Талеви картини

В зори снегът бе престанал. В първите мигове на зората утринният здрач легна на гъсто сини сенки по вдлъбнатините и долчинките низ полето, зад ъглите и под селските стрехи. Белееха се само невидимите брегове и межди, изгърбените покриви, закръглените ръбове на предметите под дебелия снежен кожух. Зараждащите се светлини на новия ден идеха не откъм високия хоризонт на изток, а като че ли извираха от самата земя. Ала скоро на изток изгря алено сияние, прогони ранните сенки и разля по снежния простор тих розов блясък, който се набираше по трапищата, зад ъглите на къщите, край плетищата на гъсто червени и дори лилави петна. Отвори се високо, студено, стъклено небе.

[…]

По черното стъкло на прозореца студено проблясваха налепени там цветя, звезди и ленти — неръкотворни везби от бяла, ледена коприна, смръзналият се дъх на зимната нощ. Но тя беше вън, черната зимна нощ, и леденият й дъх не можеше да проникне през твърдото стъкло.

[…]

Ламаринената печка се зачерви от всички страни и цялата стая, с четирите си бели стени, грейна в топло розово сияние. Личеше там всяка вещ и всяка шарка по килима, всяка чупка и извивка по дървения таван, също и белите цветя и звезди по черните прозорци, между шарените, едва приподигнати завеси. Личеше всичко като в розова мъгла, като в сън, като в приказка.

Димитър Талев, „Гласовете ви чувам”

Каменният Мраколес на Талев

Имаше едно място, викаха му Диклите — голото теме на едно стръмно ридище, между две от тукашните села. И такова място беше, че тия две села, въпреки че ги разделяше само един рид, кажи-речи и не се знаеха. Рядко и много рядко ще премине човек от едното село в другото. Стръмно, докато отидеш горе, душата ти да излезе, а на самото теме на рида, заоблено като гигантско яйце, бе израснала, може би още при сътворението на света, същинска гора от сиви и по-тъмни, дори черни камъни. На песъчливата и най-бедна земица между тях растяха зли тръни и къпини, всякакви бодили и стръкове, рядка тревичка, но всичко това изгаряше още през първите дни на лятото между напечените камъни и се превръщаше в пепеливи и бели змийски костици — да не се допре човек до тях. Змиите, навити на краваи или преплетени, се припичаха на цели купища, край всяка трънка, във всяка цепнатина, а зимно врема тук непрестанно се извиваха виелици, ден и нощ зли ветрове надаваха писъци между изправените камъни. Нямаше през голото ридище ни път, ни пътека — ветровете избърсваха всяка следа и каква следа може да остане за дълго върху твърдия камък? Само горе, на билото, се откриваше между камъните широк ходник и дълъг може би до петдесет метра, та редките пътници по него минаваха, когато прехвърляха рида. Камъните около това отворено място се изправяха близо един до друг като дебели стълбове и високи до два човешки боя или като разкривени, възлести дънери, да не могат да ги обхванат и по петима-шестима мъже, само клони им липсваха, едва ще се подаде от някоя цепнатина пресъхнала трънка или хватка побеляла трева. Наклякали бяха тук и там, натръшкали се бяха, навирили бяха присмехулно задници между каменните дънери и какви ли не каменни чудовища, с уродливи глави и крайници, огромни, тежки, къде по-големи и от най-едрия бивол. Не бог, а самият сатана е работил тук и злодействувал, за да плаши людете и да им се присмива, криейки се злорад зад тия свои каменни изчадия.

Димитър Талев, „Гласовете ви чувам“

Когато думите са излишни

Те бяха започнали и продължиха двоен разговор — за това, което изричаха с думи, и за това, което оставаше в мислите им, което не се решаваха да си кажат. Мислите бяха по-смели от думите, по-искрени, бързата дума обаче изпреварваше и най-смелата, но скрита мисъл, бързаше да я прикрие още повече. Погледът все пак издаваше скритите мисли, издаваше ги и лицето, неволното движение на ръката.

— Помислих, че… Рекох да попитам тетка Фотина. Вие сте самичък тука, между чужди… (Преди още да усетя, че погледът ми те търси и върви подир тебе, аз знаех кога излизаш сутрин и кога се връщаш вечер, кога светят прозорците ти и кога са тъмни. Стоя на балкона, при цветята си, и ти нищо не забелязваш, а сега, когато на балкона няма цветя, надзъртам през открехнатата врата, през пролуките между завесите, ти ще помислиш, че вятърът ги помръдва едвам. Аз съм като крадец, който дебне, и сама не знам как станах крадец на сянката ти, защото, когато ти изчезваш, погледът ми гони твоята сянка.)

— Не съм вече между чужди. Имам приятели, другари в работата, ето… и моите хазаи, ами и вие също, Ангелика. Ще се намери кой да ми подаде лекарство или чаша топло млеко. (Не съм вече между чужди в тоя град, мило, хубаво девойче. Ами ти защо си изтичала уплашена да питаш тетка Фотина и толкова ли голема може да бъде уплахата за един съсед, който е може би болен? Ти и сама се залъгваш в твоята загриженост за съседа. За пръв път ли виждаш да свети лампата ми до късно? Но аз нема да ти разяснявам твоята заблуда, защото ще се уплашиш от постъпката си и нема да идваш при тетка Фотина. Нема вече и цветя на балкона ти, да излизаш да ги поливаш и наглеждаш, затворени са и прозорците на стаята ти поради есенните дъждове и ветрове, а как ще те виждам, ако се скриеш вкъщи? Виждам те всеки ден, търся те веднага щом се събудя, копнея и да се поспра с тебе, да чуя гласа ти. Не, нема да ти кажа нищо сега, ти ще си по-смела в своята заблуда и аз ще те виждам всеки ден, както досега. Ами аз не мога иначе! Виждам, че не мога иначе.)

— Аз имам баба. Ние спим в една стая. Тя си счупи ногата и се движи много трудно. В леглото е денем и нощем. Казах ѝ за вас и винаги ѝ казвам, когато ви видя. Ние с нея за всичко си говорим. Сами сме в нашата стая. Тя сега сама ми каза: „Да не се е разболел, щом не си го видела тая сутрин, чужд човек е той, кой ще го погледне, ако е болен“. (Да знаеш само колко е добра моята мила бабичка! Тя е майка на баща ми. Аз ѝ нося храна, тя не може да слиза долу, и как ще оставя бабичката си без най-хубавото от храната ни, тя е стара и болна. Баба казва: „Само ти, Ангелика, милееш още за мене. Аз вече никому не съм нужна.“ Как да не е никому нужна такава добра бабичка! Тя сама ме пита: „Виде ли днес твоя българин? Ами много ли е хубав твоят българин?“ Да, бабичко. Много е хубав. Ето, виж колко е хубав! Но баба ме може да се покаже на прозореца, да те погледне, както аз те виждам и не мога да ти се нагледам.)

Такива бяха думите им — прости, обикновени думи. И повече говореше Ангелика, бързаше да каже нещо повече, за да го задържи по-дълго близо до себе си, макар и Борис да не бързаше, да не чувстваваше как минава времето. Още по-много бяха мислите им, ала не се реши нито единият, нито другият да спомене поне в мислите си една от най-хубавите думи в човешкия език, във всички езици. Тя беше в мислите им, но не я споменаха. Тя е най-силната дума, най-богатата, тя значи и живот, и смърт, значи и подвиг, и позор, който я носи в сърцето си, може да се отрече от себе си заради другия. После те замълчаха — не стигаха думите им или пък се уплашиха да не кажат нещо повече. И докато се ослушваха в мислите си, двамата млади люде мълчаха. Мълчанието им беше по-продължително, те обаче не усещаха времето, защото бяха близо един срещу друг и се гледаха.

Димитър Талев, „Гласовете ви чувам“