"Пред разсъмване..."

Ако ви се чете българска научна фантастика с езиковедски и романтични мотиви, Урания на Блага Димитрова е точно за вас. Аз си я намерих от една прекрасна антикварна книжарница на ул. Иван Вазов 38 – Alba books.

В началото ми беше много странно да чета нещо толкова... леко и фантастично след сериозното социално четиво, което се оказа Глухарчето, но дума по дума, ред по ред, се настроих да другата вълна. Както би казал Гарсия Маркес, авторката ми вдъхна съвсем нов ритъм на дишане. Ето с какъв живописен замах:

* * *

ГЛАСЪТ НА УТРОТО

Пред разсъмване над очертанията на гората и на града се разля особено осветление между наяве и насън.

Резкият контур на сенките, ръбовете на предметите, върхарите на дърветата се стопиха и разтвориха в прозирна мъглица. Светът стана нереален. Нощното преживяване се отдалечи като присъщо на друг свят, все по-чужд и необясним. 

 

© Блага Димитрова, 1993

 

Най-страшният съд...

Дълго време отлагах тази публикация от Глухарчето, несъзнателно може би, защото е една от най-тежките до сега... Но осъжда неща от не толкова далечното минало, които, макар и грозни, не бива да се забравят.

 

* * *

Аз съм престъпница.

Трябва да бъда наказана. Но още няма такъв закон, нито норматив, нито декрет за моето престъпление. А то е опасно, противообществено, срещу човечеството, срещу бъдещето.

Затова аз си издавам закон и се самоосъждам на смърт, и то на най-позорната: чрез обесване!

Изправям се на саморазпит. Под клетва: истината и само истината!

Аз наруших морала по най-брутален начин.

Предумишлено убийство.

Сам-сама водя процес – пръв в историята на юриспруденцията. При закрити врата. Аз съм обвинител, адвокат, свидетели, съдия и съдебни заседатели.

Това е обществен скандал! Най-гнусна перверзия!

[…]

Тежко пострадалите от моя пръв удар, а може и смъртно ранените са неизвестни. Деца, които са носели божа искра в ръката си, но са били пренебрегнати. За някои от тях това може да е било за цял живот. Следите са заличени. Няма отпечатъци от малолетни пръсти.

[…]

Убит – утрешният ден, в който лицемерно се кълнат.

Успевачи! Строители на разрухата! Касоразбивачи на духовната съкровищница! Да ви са честити ордените и наградите!

Обир с взлом на храма.

Успехът в този соц-строй, самообявен за най-добър от всички възможни светове, в този рай-ком, е пладнешки грабеж.

Беж, ограбени! Вие сте виновни! Кой ви разреши таланта?

Грабеж на чужда радост, на чужди заслуги, на чужда любов. Грабеж със специални пропуски за избранници.

Бягай, крадецо, докато не са те пипнали! Гузната усмивка те издава. Презрителните погледи са по петите ти.

© Блага Димитрова, автор

По телефона

Много пъти, на най-различни виртуални места, съм търсила списък с цялото творчество на Блага Димитрова. Така разбрах, че, освен по-познатите ѝ романи, има и два доста по-неизвестни и трудно откриваеми: Урания (1993) и Глухарчето (1996). Периодично претърсвах страниците на антикварните книжарници, но все без резултат. Докато накрая, преди няколко месеца, за 2 дена намерих и двата, с посвещение и автограф от авторката и то от годината на издаване!!! Намерих втората ето тук, в Книжарница БГ, и направо не можах да повярвам. Още на следващия ден ми се обади човек от книжарницата, да потвърдим поръчката, и ми предложи да прати до адреса ми техен човек, за да не плащам за доставка! Аз отказах, но ми стана много мило. Прекрасно е, че все още има такива сърцати и отдадени книжари!

Не ги четох хронологично, за това и публикациите не са. Първо реших да прочета Глухарчето, тъничка книжка, която обаче се оказа най-жестоката, изпълнена с раздираща болка критика на времето, в което децата на видните другари са успявали винаги, във всичко, за сметка на истински даровитите си връстници, които не са били „от знатно потекло“ и са били обречени на провал от малки. Но за това малко по-късно, сега ви оставям един пасаж от същата книга, но много различен – романтичен и... може би малко тъжен.

© 2016, Христиана Бобева

* * *

Това, че не виждаш артикулацията на устните, отсенките на лицето, менитбите в очите на другия, засилва вътрешното внимание, изостря тънката наблюдателност. Зад всеки тон и полутон си представяш промяната в изражението на събеседника си, отгатваш настроенията и желанията му, ловиш звуковия пейзаж на душата му. И най-същественото: влагаш от себе си търсената у другия глъбина и прозрачност.

Разговорът добива характер на сонда, спусната за издирване на кладенец. Почвата е суха, камениста, може би. Но ти не губиш надежда, че ще избликне живата вода на чувството. По ритъма на говора разбираш – бърза ли събеседника отсреща да приключи или държи по-дълго да се люлее върху този въздушен мост от думи помежду ви. По интонацията разгатваш дали има да ти каже нещо истинско, или дрънка автоматично. По едва доловимото дихание през паузите – дали очаква да чуе нещо от тебе, или му е безразлично какво ще изречеш. По безброй други симптоми – цял спектър от нюанси, недомлъвки, изтървани възклици, – проникваш все по-надълбоко в пластовете на вътрешния му свят.

Лишен от зрителни впечатления, ти се докосваш до спотаени значения, подразбираш подводното течение на мислите. Завесата в случая е звукопроницаема, ефирна и все пак непреодолима – самото пространство разделя и свързва, колкото по-далечно, толкова по-мистична става близостта.

© Блага Димитрова, автор

Лаура Кармайкъл (лейди Идит) в с.3, еп.3 на Имението Даунтън.
© Downton Abbey, all rights reserved.