Аз не мога да кажа колко е той стар, а и никой от разпитваните по-късно не
можа да ми каже колко дълго живее, дали стига годините на столетните дъбове
и чинари, или е още по-стар от тях, от времето на Атлантида, на зверогущерите
и на мамонтите, и на всички ония грозни твари, чиито вкаменени кости намираме
в наше време утаени в скалите, в земята или във въглищните пластове; ако шипковият
храст умира непрекъснато, то той има способността и да възкръсва непрекъснато,
защото на мястото на остарелите и умиращи пръчки всяка година се появяват млади
издънки, те застават веднага на стража, караулят пред смъртния одър на умиращите
и когато умиращите умират, то те умират прави, поддържани от жилави млади издънки.
Смъртта на всяка една част от шипковия храст е продължителна, но и след смъртта
си тази част остава вградена в крепостта още дълги години. Казвам крепост, защото
мисля, че този храст изгражда и поддържа себе си като постоянна крепост, обърната
едновременно към всичките посоки на света, и това той е започнал да прави още
от самото сътворение.
Всяка година той посява сам себе си и пази ревниво своите семена, както това
не може да направи никой друг храст. И ако някои храсти могат да бъдат оприличени
на него, то тази прилика е само частична. Природата на никого не е дала тъй
много нокти за отбрана, както е направила това с шипковия храст, и ако ние излезем
на честно единоборство с него, то винаги ще бъдем победените. Като казвам честно,
аз имам пред вид да не го подпалваме и предаваме в ръцете на огъня или да не
го изтръгваме с търнорези... Въображението ми подсказва, че в ноктите си той
все още продължава да стиска парче от наметката на бога, останало от времето,
когато господ е ходел по земята. Годините много нещо са отнесли и разпилели,
но по него могат да се видят кичури вълна, скубана от овцете, парчета избеляла
басма също тъй се виждат, част от нечий ръкав, някоя връв, човешка коса, дървени
куки. С тези куки берачите на шипки примъкват към себе си отделни части от храста,
за да могат по-лесно да обират плодовете му. Понякога берачите го нападат групово,
теглят го и го разпъват с куките си от всички страни. Особено са настървени
те в късна есен. Тогава в ниските части плодовете са обрани, но по върховете
горе аленеят примамливо лъскави шипки; те са тъй червени, сякаш жива кръв е
избила върху храста и е покапала върху него, осветлявана нежно от есенното слънце.
Два пъти през годината човек се обръща към този храст - веднъж през пролетта,
за да си откъсне цвят от него, и веднъж през есента, за да обере плодовете му.
Ароматът на шипковия цвят е много нежен, бих казал даже, че е боязлив, той е
крайно деликатен по отношение на всичко онова, което цъфти буйно около него.
Ако човек откъсне няколко цвята, то той ще остане крайно учуден, че още докато
върви по пътеката към дома си, цветовете един по един опадат. Вгледате ли се
много настойчиво и втренчено в цъфналия храст, ще забележите как под вашия втренчен
поглед цветовете му започват да се ронят и да падат в нозете му. Аз никак не
искам да преувеличавам, но все си мисля, че през пролетта дивата шипка става
извънредно свенлива! Освен едва доловимия аромат, откъм нея се носи и тихо жужене,
там всякакво насекомо и пчела жужат и се извършва безшумното тайнство на опрашването.
И като прецъфти, никой вече не поглежда натам!
А през това време, все тъй безшумно, мълчаливо и крайно изнурително, шипковият
храст започва да отглежда плодовете си... [...]
Йордан Радичков, Нежната спирала
No comments:
Post a Comment