Зима иде!

В Читанка някакво момиче е коментирало за романа „Ужасно драматична книга. Много трудна за четене. Пълна с правописни грешки. Води до депресия. Не я четете преди сън!”. За едно съм съгласна с нея – наистина е драматична и понякога просто нямам сили да я чета. Но това не значи, че не е един от най-великите шедьоври на българската литература, както и всичко друго на Талев. Не е вярно, че не трябва да се чете преди сън. Мен толкова добре ме отдалечава от разни глупави неща, които ми се въртят в главата преди лягане, така ме успокоява...

За уж многото „правописни грешки” има два варианта – да си няма понятие от стари български думи или да има предвид печатните грешки от типа „у”/„о”. Последните са неизбежни при сканиране и преформатиране на книгата, за да може да се чете в сайта. И мен ме дразнеха, но попаднах на коментар на едно момиче, което се занимава точно с това. Тя обясняваше, че колкото и да се внимава, няма как да не изникнат печатни грешки в процеса. А относно така наречената депресия, мисля, че стойностните, тежки творби притежават тази сила – да те разтърсят толкова силно и издълбоко, че да трябва да затвориш книгата, защото си започнал да се задушаваш, стяга те сърцето, заседнала ти е буца в гърлото, мъчно ти е, но си и ядосан...

Оставям ви по-долу Талевата Зима. Толкова страшна и безмилостна, че напомня за тази от „Игра на тронове”

©Христиана Бобева, 2019

* * *

Цяла една неделя, от вторник до вторник, времето остана непроменено. Дебелите снегове затиснаха цялата страна и много места надалеко от българските граници. Промени се и целият живот, всичко изглеждаше необикновено и чудно. Загубиха се в снега и пътищата, и градовете, и селата, и горите. Людете и животните като да бяха дошли отнякъде и не можеха да намерят мястото си; в далечината по снега изглеждаха като черни сенки. И тишина лежеше над цялата земя, глуха, мъртва, като че ли вечна. Променяше се в нея всеки шум и глас, звучеше някак отдалеко, извън нея. Людете приказваха помежду си като да бяха глухи, кучето се ослушваше в собствения си лай. Като спря валежът, небето се изясни и така остана — опънато синьо платно над цялата земя, няма ни сянка, ни облаче да се покаже, само слънцето от сутрин до вечер блести по него като тежък златен щит. Вечер, преди още да започне да синее снежният простор, долиташе някъде отдалеко хаплив ветрец, подсвирваше изтънко по комините, по баджите и цяла нощ раздухваше звездната жарава по черното небе.

[…]

След празника на свети Никола падна нов сняг, който не се дигна чак до Великден. И през всичките предълги зимни месеци, та и през целия месец сухи времето не се промени, не омекна нито за едно денонощие. Зареди се безкрайна върволица от мразовити, мъгливи дни и нощи. Слънцето изгряваше в мъгли, повличаше се ниско по небосвода, кърваво, загаснало, без топлина и пак се удавяше в мъгли и чернило. Нощите бяха студени и тъмни, без звезди, а когато изгряваше месечината, ниско по земята светваха мъглите като мътен здрач. В такава нечиста и студена сянка беше сякаш целият свят и денем, и нощем. Понякога и се изясняваше за малко — блестеше ясно слънцето, месечината нощем, едрите звезди по небето, безброй искри по снега долу, но като че ли всичко беше направено от крехък лед, та дори и въздухът.

Всеки ден и всяка нощ приличаше на изминалите с мъглата си, с тъмнината си или с ледения си блясък, когато мъглата се дигаше за някое време. Всички дни и нощи на тая безкрайна зима бяха еднакво студени и мъртвешки тихи. Дотегна и животът на людете. Всеки се криеше в бърлогата си, зъзнеше в дрипите си. Едва ще се раздвижат людете след изгрев слънце, да счупят леда на кладенеца, да насекат дърва, да хвърлят по една шепа храна по празните ясли. Друго и нямаше какво да вършат. Светът като че ли загиваше. От горите излизаха диви зверове и всякакви други гадини, скитаха без страх, пред затворените врати на оборите людете намираха умрели от глад и жажда сърни, елени, зайци. Нощем се чуваше близо около човешките жилища вой и рикание на зверове, мучеше и блееше полугладен и добитъкът по оборите, виеха кучетата и във всички тия животински гласове звучеше ужас и някаква човешка сякаш скръб.

Димитър Талев, „САМУИЛ, ЦАР БЪЛГАРСКИ”

Книга втора: „Пепеляшка и царския син”

Вярата в Човека

На другия ден беше неделя. Още рано сутринта преминаха на острова няколко чуна, пълни със селяни от близките села. Това беше позволено от самия велик войвода. Позволено беше на селяните да идват в празнични дни в църквата на отец Емилиян. Тоя път богомолците се учудиха, че църквата е празна. Винаги досега бе ги посрещал отец Емилиян, застанал пред олтара със строги очи. И веднага започваше службата, която беше повече проповед, а не някакво тържествено богослужение. Простите селяци се бояха от него, но идваха в църквата му. Те не разбираха добре какво пее той и какво проповядва така строго, с какво ги заплашва и що им обещава в името на бога, ала вярваха някак в самия него. Нека той говори с бога — те не умееха, нека се моли за тях, нека ги поучава, нека им се кара. Той бе искал от тях да направят по-голяма църква — народно сборище и общ дом, ала къде имаха те време да правят църква! Те се бояха от голямата строгост на монаха и все пак той не беше ни болярин, ни войвода, а после и ангарията се забрани. Тая църква той сам си направи; малка беше тяхната помощ. Божите работи си бяха негови. Те ще вървят след него и нека той ги спасява, както може. Понякога оставаха в паметта им негови думи и те ги задържаха ревниво — всеки колкото можеше да запомни, повтаряха ги, когато бяха в страх и неволя, когато ги блазнеше сатаната, и тия отделни думи бяха молитвите им. Той беше свет човек — така го знаеха, и когато оживяваше в тях страхът им от бога или от дявола, молеха се с неговите думи. Не можеха да бъдат праведни като него, знаеха това и се надяваха на него, на голямата божия милост, както ги учеше той.

Димитър Талев, „Самуил, цар български“

Книга втора: „Пепеляшка и царския син“