Нежна и Чиста Любов

Осемнайсетгодишната девойка цяла сияеше в пъстрото си моминско рухо в недоловимата сянка под широката стряха на чардака. Тя беше стройна, с високо изправена глава на тънка шия, която се белееше отдалеко, с още по-бяло, дори възбледо лице. Девойката беше гологлава, със златисто-руса коса, дръпната и пристегната назад, но гъста, буйна, леко накъдрена, та блестеше като златен венец около челото й, което изглеждаше много по-широко поради мраморната си белота. Малки възрозови уши бяха леко притиснати към това младо лице и някак бдително отворени за всички шумове и звуци наоколо. Бледите страни на девойката бяха хлътнали и се сливаха надолу с нежната крива линия на брадичката. Високо извитите й вежди едва се тъмнееха като златисти сенчици над очите, носът й беше изтеглен надолу прав, с нежни ноздри, отдалеко се тъмнееха и устните, може би по-дебели отколкото беше нужно, и скръбно притиснати. Очите й бяха широко отворени, та изглеждаха още по-големи, широко отворени бяха тия две очи, но неподвижни, приковани в някаква далечна точка. Девойката беше сляпа.

Александра Тошева като че ли се ослушваше в някакъв далечен глас, тя като че ли виждаше в далечината нещо, което никой друг не можеше да види. Такъв беше изразът на нейното лице – девойката сякаш с него беше обърната към света, към живота, с него виждаше и приемаше света около нея. Скръбна сянка тлееше в двете мъртви очи, която забулваше едва доловимо цялото лице и правеше израза му странно жив.

Пенко Баанов гледаше сляпата девойка удивен, макар да бе я виждал много пъти и преди, макар да знаеше, че беше сляпа. Но той като че ли не беше я запомнил оттогава и се върна далеко назад с мислите си:

– Играл съм тука някога... – И добави още по-живо, да се приближи повече към тия люде, към тая сляпа девойка: – И в кулата съм влизал, в скривалището ви оттатък, в задния двор.

Той забеляза как се вслушваше сляпата девойка в гласа му и би желал да поговори още, да задържи някак вниманието й. А тя току се отдели от оградата на чардака и заслиза бавно по стълбата, но с привично сигурни стъпки и все така изправена, с високо дигната глава. Пенко помисли за един миг, че тя е ангел, който слиза на земята – такива бяха движенията й, на нозете изпод дългия надиплен фустан, на ръката, която се протегна колебливо към оградата на стълбата. Движенията на сляпата девойка бяха леки, плавни, но сякаш и някаква светлина се отделяше от нея – от бледото й лице, от златистата й коса, от нейното пъстро облекло. После момъкът чу и гласа на сляпата – звучен и плътен, сладък като хубава песен. Тя се спря на най-долното стъпало на стълбата и попита:

– Кой е дошъл в двора ни, майко?

– Пенко Баановият, Сандро – отвърна бързо Тошевица с радост в гласа си, но повече за да поласкае госта.

– О, Пенко... – прозвуча отново сладкият гукащ глас на сляпата Сандра. – Не можах да те позная по гласа. Отдавна не съм... И вашата Ленка отдавна не е идвала да ме види. Ние с нея бяхме първи дружки. Знам те и тебе, Пенко, виждала съм те. Докато имах още очи... – пречупи се едва доловимо гласа й, но живо продължи тя, дори посочи с ръка: – Ей такъв те помня, мъничък.

– Той сега е голям, охо! – подвикна Кева с изтънял гласец.

– Висок ли е много? – засия радостно лицето на сляпата и тя поклати глава, сякаш търсеше момъка да го види в тъмнината пред очите си.

– Висок – закима бързо-бързо малкото момиче, като да искаше и само да се похвали. – Той може и мечка да убие в гората!

– И гласът му какъв е станал... мъжки – побърза да добави Сандра.

Обхванат от внезапно смущение, момъкът отклони рязко погледа си от нея и се заозърта боязливо:

– Аз... да си вървя вече...

[…]

Щом излезе от Тошевата порта, Пенко позабави стъпки. Той мина бавно по тясната уличка и се спря на близкия ъгъл. Не знаеше защо се бавеше така, кого очкваше, не усещаше и влажните дрехи на гърба си. Само сляпата девойка беше все още пред очите му – хубава и чудна, хубава като ангел и злочеста със слепотата си. В ушите му  беше нейният глас. Той се обърна да погледне още един път къщата й, къщата, в която живееше тя – виждаше се иззад високата ограда покривът, виждаше се и горното прозорче на кеменната кула в задния двор, дето беше и тъмното скривалище. Ето, поиска да погледне още един път къщата на сляпата – толкова много бе го удивила тя с хубостта си и със слепотата си, със своя хубав глас. Уличката беше пуста, също и другата уличка, която се отклоняваше оттук. Пенко беше сам и нямаше кой да го смути, да го изненада, да му се присмее. Над покривите наоколо светлееше небето, окъпано след бурята, избистрено и тихо...

Димитър Талев, „Хилендарският Монах“