Tuesday, June 08, 2021

ХАДЖИ ДИМИТЪР


Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

 

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

 

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по–силно тече!

 

Жътва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

 

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

 

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

 

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

 

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

 

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, –

и той я гледа, – мила, зесмена!

 

"Кажи ми, сестро де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, –

аз искам, сестро, тук да загина!"

 

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата...

 

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!


Христо Ботев

 

Творбата е отпечатана за първи път във в. "Независимост", 1873 г. Кога точно е създадена, не се знае. Захари Стоянов, по спомени на съвременници, твърди, че Ботев я е декламирал дълго преди публикацията. С малки поправки стихотворението е публикувано в "Песни и стихотворения".


Хаджи Димитър и Стефан Караджа


 


Monday, June 07, 2021

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

 

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш?

 

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

 

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

 

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

 

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

 

"Обесването на Васил Левски" е последната песен на Христо Ботев. Създадена е вероятно към края на 1875 г., защото не е включена в "Песни и стихотворения". Напечатана е в "Календар за 1876 година" под образа на Васил Левски.


Борис Ангелушев (1902 - 1966), "Обесването на Васил Левски", 1942, м.б., пл., 90/120 см.

Sunday, June 06, 2021

Едно по-различно Ботево стихотворение...

 

НЕЙ


Питаш ме, защо съм аз

дохождал нощя у вас,

как съм скочил през плета

и що щял съм да крада.

 

Кат мъжът ти не съм стар

да не видя в темна нощ:

аз си имам за другар

на поясът остър нож.

 

Нощ бе темна като рог,

примъкнах се като смок:

слушам, гледам - сички спят,

спеше си и ти с мъжът.

 

Там в градина аз седнах,

в ръка силна нож стиснах:

ще излезе, рекох той,

ще изпита гневът мой.

 

Гледам вкъщи свещ гори,

вие спите - мен в гърди

силен пламък, яд гори

и гняв ще ме умори.

 

Впил съм очи във свещта,

а не виждам, че нощта

превали се и мина

и зора се веч сипна.

 

Славей песен си запя:

с радост среща той зора:

през прозорецът глава

се показа и засмя.

 

Тебе тутакси познах

и тогаз се чак стреснах:

"Друг път", славею казах

и през плетът пак скокнах.

 

Ето защо идвах аз

в темна нощ и грозен час:

ще умре един от нас -

ил мъжът ти, или аз!

 

Христо Ботев




Saturday, June 05, 2021

На Баба


НЕРАЗДЕЛНИ

 

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,

кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

 

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,

и така ми тайната си повери сама Калина -

 

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:

"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

 

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,

ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

 

И не грееше туй слънце от високо, от далеко -

грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

 

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори

и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

 

"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,

че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

 

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."

 

Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -

писано било та ние да се не сбереме живи...

 

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата

и навалица заварих да се трупа от махлата,

 

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -

"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -

 

право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"

Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

 

През навалицата виком полетях и се промъкнах,

видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах

 

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,

върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...

 

Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:

мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

 

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -

тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -

 

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...

Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -

 

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."

 

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,

и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

 

Пенчо П. Славейков












КЪМ БРАТА СИ

 

Тежко, брате, се живее

между глупци неразбрани;

душата ми в огън тлее,

сърцето ми в люти рани.

 

Отечество мило любя,

неговият завет пазя;

но себе си, брате, губя,

тия глупци като мразя.

 

Мечти мрачни, мисли бурни

са разпалили душа млада;

ах, ръка си кой ще турне

на туй сърце, дето страда?

 

Никой, никой! То не знае

нито радост, ни свобода;

а безумно как играе

в отзив на плач из народа!

 

Често, брате, скришом плача

над народен гроб печален;

но, кажи ми, що да тача

в тоя мъртъв свят коварен?

 

Нищо, нищо! Отзив няма

на глас искрен, благороден,

пък и твойта й душа няма

на глас божий - плач народен!

 

Христо Ботев


1876 г.



Friday, June 04, 2021

МАЙЦЕ СИ

 

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази

и срещам това, що душа мрази?

 

Бащино ли съм пропил имане,

тебе ли покрих с дълбоки рани,

та мойта младост, мале, зелена

съхне и вехне люто язвена?!

 

Весел ме гледат мили другари,

че с тях наедно и аз се смея,

но те не знаят, че аз веч тлея,

че мойта младост слана попари!

 

Отде да знаят? Приятел нямам

да му разкрия що в душа тая;

кого аз любя и в какво вярвам -

мечти и мисли - от що страдая.

 

Освен теб, мале, никого нямам,

ти си за мене любов и вяра;

но тука вече не се надявам

тебе да любя: сърце догаря!

 

Много аз, мале, много мечтаях

щастие, слава да видим двама,

сила усещах - що не желаях?

Но за вси желби приготви яма!

 

Една сал клета, една остана:

в прегръдки твои мили да падна,

та туй сърце младо, таз душа страдна

да се оплачат тебе горкана...

 

Баща и сестра и братя мили

аз да прегърна искам без злоба,

пък тогаз нека измръзнат жили,

пък тогаз нека изгния в гроба!

Христо Ботев

 

"Майце си" е една от първите творби на Ботев и първото обнародвано негово стихотворение. Публикувано е за първи път във вестника на П. Р. Славейков "Гайда" през 1867 г.



Thursday, June 03, 2021

ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ


Остави таз песен любовна,

не вливай ми в сърце отрова -

млад съм аз, но младост не помня,

пък и да помня, не ровя

туй, що съм ази намразил

и пред тебе с крака погазил.

 

Забрави туй време, га плачех

за поглед мил и за въздишка:

роб бях тогаз - вериги влачех,

та за една твоя усмивка,

безумен аз светът презирах

и чувства си в калта увирах!

 

Забрави ти онез полуди,

в тез гърди веч любов не грее

и не можеш я ти събуди

там, де скръб дълбока владее,

де сичко е с рани покрито

и сърце зло в злоба обвито!

 

Ти имаш глас чуден - млада си,

но чуйш ли как пее гората?

Чуйш ли как плачат сиромаси?

За тоз глас ми копней душата,

и там тегли сърце ранено,

там, де е се с кърви облено!

 

О, махни тез думи отровни!

Чуй как стене гора и шума,

чуй как ечат бури вековни,

как нареждат дума по дума -

приказки за стари времена

и песни за нови теглила!

 

Запей и ти песен такава,

запей ми, девойко, на жалост,

запей как брат брата продава,

как гинат сили и младост,

как плаче сиротна вдовица

и как теглят без дом дечица!

 

Запей, или млъкни, махни се!

Сърце ми веч трепти - ще хвръкне,

ще хвръкне, изгоро, - свести се!

Там, де земя гърми и тътне

от викове страшни и злобни

и предсмъртни песни надгробни...

 

Там... там буря кърши клонове,

а сабля ги свива на венец;

зинали са страшни долове

и пищи в тях зърно от свинец,

и смъртта й там мила усмивка,

а хладен гроб сладка почивка!


Ах, тез песни и таз усмивка

кой глас ще ми викне, запее?

Кървава да вдигна напивка,

от коя и любов немее,

пък тогаз и сам ще запея

що любя и за що милея!...

 

Христо Ботев


Художник: Васил Горанов
Художник: Васил Горанов


Wednesday, June 02, 2021

МОЯТА МОЛИТВА


"Благословен бог наш..."

 

О, мой боже, правий боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже -

мен в сърцето и в душата...

 

Не ти, комуто се кланят

калугери и попове

и комуто свещи палят

православните скотове;

 

не ти, който си направил

от кал мъжът и жената,

а човекът си оставил

роб да бъде на земята;

 

не ти, който си помазал

царе, папи, патриарси,

а в неволя си зарязал

мойте братя сиромаси;

 

не ти, който учиш робът

да търпи и да се моли

и храниш го дор до гробът

само със надежди голи;

 

не ти, боже на лъжците,

на безчестните тирани,

не ти, идол на глупците,

на човешките душмани!

 

А ти, боже, на разумът,

защитниче на робите,

на когото щат празнуват

денят скоро народите!

 

Вдъхни секиму, о, боже!

любов жива за свобода -

да се бори кой как може

с душманите на народа.

 

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът!

 

Не оставяй да изстине

буйно сърце на чужбина,

и гласът ми да премине

тихо като през пустиня!...


Христо Ботев