Паисиевият Път

От доста време отлагам тази публикация, защото все ми се струваше, че няма как да събера най-важните и красиви, за мен, моменти от „Хилендарският монах“. Само че май успях. Получи се доста дълго четиво, но за това пък наситено и зашеметяващо. Талев така майсторски разказва, че накрая нямаш съмнение, че всичко е било точно така, както той го рисува – Паисиевият порив, израстването му вън и вътре в манастира, душевните му мъки и радости и телесните болежки, шепота на гъшето перо и чернилото върху бялата хартия. Ако някога сте се чудели какво ли е да си писател, който излива на хартия ума и душата си, Димитър Талев описва точно това тайнство в романа.

©Христиана Бобева, 2020

 

* * *

Тежка порта се блъсна и се затвори току зад гърба на Пенко Баанов между предишния му живот и новият му живот в манастира. Той не забеляза и не можеше да забележи това отеднъж - какви врати и прегради можеше да има за един млад и храбър мъж като него? Днес беше едно, утре ще бъде друго. Прогласиха го за послушник, дадоха му черна капа. Настани се той в тясното предверие на килията на отец Борис, старец на осемдесет и две години, настани се като негов послушник, а още повече като негов слуга.

[…]

(Пенко сънува...)

[…] И пак се чуди той - расо се преплита в нозете му, облечен беше в истинско монашеско расо. Тежеше то и на рамената му, тежеше на главата му монашеска калимавка, по лицето му течеше пот обилно. Някой там го попита и той отговори, чу собствения си глас:

— Пенко вече е мъртъв... Аз съм Паисий, отец Паисий, слуга и раб божи...

[…]

Пенко пристъпи по-близо, но не седна. И веднага започна, нямаше време за губене:

— Аз премислих... Искам да стана монах. Ти нареди каквото е нужно за подстригването ми. Това исках да ти кажа.

[…]

Те работиха дълго така и с голямо усърдие. Отец Паисий подигна ръка много пъти, за да обърсва влагата, която избиваше по лицето му, а по слепоочията му бяха прилепнали влажни разрошени коси. За него тая работа беше трудна, ала и желанието му беше голямо. Той не усещаше умора - вълнуваше го непознато чувство, непознато задоволство и радост, като че ли проправяше светъл път през някаква тъмнина, и му се струваше, че се приближава някъде, че всеки миг ще излезе на някакъв широк, още по-светъл простор. Сладостно нетърпение го изпълваше да обърне още една и още една страница на книгата. А тя, книгата, не беше като другите няколко книги, които познаваше още от Рилския манастир и бе чел много пъти после, през време на служби и бдения. С друг език говореше тая книга и за други неща. За царе някакви пишеше там с непознати имена, за войски и битки, как юнаци въртяха оръжия, напрягаха се кой кого да надвие, в някакъв град влизаха, разрушаваха го, а още по-чудни бяха за Паисия техните разговори. Човек е навикнал да приема разговора повече със слуха си, а тук беше всичко написано на книга. Най-сетне Паисий не се сдържа, не можеше да се сдържа повече и като сложи пръст на реда, до който бе стигнал, изправи глава и попита

— Какво е това писмо, отец, тая книга? Не ми прилича много на църковните.

— Не прилича, съгласи се веднага гъркът и поясни: — Това е история. Разказва за Александър, цар на македонците, за неговия народ и за битките му с персите, които са пък друг народ. Историята за народите разказва какъв е бил животът им в изминалото вече време.

— Какъв е тоя цар Александър и тоя народ македонци...

— Александър Македонски... Той е живял с народа си по тия места, дето сме и ние с тебе, и е бил от гръцка кръв заедно с целия свой народ.

— А къде е сега тоя народ?

— Изчезнал, загубил се. Останала само историята му, както е записана по книгите.

— Изгубил се, а останала историята му.

— Да. В това е силата на историята. Който народ има история и е записана по книгите, името му никога няма да се затрие.

Замисли се Паисий върху тия думи, прозвучаха те в съзнанието му като далечно ехо, имаше в тях нещо по-важно, дето долавяше...

[…]

— Аз казах — попритихна Раич. — Аз съм книжовник. Дойдох да видя какво е писано по книгите във вашата библиотека за моя сръбски народ. Аз пиша историята на моя народ. Събирам неговия разрушен и разпилян дом, събирам разкъсаната му душа, разкъсаното му тяло. Ходя навсякъде, но не намирам много неща от разпиляното и загубеното... Той огледа всички и пак повиши глас: — История пиша сръбска. Аз кова щит срещу враговете на моя сръбски народ! Не ми пречете, братя!

[…]

[…] Паисий не бързаше да си отиде. Той стоеше неподвижен сред килията, втренчил поглед пред себе си, очите му изглеждаха още по-тъмни при мъртвешката бледност на лицето му. Отец Лаврентий се загледа в него:

— Какво ти е?

Паисий докосна с върха на пръстите широкото си изпъкнало чело, по което бе избила леко влага, и тихо продума, с далечен глас:

— Щит... сега знам и аз. — Той дигна глава и продължи отчетливо, дума по дума: — Знам. Светлина изгря пред погледа ми и в самата ми душа. И аз ще изкова щит за моя народ. Ще напиша и аз история българска.

Сякаш успокоен от отговора му, отец Лаврентий пак изпадна в своето всегдашно равнодушие, промълви:

— Напиши... щом искаш...

[…]

Отец Паисий се върна в Хилендар болен и съвсем немощен. Още в двора, преди да се качи в килията си, той припадна и повърна кръв, като че ли тъкмо до тук бяха стигнали силите му. Пренесоха го в килията му и един от манастирските братя, който разбираше от болести, даде му да пие отвара от някакви горски билки, повели му да лежи неподвижно на леглото, докато се изчисти напълно от кръвта и още девет дни след това.

[…]

Едва-що бе започнало да се здрачава, и Паисий сложи на масата си нова купчина корави листове хартия, наля в паничката ново чернило от сажди, подостри няколко нови пера. И седна на стола си пред масата с дълбока въздишка, да освободи гърдите си от някакъв обръч, който го стискаше здраво до задушаване. Горещ железен обръч...

Това беше мъката му, която се бе набирала в сърцето през целия му живот, беше тъгата му за Митър, за Ленка, злочестата му сестра, за безброй други като тях, които страдаха и умираха под турския ятаган, за селянина в Средец, за турските ратаи по Серско, беше болката му за поруганото българско име, беше обузданият му гняв, станал още по-мъчителен, като жив огън, затворен в гърдите му. Това беше нетърпението му, задържано толкова дълго до тоя час, когато трябваше да излее от сърцето си цялата набрана мъка и скръб преголяма. Дълго стоя той така, отпуснал и двете си ръце върху подставката на масата и като че ли ръцете му бяха безсилни дори само да се помръднат. Не можеше да събере мислите си, да подхване една-единствена мисъл, да улови началното слово. Звучаха в ума му изтихо или гръмко имена, пред погледа му се мяркаха видения – походи, битки, тълпяха се образи на царе, светци, учители. Шумеше кръвта в ушите му, блъскаше се в слепите му очи с болка. Той бе очаквал толкова дълго тоя час, готвил се бе за него, а ето, не можеше да изрече ясно и на мястото й една-единствена дума, не можеше да помръдне ръцете си. Той не усети как се изпълни килията с мрак, пред очите му се белееше само купчината хартия и тая бледа светлинка в мрака държеше погледа му. Когато угасна и тя, отец Паисий стана, запали опипом пръстения светилник, сложи го на мястото му пред себе. И негли с това се разтури някаква магия. Когато седна отново на масата си, хартията се белееше ясно пред избистрения му поглед, в съзнанието му звучаха цяла една редица думи, той взе със закрепнала ръка едно от перата, топна го в чернилото и сложи върху чистата хартия блесналия му връх. Перото заигра стремително, заскърца и сякаш се препъна тук и там, тихо зашушна по-нататък и като подскачаше едвам забележимо, нареждаше една до друга чертичка след чертичка ту от горе на долу, ту от ляво на дясно или косо и пак отскачаше, за да сложи над някоя от буквите или над две съседни букви закривена титла. По бялото поле на хартията се занизаха един до друг черни знаци:

—Вънемлите вi —и по-нататък, читатели и слишателi, роде болгарскi…

Ръката му някак сама се бореше с коравината на хартията, с острия връх на перото, с гъстото лъскаво чернило, което застрашаваше при всяка чертичка да се стече отеднъж или пък бързо се свършваше по върха на перото, та Паисий трябваше час по час да посяга към паничката. И несвястно следеше той движенията на ръката си, на перото, защото някъде съвсем близо пред него току пред масата му, в здрачна някаква светлина се бяха струпали човек до човек — там беше и старата му майка, и хаджи Вълчо с цялата си челяд, и Митър с децата си, с разплаканата си невеста, и пиринският овчар бачо Гьоре, там бяха всичките му другари от Банско и всички тамошни люде, млади и стари, мъже и жени, там бяха всички люде, които бе срещал и познаваше, също и тия многобройни люде български, които никога не беше виждал, но които живееха по села и градове низ цялата българска земя, там някъде в здрача пред него беше се стълпил целият български народ, човек до човек като жива гора. Лицата на всички тия люде бяха обърнати към него, в него бяха вперени и очите им, те всички слушаха неговия глас със спотаен дъх, поглъщаха всяко негово слово, както го чуваше и той самият в себе си и го изнизваше буква след буква на бялата хартия.

Той бе призовал всички тия люде, целия български род, за да им каже всичко, що трябваше да знаят за своите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии, за техния живот, що трябваше да знаят като всички други народи, за делата на своите бащи, за своя род и език, за да се гордеят с тях, за да не бъдат подигравани и укорявани от другите племена и народи. Той им каза и за своята любов към българския род и отечество, за тежкия труд, който бе положил, докато събере всичко за тяхната история, за тяхна полза и възхвала. И докато ръката му продължаваше да шари ситните знаци ред след ред, устните му помръднаха, той прошепна, изрече гласно това, което едва-що бе написал:

— Преписвайте тая историйка и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не се загуби!

Сега изведнъж една нова вълна обля сърцето му, оживя, отвори се там болезнена рана или това беше гняв и яд, който се дигна до гърлото му, за да го задуши, той натисна перото и по хартията се занизаха нови слова и редове, пълни с горчивина:

—Но някои не обичат да знаят за своя български род, но се обръщат към чужди обичаи и чужд език… срамуват се да се нарекат българи. —И Паисий изрече пак гласно, като бързаше с перото си да догони своите слова: —О, неразумни и изроди!...

Горещата вълна сякаш назад се обърна и го изпълни цял, сърцето му заби с тежки равномерни удари, равномерно, послушно се движеше ръката му, под всеки удар на сърцето и подир дълбокия, мощен глас, който кънтеше в него, пропит с горчило и скръбна гордост:

—Защо се срамуваш да се наречеш българин?... Българите са били славни и прочути, от целия славянски род най-славни, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели, първите славянски светци просияли от българския род и език. Гърците, казваш, са по-мъдри, а българите са прости, за това по-добре да се присъединим към гърците. Но виж, от гърците има много народи по-мъдри и славни, а оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти оставяш? По-добра е българската простота и незлобливост. И самия Христос слезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф. Бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил. Нашите български патриарси, царе и архиереи не са били без летописни книги, но когато турците заели българската земя ненадейно, погазили и изгорили църквите, манастирите, царските и архиерейските дворци. В това време човеците бягали от турския страх и ужас да запазят само своя живот и в това време загинали ония царски истории.

За трети път спря Паисий, за трети път се отпусна десницата му върху дървената подставка, но той и сега продължаваше да стиска между пръстите си тъпичкото гъше перо. В здрача и тъмнините, които се прозираха през светлия кръг около яркия пламък на пръстения светилник пред него, все така бяха стълпени безброй люде — той виждаше и сега скръбните им лица, втренчените им погледи, те слушаха занемели мощния му глас, както и той го чуваше в себе си, в тихия шум на перото, в някакъв чуден екот, който преминаваше с голяма сила през стените на килията и се разнасяше; надалеко в тая глуха нощ по всички български пътища, както ги бе виждал и ги знаеше, преди да ги види. Сега перото му за трети път спря, престана да звучи, да ехти и гласът му. Но те всички бяха все още там, пред него, и чакаха да го чуят отново. Той посегна с лявата си ръка и обърса с опаката й страна избилата влага по широкото си изпъкнало чело.

Буйният поток на думите пак бе пресекнал. Но тоя път той не долавяше и шума на нов, бързо приближаващ се рой от звънки, гръмки слова – в ума му, в него самия се бе възцарила глуха тишина, както и навред около него и далеч от него в тоя късен нощен час. Само сърцето му туптеше все така напрегнато, все така кънтяха тежките му удари в настаналата тишина и в него самия, между четирите стени на килията му, и навред. Потокът на думите бе спрял, но не беше казано всичко, гневът не беше стихнал, не беше излята докрай и горчивата мъка, не беше се пръснал горещия железен обръч, който стискаше до задушаване гърдите му. Той имаше още какво да каже и как би могъл да изкаже докрай това, което тежеше на сърцето му, ала нови думи не идваха.

Той неусетно се отпусна на стола, натежа и главата му ниско над гърдите, ръката му лежеше като отсечена върху подставката с перото между вкочанените пръсти. Дошла бе умора и отпадналост, дошло бе и това затишие в него, не се раждаше ни една нова мисъл, оставаше само тая тежест в незадоволеното сърце. И дълго седя Паисий така, сякаш очакваше да си отпочине, да бликнат отново сили, да блесне отново ясна мисъл. По едно време забеляза, че дори пламъчето на светилника бе започнало да бледнее. Той дигна бързо поглед – прозорецът насреща бе побелял. Паисий се сепна – кога бе минала цяла една нощ! Той приведе очи към изписаните страници пред него, да провери що бе успял да свърши за една нощ. Върху черните изписани редове се смесваха бледнеещата светлина на светилника и синкавият здрач на изгряващото утро, който струеше през прозореца. Паисий сложи перото, посегна с отмаляла ръка към изписаните страници, обърна ги да ги разгледа нетърпеливо. И само толкова ли, само тия ли няколко странички за една нощ! Толкова часове, преминали неусетно един след друг, преминали в тежък напор и самозабрава, с тия чудни гласове в него и някъде вън от него, с тия безброй люде, които бяха дошли в нощта тук, пред масата му… и ето, само няколко страници! Това бе успяла да изпише непохватната му ръка, а каква сила се изливаше от сърцето му, но и тя, и тя не се изля, остана да лежи пак там, в сърцето, остана недоизречена и в мислите му. Колко трудно е човек да изпише с чернило на хартията това, което тежи на сърцето му, което хваща всичките му мисли, колко трудно е да се изкаже с тия черни знаци човешката мъка, човешката преголяма скръб и справедливият гняв, който превръща човека в разярен горски звяр. Но Паисий знаеше за себе си, че е неук, че не е достатъчно сръчен в писането, и за това всичко му беше сто пъти по-трудно и толкова тежко беше гъшето перо в ръката му, като железния чук в ръката на каменоделеца, който разбива скали. Затова може би колкото каза и писа през тая нощ, много повече остана недоизказано в него. Или може би това, което го изпълваше, тая сила в него, тоя огън, всички тия мисли под челото му, тия гласове не можеха да се изпишат, да се изкажат и от по-изкусен граматик. Той усещаше така могъщ напора им в себе си, а трябваше да го изкаже с това гъше перо. А как би изказал и тая воля на душата си, която стоеше над всичко друго, идеше, извираше от всичко друго в него, тая воля да разбуди народа си, да го дигне, да го поведе? Не, той не беше толкова изкусен. Ала няма да спре и не би могъл да спре – тая сила, надигнала се в него, ще го задуши. Пък по-нататък ще стане може би по-лесно…

[…]

Купчината изписани листове растеше пред него, разказът му се приближаваше към своя край, ала заедно с това усещаше той вече и голяма телесна умора. И не толкова от работата му над ръкописа, която беше толкова драга на сърцето му, а много повече поради болестите, които го измъчваха все по-силно, все по-продължително. Сега той много по-често влизаше в магерницата, за да му запарват билки за болния му стомах, отколкото в манастирската трапезария да хапне няколко залъка. Николчо, помощникът на магера, поради милостивото си сърце все го питаше и все с едни и същи думи, когато вземаше билките да му ги запари:

—Пак ли коремът, отче?

—Пак — отвръщаше и Паисий с едни и същи думи. — И главата ме боли, Николчо, много.

[…]

Тялото му беше вече изтощено, постоянната му болка пареше все така мъчително под гръдната кост, понякога го напъваше и за повръщане, болеше го все така често и главата, но душата му не се изтощаваше, душата му се радваше и въздигаше. Той живееше в друг свят, дето радостите на душата надвиваха болките на тялото. Той виждаше образите на българските царе и светци, виждаше полковете на старовремските български воини, които преплаваха Дунава с конете си, после как се носеха низ равнината в железни ризници и с островърхи шлемове, с щитове, мечове и дигнати високо копия, вървяха те „Кон до коня, юнак до юнака…“, както се пее в Шишмановата песен. С преляло от гордост сърце той виждаше български полкове край високи крепостни стени и не беше ли това войската на Симеона, която обсаждаше Цариград?  Той виждаше и други шествия и колената му премаляваха, готов беше да се отпусне на пода ничком пред тях – минаваше пред очите му Черноризец Храбър, следван от други черноризци като него, минаваха, следвани от множество свои ученици, Кирил и Методий, минаваше Климент Охридски, следван от дружина млади люде от простия народ, повечето в селско рухо, той видя и рилският пустинник свети Йоан, облечен в кожи, обкръжен в планината от всякакви животни и птици, застанали укротени до него; той видя и Патриарх Евтимий, следван от много народ – бедни, окъсани, горко плачещи мъже и жени, повели и децата си. Там, между жените, той виждаше ясно и сляпата Сандра; същата, както я помнеше от толкова години и не беше я забравил до тия мигове, когато я виждаше като жива между насъбралия се разтъжен народ, със златния венец на косата й върху широкото мраморно чело, а цялото й лице беше озарено от нимбата, която сияеше над главата на стария патриарх и светец. Там, сред множеството, видя той и злочестата си сестра, а наоколо и над главите на  събралите се хиляди люде стояха турски конници с чалми, препасали ятагани, дигнали копия…

 […]

Наближаваше краят на втората година, откакто хилендарският монах Паисий бе започнал да пише своята славянобългарска история, когато се трудеше той вече над последните нейни страници. И колкото повече приближаваше краят на писанието му, отец Паисий чувстваше как нарастваше в гърдите му неговата светла, горда радост. Това беше радостта на плодоносния труд, на надвитите мъки и всякакви пречки, това беше радостта на приближилия се щастлив миг, когато ще сложи той в ръцете на своя народ неръкотворен, всепобеден щит и меч. И най-сетне тоя миг наистина дойде. На последния лист на своя ръкопис отец Паисий написа: амин. Той сложи с разтреперана ръка гъшето перо настрана и отпусна глава на гърдите си. Беше през лятото на 1762 година. 

[…]

Димитър Талев, „Хилендарският монах“

 

Паметникът на отец Паисий в центъра на родното Банско.

Ей такава зима искам...

Ден след ден дойде и зимата. Още в самото й начало паднаха дебели снегове и затиснаха селото. Затвориха се пътищата и през Предела, и на юг през Неврокоп, накъм Бялото море. Оставаше отворен само пътят до Мехомия и до най-близките села по Разлога. С това се променяше и целият живот в Банско. Ставаше като някакъв зимен сън. 

       Покрита беше с дебели снегове и ледове и цялата гигантска планина над селото. Върховете й се сливаха с ниско надвесеното снежно небе. Тук-там по снагата й се тъмнееха горите, дето снегът не беше проникнал под широките шатри на дървесата, тъмнееха с разголени от ветрищата скали, гъсто модрите сенки по дълбоките долища, дето спяха сковани планинските води. Тия тъмни петна по снежната планина бяха като стъпала към ниското сребристобяло небе. 

      Селските улички се бяха стеснили още повече; приличаха на криви пътечки през дебелия сняг, между снежните брегове. Заглъхналият тропот на стъпките по снега едвам се чуваше. И всеки шум, всеки глас беше сънно стихнал. По лицата се отразяваше бялата снежна светлина, а вечер улиците и къщите се изпълваха със син здрач. Людете за нищо не бързаха и говорът им беше тих и бавен, с неясни, недоизречени думи, като да не се дочуваха помежду си. Продавачниците и работилниците бяха замлъкнали и полуотворени; под широките им стрехи, навътре в тъмното се спотайваха люде с ръце в джобовете или подсмърчаха без работа, наклякали около пръстени тлеещи жарници. Рядко ще удари чук или ще се чуе бодър вик по чаршията. Съживяваха се привечер само бакалничките и кръчмите. Още по-глухо беше по къщите. Жените и децата се криеха по топлите стаи зад каменните стени на долния кат на къщата, някоя ще излезе за малко по двора, превързана с дебела кърпа дори през устата, и пак ще побърза да се скрие на топло. От високите комини непрестанно се точеха пушеци, бели и гъсти от смолистите цепеници, които пламтяха по огнищата. 

      Зимният сън на селото се прекъсваше само по празниците. Прозорчетата на църквата светваха още по тъмно и още по тъмно тръгваха натам върволици от люде по снежните пътеки. Ще изкряка кокошка, ще заквичи оглушително свиня, докато се задави с ножа в гърлото си. Ще се чуят в синята нощ и песни, ще звънне изтихо двустранна тамбура, ще загука меден кавал, медени думи ще зарежда, но всичко това бързо преминаваше, пак като насън, много по-дълга беше зимната нощ. 

Димитър Талев, “Хилендарският монах” 

Нежна и Чиста Любов

Осемнайсетгодишната девойка цяла сияеше в пъстрото си моминско рухо в недоловимата сянка под широката стряха на чардака. Тя беше стройна, с високо изправена глава на тънка шия, която се белееше отдалеко, с още по-бяло, дори възбледо лице. Девойката беше гологлава, със златисто-руса коса, дръпната и пристегната назад, но гъста, буйна, леко накъдрена, та блестеше като златен венец около челото й, което изглеждаше много по-широко поради мраморната си белота. Малки възрозови уши бяха леко притиснати към това младо лице и някак бдително отворени за всички шумове и звуци наоколо. Бледите страни на девойката бяха хлътнали и се сливаха надолу с нежната крива линия на брадичката. Високо извитите й вежди едва се тъмнееха като златисти сенчици над очите, носът й беше изтеглен надолу прав, с нежни ноздри, отдалеко се тъмнееха и устните, може би по-дебели отколкото беше нужно, и скръбно притиснати. Очите й бяха широко отворени, та изглеждаха още по-големи, широко отворени бяха тия две очи, но неподвижни, приковани в някаква далечна точка. Девойката беше сляпа.

Александра Тошева като че ли се ослушваше в някакъв далечен глас, тя като че ли виждаше в далечината нещо, което никой друг не можеше да види. Такъв беше изразът на нейното лице – девойката сякаш с него беше обърната към света, към живота, с него виждаше и приемаше света около нея. Скръбна сянка тлееше в двете мъртви очи, която забулваше едва доловимо цялото лице и правеше израза му странно жив.

Пенко Баанов гледаше сляпата девойка удивен, макар да бе я виждал много пъти и преди, макар да знаеше, че беше сляпа. Но той като че ли не беше я запомнил оттогава и се върна далеко назад с мислите си:

– Играл съм тука някога... – И добави още по-живо, да се приближи повече към тия люде, към тая сляпа девойка: – И в кулата съм влизал, в скривалището ви оттатък, в задния двор.

Той забеляза как се вслушваше сляпата девойка в гласа му и би желал да поговори още, да задържи някак вниманието й. А тя току се отдели от оградата на чардака и заслиза бавно по стълбата, но с привично сигурни стъпки и все така изправена, с високо дигната глава. Пенко помисли за един миг, че тя е ангел, който слиза на земята – такива бяха движенията й, на нозете изпод дългия надиплен фустан, на ръката, която се протегна колебливо към оградата на стълбата. Движенията на сляпата девойка бяха леки, плавни, но сякаш и някаква светлина се отделяше от нея – от бледото й лице, от златистата й коса, от нейното пъстро облекло. После момъкът чу и гласа на сляпата – звучен и плътен, сладък като хубава песен. Тя се спря на най-долното стъпало на стълбата и попита:

– Кой е дошъл в двора ни, майко?

– Пенко Баановият, Сандро – отвърна бързо Тошевица с радост в гласа си, но повече за да поласкае госта.

– О, Пенко... – прозвуча отново сладкият гукащ глас на сляпата Сандра. – Не можах да те позная по гласа. Отдавна не съм... И вашата Ленка отдавна не е идвала да ме види. Ние с нея бяхме първи дружки. Знам те и тебе, Пенко, виждала съм те. Докато имах още очи... – пречупи се едва доловимо гласа й, но живо продължи тя, дори посочи с ръка: – Ей такъв те помня, мъничък.

– Той сега е голям, охо! – подвикна Кева с изтънял гласец.

– Висок ли е много? – засия радостно лицето на сляпата и тя поклати глава, сякаш търсеше момъка да го види в тъмнината пред очите си.

– Висок – закима бързо-бързо малкото момиче, като да искаше и само да се похвали. – Той може и мечка да убие в гората!

– И гласът му какъв е станал... мъжки – побърза да добави Сандра.

Обхванат от внезапно смущение, момъкът отклони рязко погледа си от нея и се заозърта боязливо:

– Аз... да си вървя вече...

[…]

Щом излезе от Тошевата порта, Пенко позабави стъпки. Той мина бавно по тясната уличка и се спря на близкия ъгъл. Не знаеше защо се бавеше така, кого очкваше, не усещаше и влажните дрехи на гърба си. Само сляпата девойка беше все още пред очите му – хубава и чудна, хубава като ангел и злочеста със слепотата си. В ушите му  беше нейният глас. Той се обърна да погледне още един път къщата й, къщата, в която живееше тя – виждаше се иззад високата ограда покривът, виждаше се и горното прозорче на кеменната кула в задния двор, дето беше и тъмното скривалище. Ето, поиска да погледне още един път къщата на сляпата – толкова много бе го удивила тя с хубостта си и със слепотата си, със своя хубав глас. Уличката беше пуста, също и другата уличка, която се отклоняваше оттук. Пенко беше сам и нямаше кой да го смути, да го изненада, да му се присмее. Над покривите наоколо светлееше небето, окъпано след бурята, избистрено и тихо...

Димитър Талев, „Хилендарският Монах“