Четох
аз за странни дни, за събаряния на разни
неща и... разлях една чаша вино, без да
се счупи. Каква поличба е това? Този
роман те обърква, оставя те без дъх,
зашеметява те с бързата смяна на картините
си. И макар всичко да изглежда съвсем
битово (в най-хубавия смисъл на думата),
от дълбините му, от съчетанието на
думите, прозира особена, силна магия...
©
Христиана Бобева
***
[...]
помисли Йована и се събуди в една неделя,
която започна накриво. Първо с някакви
птици, които крещяха, невидими сред
листата на дърветата, едни и същи
непонятни думи като имена, изречени
наопаки. С животни, които се инатяха,
запираха се или внезапно се извръщаха
и си показваха зъбите. С множество псувни
по нанагорнищата и опаки светкавични
шамари по бузите на деца, които не ги
заслужаваха. В къщата Йована се блъскаше
в ъглите на мебелите и нещата падаха от
ръцете ѝ. Така чаши се чупеха на добро
и сол се разсипваше на лошо, и на двора
плитките ѝ се закачаха в ниските клони
на ябълката без никакво обяснение. А
привечер се намери да върви след него
без пътека покрай реката, направо през
сухите треви, които дращеха краката ѝ,
високо под полите. Раменете му преграждаха
погледа ѝ и усети, че се опитва да стъпва
в стъпките му, все едно газеха сняг.
Спряха на едно място, където реката се
беше отдръпнала в жегата, оставайки им
част от леглото си. В далечината още се
виждаха къщите на селото и мостът върху
скелето си, почти готов. Беше от тези
мостове, които не ги крепи никаква опора,
а само собствената им тежест и
съвършенството на дъгата. Още една дъга
плуваше в небето - луната, която изгряваше
като вежда над сляпо око и нищо не
осветяваше. И в полумрака най-сетне
научи тежестта му - точно толкова голяма,
че да може да я понесе. Беше един нож,
който излекува една рана. Със зъбите му
върху шията ѝ и дъхът му - толкова хаплив,
че приличаше на шепот, докато мъхнатият
огън я изпълваше на все по-дълбоки
тласъци, чак до онзи взрив, който ги
отхвърли и двамата встрани, вкопчени,
и реката преля с една единствена вълна
и ги измокри до кости. Всичко наоколо -
жаби, щурци - беше замлъкнало и отведнъж
започна да крещи остро, учестено. Отдалече
се чуваха човешки викове и лай на кучета,
мъжът беше скочил и тичаше към селото,
увивайки пояса си, мостът беше паднал,
няколко къщи горяха и уплашени човешки
сенки се щураха между тях. Никой, когато
се върна, не забеляза отсъствието ѝ,
нито измокрените ѝ дрехи, нито усмивката
ѝ, която режеше по равно щастието и
нещастието, в цялата настъпила паника,
която последва голямото земетресение
на 1831 година.
Яна
Букова, Пътуване
по посока на сянката
