Днес за пореден път се убедих в това. Снощи завърших „Господарката
на езерото” (Анджей Сапковски), последната част от историята на вещера Гералт.
Тази сутрин точно отивах към кухнята да си правя кафе и изведнъж се сетих за края
на „Любов по време на холера” (Габриел Гарсия Маркес). Изобщо не става дума за
какъвто и да било сравнителен анализ на творчеството на двамата автори, или пък
на изразните средства, стила и т.н. Имам предвид усещането, което оставят у мен:
сякаш завършват с въздишка, изпълнена с любов, тъга, но и надежда...
Трябва само да уточня, че от „Любов по време на холера”
помествам самият край, а от „Господарката на езерото” – краят на историята на
Гералт и Йенефер.
Приятно четене!
©2018, Христиана Бобева
SPOILER ALERT!!!
* * * * *
Флорентино
Ариса го изслуша, без да мигне. После огледа през прозореца посоките на
ветровете, описващи пълен кръг върху залива, по-нататък ясния хоризонт, ведрото
декемврийско небе без ни едно облаче, водите — плавателни до вечността, и каза:
—
Продължаваме направо, направо, направо, отново до Ла Дорада.
Фермина
Даса потръпна, защото позна някогашния глас, осенен от Светия дух, и погледна
капитана — той беше съдбата. Но капитанът не я видя, защото беше потресен от
страхотната мощ на вдъхновение у Флорентино Ариса.
—
Сериозно ли го казвате? — попита.
—
Откакто съм се родил, не съм казвал нищо несериозно — отвърна Флорентино Ариса.
Капитанът
се обърна към Фермина Даса и видя по клепките й първите искрици зимен скреж.
После погледна Флорентино Ариса, усети непоклатимото му самообладание,
неустрашимата му любов и го заля закъснялото прозрение, че животът е
по-безкраен от смъртта.
— И
докога смятате, че ще можем да продължаваме това дяволско отиване и връщане? —
попита той.
Флорентино
Ариса имаше готов отговор отпреди петдесет и три години, седем месеца и
единадесет дни заедно с нощите им.
— Цял
живот — отвърна той.
Габриел Гарсия Маркес, ЛЮБОВ ПО ВРМЕ НА ХОЛЕРА (1985)
Превод от испански: Тамара Такова, 1987
* * *
— Лежи спокойно, любими — каза меко Йенефер. — Лежи спокойно. Не мърдай.
— Къде се намираме, Йен?
— Нима е важно това? Нали сме заедно. Ти и аз.
Пееха птички. Миришеше на трева и цветя, на ябълки.
— Къде е Цири?
— Отиде си.
Тя промени позата си, леко извади ръката си изпод главата му и легна до
него на тревата, за да го гледа в очите. Гледаше го жадно, така, сякаш искаше
да му се насити, сякаш искаше да се нагледа за цяла вечност. Той също я
гледаше, а тъгата го стягаше за гърлото.
— Ние бяхме заедно е Цири в лодката — спомни си той. — На езерото. После по
реката. По реката с бързото течение. В мъглата…
Пръстите й намериха ръката му и стиснаха силно.
— Лежи спокойно, любими. Лежи си спокойно. Аз съм тук. Не е важно какво се
е случило, не е важно къде сме били. Сега съм с теб. И повече никога няма да те
изоставя. Никога.
— Обичам те, Йен.
— Знам.
Анджей Сапковски, ГОСПОДАРКАТА НА ЕЗЕРОТО (1999)
Превод от полски: Васил Велчев, 2010
 |
| Хавиер Бардем и Джована Медзоджорно в ”Любов по време на холера”, 2007 |
