Флорентино Ариса.

Капитанът се обърна към Фермина Даса и видя по клепките й първите искрици зимен скреж. После погледна Флорентино Ариса, усети непоклатимото му самообладание, неустрашимата му любов и го заля закъснялото прозрение, че животът е по-безкраен от смъртта.

— И докога смятате, че ще можем да продължаваме това дяволско отиване и връщане? — попита той.

Флорентино Ариса имаше готов отговор отпреди петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им.

— Цял живот — отвърна той.

Габриел Гарсия Маркес, ЛЮБОВ ПО ВРМЕ НА ХОЛЕРА (1985)

Превод от испански: Тамара Такова, 1987

* * *

— Лежи спокойно, любими — каза меко Йенефер. — Лежи спокойно. Не мърдай.

— Къде се намираме, Йен?

— Нима е важно това? Нали сме заедно. Ти и аз.

Пееха птички. Миришеше на трева и цветя, на ябълки.

— Къде е Цири?

— Отиде си.

Тя промени позата си, леко извади ръката си изпод главата му и легна до него на тревата, за да го гледа в очите. Гледаше го жадно, така, сякаш искаше да му се насити, сякаш искаше да се нагледа за цяла вечност. Той също я гледаше, а тъгата го стягаше за гърлото.

— Ние бяхме заедно е Цири в лодката — спомни си той. — На езерото. После по реката. По реката с бързото течение. В мъглата…

Пръстите й намериха ръката му и стиснаха силно.

— Лежи спокойно, любими. Лежи си спокойно. Аз съм тук. Не е важно какво се е случило, не е важно къде сме били. Сега съм с теб. И повече никога няма да те изоставя. Никога.

— Обичам те, Йен.

— Знам.

Анджей Сапковски, ГОСПОДАРКАТА НА ЕЗЕРОТО (1999)

Превод от полски: Васил Велчев, 2010

Хавиер Бардем и Джована Медзоджорно в ”Любов по време на холера”, 2007

Мандрагората...

Днес си мислех, че от доста време не съм публикувала нищо в блога. Вселената, или каквото е там, не закъсня с отговора... В момента чета на английски петата част от поредицата на Сапковски за вещерът Гералт – „Огнено кръщение“ (Chrzest ognia, 1996). Героите случайно се срещат с билкар, който ги черпи с вълшебен елексир, чиято най-важна съставка е мандрагората. Аз веднага се сетих за филма от 2006 г. на Гилермо дел Торо „Лабиринта на фавна“, където мандрагората, също както при Сапковски, пищи непоносимо, ако не се грижиш както трябва за нея и е не просто растение, а същество, което може да помага, но е и опасно. Между другото, появява се и в поредицата на Дж. К. Роулинг за Хари Потър, с общо взето същите черти. Стана ми интересно и се разрових. Оказа се, че от дълбока древност на растението са приписвани магически способности. На първата снимка е заснета част от средновековния ръкописа Tacuinum Sanitatis, датиран около 1390 г. Там е показано ваденето на мандрагората, точно описано и във поредицата за вещера: за да не бъде прокълнат човекът, който го вади, листата на корена се привързват с въже за куче, очевидно „по-заслужило“ да бъде застигнато от проклятие... Споменава се още в Стария Завет (Първа Книга Моисеева - Битие 30:14) и в няколкото от драмите на Шекспир („Ромео и Жулиета“; „Хенри VIII”; “Магбет“; „Отело“; „Антоний и Клеопатра“). И така, това е поредното доказателство, че връзките в литературата, и в изкувството като цяло, рано или късно ни отвеждат до корени от най-дълбока древност.

 

© Христиана Бобева, 2018

Tacuinum Sanitatis (1390)

Pan's Labyrinth (2006)

Harry Potter and the Chanber of Secrets (2002)