Талеви картини

В зори снегът бе престанал. В първите мигове на зората утринният здрач легна на гъсто сини сенки по вдлъбнатините и долчинките низ полето, зад ъглите и под селските стрехи. Белееха се само невидимите брегове и межди, изгърбените покриви, закръглените ръбове на предметите под дебелия снежен кожух. Зараждащите се светлини на новия ден идеха не откъм високия хоризонт на изток, а като че ли извираха от самата земя. Ала скоро на изток изгря алено сияние, прогони ранните сенки и разля по снежния простор тих розов блясък, който се набираше по трапищата, зад ъглите на къщите, край плетищата на гъсто червени и дори лилави петна. Отвори се високо, студено, стъклено небе.

[…]

По черното стъкло на прозореца студено проблясваха налепени там цветя, звезди и ленти — неръкотворни везби от бяла, ледена коприна, смръзналият се дъх на зимната нощ. Но тя беше вън, черната зимна нощ, и леденият й дъх не можеше да проникне през твърдото стъкло.

[…]

Ламаринената печка се зачерви от всички страни и цялата стая, с четирите си бели стени, грейна в топло розово сияние. Личеше там всяка вещ и всяка шарка по килима, всяка чупка и извивка по дървения таван, също и белите цветя и звезди по черните прозорци, между шарените, едва приподигнати завеси. Личеше всичко като в розова мъгла, като в сън, като в приказка.

Димитър Талев, „Гласовете ви чувам”

Каменният Мраколес на Талев

Имаше едно място, викаха му Диклите — голото теме на едно стръмно ридище, между две от тукашните села. И такова място беше, че тия две села, въпреки че ги разделяше само един рид, кажи-речи и не се знаеха. Рядко и много рядко ще премине човек от едното село в другото. Стръмно, докато отидеш горе, душата ти да излезе, а на самото теме на рида, заоблено като гигантско яйце, бе израснала, може би още при сътворението на света, същинска гора от сиви и по-тъмни, дори черни камъни. На песъчливата и най-бедна земица между тях растяха зли тръни и къпини, всякакви бодили и стръкове, рядка тревичка, но всичко това изгаряше още през първите дни на лятото между напечените камъни и се превръщаше в пепеливи и бели змийски костици — да не се допре човек до тях. Змиите, навити на краваи или преплетени, се припичаха на цели купища, край всяка трънка, във всяка цепнатина, а зимно врема тук непрестанно се извиваха виелици, ден и нощ зли ветрове надаваха писъци между изправените камъни. Нямаше през голото ридище ни път, ни пътека — ветровете избърсваха всяка следа и каква следа може да остане за дълго върху твърдия камък? Само горе, на билото, се откриваше между камъните широк ходник и дълъг може би до петдесет метра, та редките пътници по него минаваха, когато прехвърляха рида. Камъните около това отворено място се изправяха близо един до друг като дебели стълбове и високи до два човешки боя или като разкривени, възлести дънери, да не могат да ги обхванат и по петима-шестима мъже, само клони им липсваха, едва ще се подаде от някоя цепнатина пресъхнала трънка или хватка побеляла трева. Наклякали бяха тук и там, натръшкали се бяха, навирили бяха присмехулно задници между каменните дънери и какви ли не каменни чудовища, с уродливи глави и крайници, огромни, тежки, къде по-големи и от най-едрия бивол. Не бог, а самият сатана е работил тук и злодействувал, за да плаши людете и да им се присмива, криейки се злорад зад тия свои каменни изчадия.

Димитър Талев, „Гласовете ви чувам“

Когато думите са излишни

Те бяха започнали и продължиха двоен разговор — за това, което изричаха с думи, и за това, което оставаше в мислите им, което не се решаваха да си кажат. Мислите бяха по-смели от думите, по-искрени, бързата дума обаче изпреварваше и най-смелата, но скрита мисъл, бързаше да я прикрие още повече. Погледът все пак издаваше скритите мисли, издаваше ги и лицето, неволното движение на ръката.

— Помислих, че… Рекох да попитам тетка Фотина. Вие сте самичък тука, между чужди… (Преди още да усетя, че погледът ми те търси и върви подир тебе, аз знаех кога излизаш сутрин и кога се връщаш вечер, кога светят прозорците ти и кога са тъмни. Стоя на балкона, при цветята си, и ти нищо не забелязваш, а сега, когато на балкона няма цветя, надзъртам през открехнатата врата, през пролуките между завесите, ти ще помислиш, че вятърът ги помръдва едвам. Аз съм като крадец, който дебне, и сама не знам как станах крадец на сянката ти, защото, когато ти изчезваш, погледът ми гони твоята сянка.)

— Не съм вече между чужди. Имам приятели, другари в работата, ето… и моите хазаи, ами и вие също, Ангелика. Ще се намери кой да ми подаде лекарство или чаша топло млеко. (Не съм вече между чужди в тоя град, мило, хубаво девойче. Ами ти защо си изтичала уплашена да питаш тетка Фотина и толкова ли голема може да бъде уплахата за един съсед, който е може би болен? Ти и сама се залъгваш в твоята загриженост за съседа. За пръв път ли виждаш да свети лампата ми до късно? Но аз нема да ти разяснявам твоята заблуда, защото ще се уплашиш от постъпката си и нема да идваш при тетка Фотина. Нема вече и цветя на балкона ти, да излизаш да ги поливаш и наглеждаш, затворени са и прозорците на стаята ти поради есенните дъждове и ветрове, а как ще те виждам, ако се скриеш вкъщи? Виждам те всеки ден, търся те веднага щом се събудя, копнея и да се поспра с тебе, да чуя гласа ти. Не, нема да ти кажа нищо сега, ти ще си по-смела в своята заблуда и аз ще те виждам всеки ден, както досега. Ами аз не мога иначе! Виждам, че не мога иначе.)

— Аз имам баба. Ние спим в една стая. Тя си счупи ногата и се движи много трудно. В леглото е денем и нощем. Казах ѝ за вас и винаги ѝ казвам, когато ви видя. Ние с нея за всичко си говорим. Сами сме в нашата стая. Тя сега сама ми каза: „Да не се е разболел, щом не си го видела тая сутрин, чужд човек е той, кой ще го погледне, ако е болен“. (Да знаеш само колко е добра моята мила бабичка! Тя е майка на баща ми. Аз ѝ нося храна, тя не може да слиза долу, и как ще оставя бабичката си без най-хубавото от храната ни, тя е стара и болна. Баба казва: „Само ти, Ангелика, милееш още за мене. Аз вече никому не съм нужна.“ Как да не е никому нужна такава добра бабичка! Тя сама ме пита: „Виде ли днес твоя българин? Ами много ли е хубав твоят българин?“ Да, бабичко. Много е хубав. Ето, виж колко е хубав! Но баба ме може да се покаже на прозореца, да те погледне, както аз те виждам и не мога да ти се нагледам.)

Такива бяха думите им — прости, обикновени думи. И повече говореше Ангелика, бързаше да каже нещо повече, за да го задържи по-дълго близо до себе си, макар и Борис да не бързаше, да не чувстваваше как минава времето. Още по-много бяха мислите им, ала не се реши нито единият, нито другият да спомене поне в мислите си една от най-хубавите думи в човешкия език, във всички езици. Тя беше в мислите им, но не я споменаха. Тя е най-силната дума, най-богатата, тя значи и живот, и смърт, значи и подвиг, и позор, който я носи в сърцето си, може да се отрече от себе си заради другия. После те замълчаха — не стигаха думите им или пък се уплашиха да не кажат нещо повече. И докато се ослушваха в мислите си, двамата млади люде мълчаха. Мълчанието им беше по-продължително, те обаче не усещаха времето, защото бяха близо един срещу друг и се гледаха.

Димитър Талев, „Гласовете ви чувам“

За съдбовните съкровищата, скрити в раклата под дивана

*Снимковият материал е най-долу.

Под големия ни диван в хола има голямо празно пространство, което доскоро беше пълно със стари киги. Мама реши да ги разтреби, а татко ги закара като дарение в някакво читалище. В рамките на по-малко от ден изскочиха две безценни съкровища...

Първото е една книга, останала от дядо ми Пеньо, лека му пръст – „Дневници и спомени за Илинденско-Преображенското въстание“, Издателство на Отечествения Фронт, София – 1984 г. Сборникът е подготвен по случай 80 годишнината от събитията. Разгледах го набързо, защото ще го чета сериозно след като приключа с „Гласовете ви чувам“. Побиха ме тръпки, защото вътре наистина са поместени дневниците и спомените на хора, взели дейно участие във Въстанието. До колкото видях, единият личен бележник представлява изумителна счетоводна книга – както на неща от първа необходимост (оръжие и хратителни провизии), така и на загинали българи, турци, гърци и т.н. Това, което първоначално ме изненада обаче, беше, че под първата корица открихме прилежно прибран „доклад“ на моя милост по темата. Ако приемем, че Въстанието се изучава в 6ти-7ми клас, значи е на 13 години!!! Поставям доклад в кавички, защото нито съм преписала, както трябва (обсипан е с правописни и пунктоационни грешки), нито пък съм използвала свои думи – стилът е като на възрастен учен-историк: „Въстаниците проявяват невиждан героизъм и записват светли страници в революционната летопис на България. […] Дълбоко демократичният характер на организация е отразен в стремежа да се противопостави брадското сътрудничество на народите срещу тесногръдия национализъм на монархическите дворове и управляващите върхушки в балканските страни, да се преодолее съпротивата на Великите сили“. И ето как все още ретроградната Венера ме върна към едно мое малко и неориентирано Аз. Така разбрах, че всъщност е било предначертано да прочета четирилогията на Талев толкова жадно.

Второто съдбовно съкровище са листчета-речник с испански думи (по едно за всяка буква), с миниатюрни илюстрации към тях, останали от 1ви-2ри курс на руското следване на мама. Тогава тя е учела испански като втори чужд език. В листчето за „G” (чете се „Г“ и в някои случаи „Х“) видях думата „gorguera“ (“горгера“) и присмехулно казах, че такава дума няма. Грешах... Това е яката, с която са изобразявани много кралски особи. Между другото, в малко по-късен период, след като мама и татко вече са се познавали, той ѝ подарява британски самоучител по испански – четири аудио-касетки и книжка към тях. Тя го пазаше на видно място и лесно го намерихме, когато реших да го мина в края на лятото след 7ми клас, за да се подготвя за началото на 8ми, и, разбира се, още го пазя. Сега стои до другите ми испански помагала.

Освен това, съкровищата се появиха в този ред, подредени от шегобиеца Случай (по Блага Димитрова) по важност, та първо закипя българската ми кръв, а после – испанската...

©2018, Христиана Бобева

Филип III Испански (1598 - 1621).