"Шипков храст"

     Аз не мога да кажа колко е той стар, а и никой от разпитваните по-късно не можа да ми каже колко дълго живее, дали стига годините на столетните дъбове и чинари, или е още по-стар от тях, от времето на Атлантида, на зверогущерите и на мамонтите, и на всички ония грозни твари, чиито вкаменени кости намираме в наше време утаени в скалите, в земята или във въглищните пластове; ако шипковият храст умира непрекъснато, то той има способността и да възкръсва непрекъснато, защото на мястото на остарелите и умиращи пръчки всяка година се появяват млади издънки, те застават веднага на стража, караулят пред смъртния одър на умиращите и когато умиращите умират, то те умират прави, поддържани от жилави млади издънки. Смъртта на всяка една част от шипковия храст е продължителна, но и след смъртта си тази част остава вградена в крепостта още дълги години. Казвам крепост, защото мисля, че този храст изгражда и поддържа себе си като постоянна крепост, обърната едновременно към всичките посоки на света, и това той е започнал да прави още от самото сътворение.

     Всяка година той посява сам себе си и пази ревниво своите семена, както това не може да направи никой друг храст. И ако някои храсти могат да бъдат оприличени на него, то тази прилика е само частична. Природата на никого не е дала тъй много нокти за отбрана, както е направила това с шипковия храст, и ако ние излезем на честно единоборство с него, то винаги ще бъдем победените. Като казвам честно, аз имам пред вид да не го подпалваме и предаваме в ръцете на огъня или да не го изтръгваме с търнорези... Въображението ми подсказва, че в ноктите си той все още продължава да стиска парче от наметката на бога, останало от времето, когато господ е ходел по земята. Годините много нещо са отнесли и разпилели, но по него могат да се видят кичури вълна, скубана от овцете, парчета избеляла басма също тъй се виждат, част от нечий ръкав, някоя връв, човешка коса, дървени куки. С тези куки берачите на шипки примъкват към себе си отделни части от храста, за да могат по-лесно да обират плодовете му. Понякога берачите го нападат групово, теглят го и го разпъват с куките си от всички страни. Особено са настървени те в късна есен. Тогава в ниските части плодовете са обрани, но по върховете горе аленеят примамливо лъскави шипки; те са тъй червени, сякаш жива кръв е избила върху храста и е покапала върху него, осветлявана нежно от есенното слънце.

     Два пъти през годината човек се обръща към този храст - веднъж през пролетта, за да си откъсне цвят от него, и веднъж през есента, за да обере плодовете му. Ароматът на шипковия цвят е много нежен, бих казал даже, че е боязлив, той е крайно деликатен по отношение на всичко онова, което цъфти буйно около него. Ако човек откъсне няколко цвята, то той ще остане крайно учуден, че още докато върви по пътеката към дома си, цветовете един по един опадат. Вгледате ли се много настойчиво и втренчено в цъфналия храст, ще забележите как под вашия втренчен поглед цветовете му започват да се ронят и да падат в нозете му. Аз никак не искам да преувеличавам, но все си мисля, че през пролетта дивата шипка става извънредно свенлива! Освен едва доловимия аромат, откъм нея се носи и тихо жужене, там всякакво насекомо и пчела жужат и се извършва безшумното тайнство на опрашването.

       И като прецъфти, никой вече не поглежда натам!

     А през това време, все тъй безшумно, мълчаливо и крайно изнурително, шипковият храст започва да отглежда плодовете си... [...]

Йордан Радичков, Нежната спирала 

"Копринената буба"

     Тази кротка и тиха буболечка иска тишина и здрач. Тя е като вселената или като идеите, заражда се едва ли не от нищото. Докато да се излюпи, жените носят бубеното семе в пазвите си, защото то се нуждае от телесна човешка топлина. В първите дни подир излюпването не се вижда никаква копринена буба, ами само ситен сив пясък, който едва забележимо шава върху нежната черничева шума, подредена много внимателно от жените. Новоизлюпените заемат педя място - една съвсем скромна и непретенциозна територия в стаята. Подир няколко дни, след първото спане, те свалят облеклото си, удължават се и започват да се хранят вече добре, съвсем ясно може да се види как изгризват краищата на нежната черничева шума. После пак спят, след второто спане отново свалят облеклото си, разсъбличат се като самодиви, излизат бели изпод старите тесни облекла и много гладни.

[...]

Йордан Радичков, Нежната спирала

 

"Aventura"

I

Con diecisiete años, no puedes ser formal.
-¡Una tarde, te asqueas de jarra y limonada,
de los cafés ruidosos con lustros deslumbrantes!
-Y te vas por los tilos verdes de la alameda.

¡Qué bien huelen los tilos en las tardes de junio!
El aire es tan suave que hay que bajar los párpados;
Y el viento rumoroso -la ciudad no está lejos¬-
trae aromas de vides y aromas de cerveza.

II

De pronto puede verse en el cielo un harapo
de azul mar, que la rama de un arbolito enmarca
y que una estrella hiere, fatal, mientras se funde
con temblores muy dulces, pequeñita y tan blanca...

¡Diecisiete años!, ¡Noche de junio! -Te emborrachas.
La savia es un champán que sube a tu cabeza...
Divagas; y presientes en los labios un beso
que palpita en la boca, como un animalito.

III

Loca, Robinsonea tu alma por las novelas,
-cuando en la claridad de un pálido farol
pasa una señorita de encantador aspecto,
a la sombra del cuello horrible de su padre.

Y como cree que eres inmensamente ingenuo,
a la par que sus botas trotan por las aceras,
se vuelve, alerta y, con un gesto expresivo...
-Y en tus labios, entonces, muere una cavatina...

IV

Estás enamorado. Alquilado hasta agosto.
Estás enamorado. Se ríe de tus versos
Tus amigos se van, estás insoportable.
-¡Y una tarde, tu encanto, se digna, ya, escribirte...!

Y esa tarde... te vuelves al café luminoso,
pides de nuevo jarras llenas de limonadas...
-Con diecisiete años no puedes ser formal,
cuando los tilos verdes coronan la alameda.

Arthur Rimbaud

 

El flechazo más lindo de la literatura...

      La había visto por primera vez una tarde en que Lotario Thugut lo encargó de llevar un telegrama a alguien sin domicilio conocido que se llamaba Lorenzo Daza. Lo encontró en el parquecito de los Evangelios, en una de las casas más antiguas, medio arruinada, cuyo patio interior parecía el claustro de una abadía, con malezas en los canteros y una fuente de piedra sin agua. Florentino Ariza no percibió ningún ruido humano cuando siguió a la criada descalza bajo los arcos del corredor, donde había cajones de mudanza todavía sin abrir, y útiles de albañiles entre restos de cal y bultos de cemento arrumados, pues la casa estaba sometida a una restauración radical. Al fondo del patio había una oficina provisional, donde dormía la siesta sentado frente al escritorio un hombre muy gordo de patillas rizadas que se confundían con los bigotes. Se llamaba, en efecto, Lorenzo Daza, y no era muy conocido en la ciudad porque había llegado hacía menos de dos años y no era hombre de muchos amigos.

      Recibió el telegrama como si fuera la continuación de un sueño aciago. Florentino Ariza observó los ojos lívidos con una especie de compasión oficial, observó los dedos inciertos tratando de romper la estampilla, el miedo del corazón que había visto tantas veces en tantos destinatarios que todavía no lograban pensar en los telegramas sin relacionarlos con la muerte. Cuando lo leyó recobró el dominio. Suspiró: “Buenas noticias”. Y le entregó a Florentino Ariza los cinco reales de rigor, dándole a entender con una sonrisa de alivio que no se los habría dado si las noticias hubieran sido malas. Luego lo despidió con un apretón de manos, que no era de uso con un mensajero del telégrafo, y la criada lo acompañó hasta el portón de la calle, no tanto para conducirlo como para vigilarlo. Hicieron el mismo recorrido en sentido contrario por el corredor de arcadas, pero esta vez supo Florentino Ariza que había alguien más en la casa, porque la claridad del patio estaba ocupada por una voz de mujer que repetía una lección de lectura. Al pasar frente al cuarto de coser vio por la ventana a una mujer mayor y a una niña, sentadas en dos sillas muy juntas, y ambas siguiendo la lectura en el mismo libro que la mujer mantenía abierto en el regazo. Le pareció una visión rara: la hija enseñando a leer a la madre. La apreciación era incorrecta sólo en parte, porque la mujer era la tía y no la madre de la niña, aunque la había criado como si lo fuera. La lección no se interrumpió, pero la niña levantó la vista para ver quién pasaba por la ventana, y esa mirada casual fue el origen de un cataclismo de amor que medio siglo después aún no había terminado.
      Lo único que Florentino Ariza pudo averiguar de Lorenzo Daza fue que había venido de San Juan de la Ciénaga con la hija única y la hermana soltera poco después de la peste del cólera, y quienes lo vieron desembarcar no dudaron de que venía para quedarse, pues traía todo lo necesario para una casa bien guarnecida. La esposa había muerto cuando la hija era muy niña. La hermana se llamaba Escolástica, tenía cuarenta años y estaba cumpliendo una manda con el hábito de San Francisco cuando salía a la calle, y sólo el cordón en la cintura cuando estaba en casa. La niña tenía trece años y se llamaba igual que la madre muerta: Fermina. 

Gabriel García Márquez, El amor en los tiempos del cólera

Imagen de la película "El amor en los tiempos del cólera",
Giovanna Mezzogiorno como Fermina.

„Изтреблението“

      Безумие витаеше из големите къщи на града, след като по главната улица премина каскетът. Хората изтребваха бомбетата, тъй както се изтребват хлебарките, щом дойде дневната светлина. Годините на ездата бяха отминали, ездачите трябваше да отстъпят на други ездачи, а там, където се съпротивляваха, конете ги тъпчеха, натикваха ги в най-тъмните дупки и преизподни, сечаха ги, разпъваха ги, режеха ги, префасонираха ги. Беше настъпило езическо време в тези къщи и от всякъде проникваше ужас и мистицизъм. Бог бе предоставил на дявола гибелта на бомбетата и дяволът се бе втурнал в тази гибел с цялата си отмъстителна изобретателност. Чуваше се, че тук и там някой си не издържал и бил застрелял заедно със своето бомбе и себе си. Чуваше се, че във влаковете били хващани хора, които искали тайно да изнесат бомбетата си зад граница. Каскетите, които бяха излезли на свобода от затвора, натикаха в килиите много бомбета. Месеци наред се говореше за изтреблението на бомбетата. Беше времето, когато се смяташе, че да излезеш на улицата с бомбе, то значи да излезеш на ревера си с въшка. [...]

     Бомбето, натикано в стария турски сандък, не знаеше това. То живееше затворено в студената тишина на къщата и не чуваше вече нито часовника, нито човека да тътре краката си или да разговаря със своя нос. То не знаеше нищо за периода на изтреблението. Ако знаеше, то може би би размишлявало върху това ― доколкото едно бомбе може да размишлява. То би се изненадало, че конете, яздени тъй леко и приятно от бомбетата, са излезли по-предвидливи от ездачите си и дори когато ездачите са ги тласкали към някаква пропаст, поради инстинкта си конете са завивали внезапно и са хвърляли ездачите в пропастта. Конят може да си въобразява всичко, но той не трябва да забравя, че е роден за езда. Бомбето също така не знаеше, че каскетът проникна и в малките градчета, достигна до селата и колибите, детронира много астраганени калпаци, дори попски и калугерски калимавки се търкулнаха, за да сторят място на каскета върху някои свещенослужителски глави. [...]

Йордан Радичков, „Бомбето“

-15- "Me gustas cuando callas..."

  Me gustas cuando callas porque estás como ausente,

y me oyes desde lejos, y mi voz no te toca.
Parece que los ojos se te hubieran volado
y parece que un beso te cerrara la boca.

Como todas las cosas están llenas de mi alma,
emerges de las cosas, llena del alma mía.
Mariposa de sueño, te pareces a mi alma,
y te pareces a la palabra melancolía.

Me gustas cuando callas y estás como distante.
Y estás como quejándote, mariposa en arrullo.
Y me oyes desde lejos, y mi voz no te alcanza:
déjame que me calle con el silencio tuyo.

Déjame que te hable también con tu silencio
claro como una lámpara, simple como un anillo.
Eres como la noche, callada y constelada.
Tu silencio es de estrella, tan lejano y sencillo.

Me gustas cuando callas porque estás como ausente.
Distante y dolorosa como si hubieras muerto.
Una palabra entonces, una sonrisa bastan.
Y estoy alegre, alegre de que no sea cierto.

Pablo Neruda, 20 poemas de amor y una canción desesperada

Fragmento de Olympia (1863) de Édouard Mannet.