Любовь

«Да, любовь (думал он опять с совершенной ясностью), но не та любовь, которая любит за что-нибудь, для чего-нибудь или почему-нибудь, но та любовь, которую я испытал в первый раз, когда, умирая, я увидал своего врага и все-таки полюбил его. Я испытал то чувство любви, которая есть самая сущность души и для которой не нужно предмета. Я и теперь испытываю это блаженное чувство. Любить ближних, любить врагов своих. Все любить — любить Бога во всех проявлениях. Любить человека дорогого можно человеческой любовью; но только врага можно любить любовью Божеской. И от этого-то я испытал такую радость, когда я почувствовал, что люблю того человека. Что с ним? Жив ли он... Любя человеческой любовью, можно от любви перейти к ненависти; но Божеская любовь не может измениться. Ничто, ни смерть, ничто не может разрушить ее. Она есть сущность души. А сколь многих людей я ненавидел в своей жизни. И из всех людей никого больше не любил я и не ненавидел, как ее». И он живо представил себе Наташу не так, как он представлял себе ее прежде, с одною ее прелестью, радостной для себя; но в первый раз представил себе ее душу. И он понял ее чувство, ее страданья, стыд, раскаянье. Он теперь в первый раз понял всю жестокость своего отказа, видел жестокость своего разрыва с нею. «Ежели бы мне было возможно только еще один раз увидеть ее. Один раз, глядя в эти глаза, сказать...»

(Том III, Часть третья, Глава XXXII)

Л. Н. Толстой, Война и Мир

Джеймс Нортон (Андрей Болконский)

"ПРЕГРЪДКА" или как се сливаш с Космическото Съвършенство.

Сърце в сърце. И дъх във дъх.

Тъй близко бе до мен, че аз не можех да те видя.

Аз виждах надалече през твойто рамо тъмен връх.

Бях устремена сякаш отвъд тебе да отида.

Аз чувах сърцебиенето лудо на звездите.

Пресрещах вятър запъхтян, наметнат със листа.

Поемах идещите силуети на горите

и клоните, разтворили обятия в нощта.

Далечината вдишвах на огромна глъдка.

Притисках вятър, облаци, звезди до мойта гръд.

И в този тесен обръч на една прегръдка

обхванах цялата безкрайност на светът.

1957, София

Блага Димитрова, ДО УТРЕ (1959)

 

ЗАБРАНЕНО МОРЕ (поема)

1

Море – син-зелен вятър,

разгърден хоризонт,

солено слънце.

Един поглед –

крайчец безкрайност.

Едно вдишване –

околосветски рейс.

Поднесе ми го в шепа

първо бащината ръка,

после другата ръка,

почти толкова щедра.

Море – огромно притежание.

Миг – цяло беше мое,

още един поглед,

и го няма.

Повтарям и преповтарям

в имитиращ го ритъм:

МОР, МОРЕ, безМЕРност,

вРЕМЕ, МИРОздание.

Морето от мен се отдръпва.

Думата ми остава –

изпарено море.

***

4

Лежахме на пясъка –

две песачинки,

преливащи се една в друга,

нагрени от слънцето.

Двама – една единна

течаща секунда

в пясъчния часовник

на вечността.

***

27

Никога не сме били по-заедно,

отколкото през това разделно лято,

което отказваме да наречем „последно”.

Всеки от двама ни се усмихва на другия,

всеки премълчава мълчанието си пред другия

и двама се вслушваме в същия приближаващ вятър.

Вятър от никъде за никъде, който ни заставя

по-суеверно да се притискаме топлина до топлина

и да преплитаме пръсти в моряшки възел.

Безветрие, когато спираш дъх върху нас,

краткият миг ни донася такава безбрежност,

че цялото нежно море ни изпълва извътре.

До новия, още по-режещ пристъп на вятъра,

сякаш в тесния промеждутък се е сгъстил.

И ние още по-заедно, още по-двама.

***

Варна

1974 – лято

Блага Димитрова

Посветено на В. 

Личен архив. Всички права запазени.

"ВКУС НА ДИВИ ЯГОДИ"

Навлезе навътре в гората

за мен да береш диви ягоди.

Останах на просеката сама.

И смътно усетих отвсякъде

как все по-плътно ме обсади

тишина от заглъхващи стъпки.

Минаваха бавни минути,

изгубили в здрача лица

и сенки вековни проточили.

Обсеби ме раснещ страх,

че не ще се завърнеш никога

от сенките, в сянка превърнат.

И там, на брега на гората,

в която денят замръкваше,

ме лъхна отвъден хлад.

Когато ти по пътеката

най-после се появи,

накоколо всичко просветна.

А тъмна, бездънна гора

в очите ти ме погълна –

изгубих се в нея завинаги.

И поех от твоите устни

вкуса на диви ягоди,

с вълшебство и горест пропит.

1987

Блага Димитрова, ОТВЪД ЛЮБОВТА (1987)

*** С това стихотворение любовният триптих от стихове на Блага Димитрова завършва. Изданието (КОПНЕЖ, ИК Хермес), съвсем ново и много красиво, съдържа и бележки от съставителя на стихозбирката - съпруга на Блага Димитрова, Йордан Василев. След като прочетох бележката му за това стихотворение, начина, по който го бях възприела, коренно се промени... Препоръчвам я горещо, всеки стих те хваща право за сърцето.

“ПРИСЪСТВИЕ”

Стига ми това, че съществуваш,

че дишаш някъде далеч от мен.

И твоето присъствие изпълва

пустинята до сетната звезда.

В състава на нещата влизаш ти

и от нищожни правиш ги големи,

и от бездушни – пълни с доброта.

Сив камък с топлина от твойте пръсти,

мелодия, пронизана с копнеж,

с усмивка напоен тютюнев мирис.

С петте си ненаситни сетива,

чувствителни сега до наранимост,

аз възприемам теб околовръст.

Където ида, ти ме изненадваш,

прегръщаш ме със въздуха отвред,

из тъмното ме търси твоя поглед.

И ти си всичко – осезаем, зрим,

пространството и времето запълнил.

Така със твоя нежност ме обгръща

студеният и безразличен свят.

1961, Витоша

Блага Димитрова, СВЕТЪТ В ШЕПА (1962)