Гоце...

От шеста глава на „Илинден”, с появата на щипските учители Гоце Делчев и Даме Груев, сюжетът на четирилогията на Талев се отдалечи от семейния живот на Глаушевия род и се насочи към борбата за освобождението на Македония. И всяка дума, всяко изречение ми напомня за епичните военните разкази на Толстой във „Война и Мир”. Ако в началото на „Железният светилник” приликата ми беше смътна, неясна, то сега тя кристализира. Преживяванията покрай романа се засилиха и от три предавания на „bTV Репортерите”, които гледах снощи. Не знам колко пъти меко казано се просълзих... Сега, като чета, нещо ме стяга и в един момент трябва да спра и да си дам почивка. Връзки към видеата оставям под абзаца, който днес препрочитах няколко пъти (от седма глава на „Илинден”). Ако искате да разберете защо ми става толкова мъчно, когато чета за делата на Гоце Делчев, изгледайте последния репортаж (датата му е 25. 08. 2018 г.).

©Христиана Бобева, 2018

* * *

Коле слушаше умълчан. Сърцето му биеше по-бързо, но не от умора — на път Коле беше бърз и неуморим; редом тъй, с Гоце, по снежния път в тъмнината, пък и винаги, когато беше с него, той се вълнуваше, в гърдите му напираше непрестанна радост, че беше с учителя, близо до него, разговаряше с него, чуваше гласа му, усещаше върху себе си светлината на погледа му. Коле не бе мислил за това, но ако Делчев би му казал да умре — той би легнал веднага тук, в снега, и би умрял, без да продума. Коле никога не мислеше какво би направил за Делчев — той винаги бе изпълнен с непреодолимо желание да бъде с него, да го слуша и да изпълнява всяка негова дума. Когато беше близо до Делчев, или пък си мислеше за него, това желание се превръщаше в дълбоко радостно вълнение, в непрестанна сладка жажда на душата му. Той пак изостана, сякаш да пази гърба на Делчев, който го водеше в тая тиха бяла нощ и нека го води до другия край на света — Коле вървеше близо до него и неотстъпно по следите му в снега.

Димитър Талев, „Илинден”

* * *

https://btvplus.bg/produkt/predavaniya/11903
https://btvplus.bg/produkt/predavaniya/11913
https://btvplus.bg/produkt/predavaniya/12432

Deja vu...

— Ти никога в нищо не си ме спирала, не си ме спъвала, никога не съм те чувствaл като тежък товар, като камен на шията си, а некои така чувстват и много им тежи, не са свободни. И се мъчат, и се разкайват. Аз никога… винаги ми е било леко да ходя с тебе…

Ния притвори очи и тихо, едва чуто въздъхна, да облекчи сърцето си от бликналата радост, там, от самото й сърце. Лазар и сега беше същият — мил, верен, най-близък човек. […]

 — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа сè в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.

Димитър Талев, „Преспанските камбани”

Audrey Hepburn & Gregory Peck.

"Живот ли бе..."*

[…] Преди да спре двуколката пред вратата на къщата, оттам излезе млада селянка, вгледа се уплашена в двамата граждани и току нададе вик:

— Майкоо!

После се спусна бързо, наведе се, взе мълчаливо ръката на Лазара, който бе слязъл от колата, целуна я, допря я до челото си, целуна я пак и едва след това рече:

— Добре дошли!

Тя стоеше боса в праха, но беше в тежка везана селска руба — дълга кошуля от дебело домашно платно, с широки ръкави, върху нея клашник, препасан с дълъг черен пояс, и отпред — с шарена вълнена престилка. Но това облекло, по което някога са трептели ярки везби и шарки и което се шие и вези по цели години, сега беше захабено, протрито и кръпка до кръпка — първа бе го облякла бабата на младата жена, след нея бе го носила през целия си живот майка й, а сега го носеше тя и може би до края на живота си. Носеше го тя и зиме, и лете, с него спеше — и сега, през август, с тоя клашник и вълнен пояс, сваляше го едва по няколко пъти в годината, да го изпере набързо, доколкото можеше да намери време за себе си, от непрестанен черен труд над земята и в къщи; така живееше тя, така бяха живели и баба й, и майка й, така живееха всички селски жени, всички селски люде. Но още нейната майка бе успяла да изткае платно за нова риза — дебело, здраво като кожа, да изтрае десетки години; кой знай как бе намерила време през деня, през нощта, изткала го, избелила го на реката. Сега младата селянка си везеше нова кошуля и кой знай как намираше време през деня, през нощта. Бод след бод изникваха шарки по пазвите, по ръкавите — червени, зелени, жълти, модри, черни, една в друга, една през друга в сложна плетеница, трептят от хубост, говорят като писмена, разказват за млади очи, които са се радвали над тях, но още повече са плакали над тях. Младата жена ще вези новата кошуля може би през целия си живот, може би няма да успее да я облече до края на живота си ни един път, но тя ще я остави на щерка си или на снаха си. Сега тя дебне да открадне и един миг време, за да бодне поне един или два пъти с иглата, а зимно време, когато, намалее полската работа, тя сяда на купището, заравя нозе в топлия тор и вези новата кошуля. Очите й се радват на хубавите шарки, следи как оживяват от иглата й една след друга и тя забравя всичко друго. На торището са насядали и други жени, и те с нозе дълбоко в тора, везят или шият, или плетат дебели вълнени чорапи, или пък дълги до тридесет аршина пояси. Някоя от по-старите жени разказва тъжна история за безкрайни човешки мъки и върху новата риза капват сълзи; после по-младите от жените подхващат песен, но и тя е жална, като плач, и в нея за човешки мъки се пее — върху кошулята отново капват сълзи. Ала човешкото сърце не ще изтрае цял живот в скръб и някоя от жените, която е с по-бодър дух, ще изрече шега, ще разкаже за Хитър Петър или за глупавия Пейо, за попа, който преял с леща, и над бунището отеднаж ще екне дружен смях, над новата кошуля се привеждат засмени очи…

Димитър Талев, „Преспанските камбани“

*Никола Вапцаров, "История"

Самоковска шевица - "Слънце".

Панаири, панаири...

А тая година в Преспа стана вече истински панаир. Дойдоха люде не само от околните места, но и от много далечни места, кажи го, от цялата турска империя. Прочул се бе надалеко преспанският панаир.

Работили бяха мнозина преспанци, и мъже, и жени, и деца дори, през цялата година, трупали бяха всякакви стоки. И още преди да пристигнат керваните на Баболевци, по атпазар, по житни пазар, на площада при градския часовник, на всички други по-малки площади из чаршията почнаха да изникват редица сергии и бараки, а по дюкяните във всички чаршии започнаха да трупат стоки на цели грамади, като изпод земята да ги изваждаха. Работили бяха здраво и казанджиите, и железарите, и папукчиите, и кожарите, и кожухарите, и въжарите, и мутафчиите, та и дърводелците, и ножарите, и свещарите, и опинчарите, и от всички други по-големи и по-малки еснафи. Всеки от еснафите зае сергия или барака и на ат пазар, и на житни пазар, и при часовника, и по други места — не стигаха вече дюкяните в казанджийската чаршия, в папукчийската чаршия и по всички други чаршии. Тая година стана и друго чудо: по сергиите и бараките, та и по дюкяните наизлязоха и жени. Наистина, по-стари жени, но бяха много, а и стоките им бяха много. Преди те ги даваха на мъжете да ги продават, а сега сами излязоха по сергии и дюкяни, някои бяха насядали и направо на земята пред стоките си, та бяха образували цели улички по атпазар, по житни пазар, при часовника и на други места. Натрупали бяха те и продаваха килими, ямболии, велениа, плетени вълнени фанели и дзиври, чорапи, платна, чаршафи, покривки, везани женски и домашни украси, кенета и беше чудно къде бяха намерили те толкова бои да нашарят стоките си с толкова много и всякакви шарки, от хубави по-хубави. Някои жени излязоха да помагат и на мъжете си.

После довтасаха керваните на Баболевци. Но с тях влязоха в града и други кервани и от всичките му страни. Изпълниха се всички ханища, тръгнаха ябанджиите да търсят места и по къщите. Разтичаха се преспанци да отварят странноприемници по къщите си, други отваряха набързо по улиците, по дворищата ахчийници и мекичарници, продаваха се на разни места хлябове, баници, кравайчета, сладкиши, варена царевица, плодове и всякакви неща за ядене и пиене. Поразмърдаха се някои и от турците — изнесоха да продават оръжия, барут, рязан тютюн, розова вода, шербет, баклави и реванета, захаросани плодове, някакви захарни пелтета, малеби, биволско мляко с ориз. Започнаха да нареждат стоките си и ябанджиите и се показаха по пазарищата чудеса и хубости, невиждани досега в Преспа. Надошли бяха тая година много повече люде от околните градове, дошли бяха за пръв път люде от Солун, от Скопйе, от София, от Филибе, от Одрин, от Цариград, та дори и от Анадола. Имаше от всички народности по широката турска царщина — българи, гърци, турци, власи, арнаути, евреи, цигани, арменци, дошли бяха и неколцина араби или перси. Прочула се бе надалеко Преспа, а люде от разни места търсеха препитание, преминаваха по дни и недели път, кръстосваха цялата империя, за да продадат и купят, да изкарат залъка си, а някои и по-големи кярове. Цяла Преспа се превърна на шумно пазарище; врявата, викотът по улиците и площадите затихваше едва за няколко часа след полунощ и започваше наново далеко преди да се раздени. Тая година в Преспа дойде за пръв път и керван от камили, но не бяха само тия гърбави божи твари, на които се чудеше народът от тия краища.

Димитър Талев, „Преспанските камбани“