П.С. Съвсем случайно открих този шрифт, който се казва "Лора". ;-)
…Yesterday night, by sheer chance, just a day after
Harry’s 40th birthday.
Do you know this awkward moment when you finish an
epic novel or a book series and you don’t know what to do with your life from
then on? Well, I am right there now, again. It has happened so often... When I
finished One Hundred Years of Solitude; War and Peace;
Silmarilion, The Hobbit and The Lord
of the Rings; after whichever novel/series by Blaga Dimitrova or
Dimitar Talev; after The Witcher series…
I have never been a real, devoted Harry Potter fan. I
might have grown up with J. K. Rowling’s novels, but I actually didn’t. I was 6
when the first novel was published and I started reading the series when I was
9 or 10, just about Harry’s age when he met Hagrid. :D. I read the first two
books in no time. It took me around a week or even less to finish each one. My
little brother was actually angry with me, because, instead of playing with him,
I was reading – ALL-THE-TIME. However, I have to honestly admit that I got
bored at the beginning of Harry Potter and the Prisoner of Azkaban.
I believe I even gave the books (or just the last one) away to a friend and I
was quite puzzled how happy she was…
At the beginning of this year, though, things changed.
With my boyfriend we decided to organize ourselves a
Harry Potter movie marathon at home. During the final credits of the last movie
I decided that I really need to have the books in an original English edition
and, of course, that I will read them from the first to the last cover of the saga.
And I did – today at around 01:15 o’clock after midnight I closed …The
Deathly Hallows.
The experience was quite a personal one. Unlike in any
other reading of mine, I did not feel the urge to leave here any quote, not a
single time for all the seven parts. However, if I am asked what is my favorite
part, I definitely have the answer – the gran finale, beginning with Chapter
33: “The Prince’s Tale”.
You may ask “But didn’t you have it all spoiled
because you read the novels after seeing the movies?!”. No, I did not. Somehow,
I had even forgotten some key discoveries and facts and I was absolutely stunned
when they were revealed. I had moments like those till the very end. Don’t ask
me how I do it, because I don’t know. But with War and Peace it was
exactly the same – I read the saga after and thanks to seeing the BBC mini-series,
but nothing was spoiled for me, not in the slightest.
I truly can’t find the proper words to explain what it
was like. I can only say that I was happy, sad, nervous… I laughed out loud and
I cried. In J. K. Rowling’s writing I found some of the magical tension of García
Márquez and some of the epic battle scenes of J. R. R. Tolkien.
In the end, I would like to share with you my favorite
(funniest and saddest) moments. Needless to say, I cried a lot during the very
last one I leave here.
v
From
…The Half-Blood Prince. In Chapter 21 when Harry, under
the Invisibility Cloak, is trying to discover what Malfoy is up to in the Room
of Requirement, while Goyle stands guard outside, disguised as a little girl
with Polyjuice potion:
[…] He waited until he was right behind her before
bending very low and whispering, ‘Hello... you're very pretty, aren't you?’
Goyle gave
a high-pitched scream of terror, threw the scales up into the air and sprinted
away, vanishing from sight long before the sound of the scales smashing had
stopped echoing around the corridor.
v Again in …The Half-Blood Prince. In Chapter
25 everyone knows that Harry Potter is going out with Ginny Weasley:
‘You'd
think people had better things to gossip about,’ said Ginny as she sat on the
common room floor, leaning against Harry’s legs and reading the Daily Prophet. ‘Three
Dementor attacks in a week, and all Romilda Vane does is ask me if it’s true
you’ve got a Hippogriff tattooed across your chest.’
Ron and
Hermione both roared with laughter. Harry ignored them.
‘What did
you tell her?’
‘I told her
it's a Hungarian Horntail,’ said Ginny, turning a page of the newspaper idly. ‘Much
more macho.’
‘Thanks,’
said Harry, grinning. ‘And what did you tell her Ron’s got?’
‘A Pygmy
Puff, but I didn’t say where.’
Ron scowled
as Hermione rolled around laughing.
v
The
saddest ones, of course, were when Sirius, Dumbledore, Mad Eye, Hedwig, Dobby, Fred,
Lupin and Tonks died. It was astonishing how the denial; the grief and the
numbness were described. Feelings such as those are not easy to put into words
but J. K. Rowling is a master. From …The Deathly Hallows, Chapter
23-24, Dobby’s death:
‘DOBBY!’
The elf
swayed slightly, stars reflected in his wide, shining eyes. Together, he and
Harry looked down at the silver hilt of the knife protruding from the elf’s
heaving chest.
‘Dobby – no
– HELP!’ Harry bellowed towards the cottage, towards the people moving there.
‘HELP!’
He did not
know or care whether they were wizards or Muggles, friends or foes; all he
cared about was that a dark stain was spreading across Dobby’s front, and that
he had stretched out his thin arms to Harry with a look of supplication. Harry
caught him and laid him sideways on the cool grass.
‘Dobby, no,
don’t die, don’t die –’
The elf’s
eyes found him, and his lips trembled with the effort to form words.
‘Harry …
Potter …’
And then
with a little shudder the elf became quite still, and his eyes were nothing
more than great, glassy orbs sprinkled with light from the stars they could not
see. (End of chapter
23).
It was like
sinking into an old nightmare; for an instant he knelt again beside
Dumbledore’s body at the foot of the tallest tower at Hogwarts, but in reality
he was staring at a tiny body curled upon the grass, pierced by Bellatrix’s
silver knife. Harry’s voice was still saying ‘Dobby … Dobby …’ even though he knew
that the elf had gone where he could not call him back.
[…]
‘I want to
do it properly,’ were the first words which Harry was fully conscious of
speaking. ‘Not by magic. Have you got a spade?’
And shortly
afterwards he had set to work, alone, digging the grave in the place that Bill
had shown him at the end of the garden, between bushes. He dug with a kind of
fury, relishing the manual work, glorying in the non-magic of it, for every
drop of his sweat and every blister felt like a gift to the elf who had saved
their lives.
His scar
burned, but he was master of the pain; he felt it, yet was apart from it. He
had learned control at last, learned to shut his mind to Voldemort, the very
thing Dumbledore had wanted him to learn from Snape. Just as Voldemort had not
been able to possess Harry while Harry was consumed with grief for Sirius, so
his thoughts could not penetrate Harry now, while he mourned Dobby. Grief, it
seemed, drove Voldemort out … though Dumbledore, of course, would have said
that it was love …
On Harry
dug, deeper and deeper into the hard, cold earth, subsuming his grief in sweat,
denying the pain in his scar. In the darkness, with nothing but the sound of
his own breath and the rushing sea to keep him company, the things that had
happened at the Malfoys’ returned to him, the things he had heard came back to
him, and understanding blossomed in the darkness…
The steady
rhythm of his arms beat time with his thoughts. Hallows … Horcruxes … Hallows …
Horcruxes … yet he no longer burned with that weird, obsessive longing. Loss
and fear had snuffed it out: he felt as though he had been slapped awake again.
[…]
Slowly,
under his murmured instruction, deep cuts appeared upon the rock’s surface. He
knew that Hermione could have done it more neatly, and probably more quickly,
but he wanted to mark the spot as he had wanted to dig the grave. When Harry
stood up again, the stone read:
HERE LIES DOBBY, A FREE
ELF.
v
From
…The Deathly Hallows, Chapter 34, when Harry meets all his
dear ones thanks to the Resurrection Stone:
‘I didn’t
want you to die,’ Harry said. These words came without his volition. ‘Any of you.
I’m sorry –’
He addressed
Lupin more than any of them, beseeching him.
‘– right
after you’d had your son … Remus, I’m sorry –’
‘I am sorry
too,’ said Lupin. ‘Sorry I will never know him … but he will know why I died
and I hope he will understand. I was trying to make a world in which he could
live a happier life.’
A chilly
breeze that seemed to emanate from the heart of the Forest lifted the hair at
Harry’s brow. He knew that they would not tell him to go, that it would have to
be his decision.
‘You’ll
stay with me?’
‘Until the
very end,’ said James.
‘They won’t
be able to see you?’ asked Harry.
‘We are
part of you,’ said Sirius. ‘Invisible to anyone else.’
Harry
looked at his mother.
‘Stay close
to me,’ he said quietly.
©Hristiana Bobeva, 2020
От доста време отлагам тази публикация, защото все ми се
струваше, че няма как да събера най-важните и красиви, за мен, моменти от
„Хилендарският монах“. Само че май успях. Получи се доста дълго четиво, но за
това пък наситено и зашеметяващо. Талев така майсторски разказва, че накрая
нямаш съмнение, че всичко е било точно така, както той го рисува – Паисиевият
порив, израстването му вън и вътре в манастира, душевните му мъки и радости и
телесните болежки, шепота на гъшето перо и чернилото върху бялата хартия. Ако
някога сте се чудели какво ли е да си писател, който излива на хартия ума и
душата си, Димитър Талев описва точно това тайнство в романа.
©Христиана Бобева, 2020
* * *
Тежка порта се блъсна и се затвори току зад гърба на Пенко Баанов между предишния му живот и новият му живот в манастира. Той не забеляза и не можеше да забележи това отеднъж - какви врати и прегради можеше да има за един млад и храбър мъж като него? Днес беше едно, утре ще бъде друго. Прогласиха го за послушник, дадоха му черна капа. Настани се той в тясното предверие на килията на отец Борис, старец на осемдесет и две години, настани се като негов послушник, а още повече като негов слуга.
[…]
(Пенко сънува...)
[…] И пак се чуди той - расо се преплита в нозете му, облечен беше в
истинско монашеско расо. Тежеше то и на рамената му, тежеше на главата му
монашеска калимавка, по лицето му течеше пот обилно. Някой там го попита и той
отговори, чу собствения си глас:
— Пенко вече е мъртъв... Аз съм Паисий, отец Паисий, слуга и раб божи...
[…]
Пенко пристъпи по-близо, но не седна. И веднага започна, нямаше време за
губене:
— Аз премислих... Искам да стана монах. Ти нареди каквото е нужно за подстригването ми. Това исках да ти кажа.
[…]
Те работиха дълго така и с голямо усърдие. Отец Паисий подигна ръка много
пъти, за да обърсва влагата, която избиваше по лицето му, а по слепоочията му
бяха прилепнали влажни разрошени коси. За него тая работа беше трудна, ала и
желанието му беше голямо. Той не усещаше умора - вълнуваше го непознато
чувство, непознато задоволство и радост, като че ли проправяше светъл път през
някаква тъмнина, и му се струваше, че се приближава някъде, че всеки миг ще
излезе на някакъв широк, още по-светъл простор. Сладостно нетърпение го
изпълваше да обърне още една и още една страница на книгата. А тя, книгата, не
беше като другите няколко книги, които познаваше още от Рилския манастир и бе
чел много пъти после, през време на служби и бдения. С друг език говореше тая
книга и за други неща. За царе някакви пишеше там с непознати имена, за войски
и битки, как юнаци въртяха оръжия, напрягаха се кой кого да надвие, в някакъв
град влизаха, разрушаваха го, а още по-чудни бяха за Паисия техните разговори.
Човек е навикнал да приема разговора повече със слуха си, а тук беше всичко
написано на книга. Най-сетне Паисий не се сдържа, не можеше да се сдържа повече
и като сложи пръст на реда, до който бе стигнал, изправи глава и попита
— Какво е това писмо, отец, тая книга? Не ми прилича много на църковните.
— Не прилича, съгласи се веднага гъркът и поясни: — Това е история.
Разказва за Александър, цар на македонците, за неговия народ и за битките му с
персите, които са пък друг народ. Историята за народите разказва какъв е бил
животът им в изминалото вече време.
— Какъв е тоя цар Александър и тоя народ македонци...
— Александър Македонски... Той е живял с народа си по тия места, дето сме и
ние с тебе, и е бил от гръцка кръв заедно с целия свой народ.
— А къде е сега тоя народ?
— Изчезнал, загубил се. Останала само историята му, както е записана по
книгите.
— Изгубил се, а останала историята му.
— Да. В това е силата на историята. Който народ има история и е записана по
книгите, името му никога няма да се затрие.
Замисли се Паисий върху тия думи, прозвучаха те в съзнанието му като далечно ехо, имаше в тях нещо по-важно, дето долавяше...
[…]
— Аз казах — попритихна Раич. — Аз съм книжовник. Дойдох да видя какво е писано по книгите във вашата библиотека за моя сръбски народ. Аз пиша историята на моя народ. Събирам неговия разрушен и разпилян дом, събирам разкъсаната му душа, разкъсаното му тяло. Ходя навсякъде, но не намирам много неща от разпиляното и загубеното... Той огледа всички и пак повиши глас: — История пиша сръбска. Аз кова щит срещу враговете на моя сръбски народ! Не ми пречете, братя!
[…]
[…] Паисий не бързаше да си отиде. Той стоеше неподвижен сред килията, втренчил
поглед пред себе си, очите му изглеждаха още по-тъмни при мъртвешката бледност
на лицето му. Отец Лаврентий се загледа в него:
— Какво ти е?
Паисий докосна с върха на пръстите широкото си изпъкнало чело, по което бе
избила леко влага, и тихо продума, с далечен глас:
— Щит... сега знам и аз. — Той дигна глава и продължи отчетливо, дума по
дума: — Знам. Светлина изгря пред погледа ми и в самата ми душа. И аз ще изкова
щит за моя народ. Ще напиша и аз история българска.
Сякаш успокоен от отговора му, отец Лаврентий пак изпадна в своето
всегдашно равнодушие, промълви:
— Напиши... щом искаш...
[…]
Отец Паисий се върна в Хилендар болен и съвсем немощен. Още в двора, преди да се качи в килията си, той припадна и повърна кръв, като че ли тъкмо до тук бяха стигнали силите му. Пренесоха го в килията му и един от манастирските братя, който разбираше от болести, даде му да пие отвара от някакви горски билки, повели му да лежи неподвижно на леглото, докато се изчисти напълно от кръвта и още девет дни след това.
[…]
Едва-що бе започнало да се здрачава, и Паисий сложи на масата си нова купчина корави листове хартия, наля в паничката ново чернило от сажди, подостри няколко нови пера. И седна на стола си пред масата с дълбока въздишка, да освободи гърдите си от някакъв обръч, който го стискаше здраво до задушаване. Горещ железен обръч...
Това беше мъката му, която се бе набирала в сърцето през целия му живот,
беше тъгата му за Митър, за Ленка, злочестата му сестра, за безброй други като
тях, които страдаха и умираха под турския ятаган, за селянина в Средец, за
турските ратаи по Серско, беше болката му за поруганото българско име, беше
обузданият му гняв, станал още по-мъчителен, като жив огън, затворен в гърдите
му. Това беше нетърпението му, задържано толкова дълго до тоя час, когато
трябваше да излее от сърцето си цялата набрана мъка и скръб преголяма. Дълго
стоя той така, отпуснал и двете си ръце върху подставката на масата и като че
ли ръцете му бяха безсилни дори само да се помръднат. Не можеше да събере
мислите си, да подхване една-единствена мисъл, да улови началното слово.
Звучаха в ума му изтихо или гръмко имена, пред погледа му се мяркаха видения –
походи, битки, тълпяха се образи на царе, светци, учители. Шумеше кръвта в
ушите му, блъскаше се в слепите му очи с болка. Той бе очаквал толкова дълго
тоя час, готвил се бе за него, а ето, не можеше да изрече ясно и на мястото й
една-единствена дума, не можеше да помръдне ръцете си. Той не усети как се
изпълни килията с мрак, пред очите му се белееше само купчината хартия и тая
бледа светлинка в мрака държеше погледа му. Когато угасна и тя, отец Паисий
стана, запали опипом пръстения светилник, сложи го на мястото му пред себе. И
негли с това се разтури някаква магия. Когато седна отново на масата си,
хартията се белееше ясно пред избистрения му поглед, в съзнанието му звучаха
цяла една редица думи, той взе със закрепнала ръка едно от перата, топна го в
чернилото и сложи върху чистата хартия блесналия му връх. Перото заигра
стремително, заскърца и сякаш се препъна тук и там, тихо зашушна по-нататък и
като подскачаше едвам забележимо, нареждаше една до друга чертичка след
чертичка ту от горе на долу, ту от ляво на дясно или косо и пак отскачаше, за
да сложи над някоя от буквите или над две съседни букви закривена титла. По бялото
поле на хартията се занизаха един до друг черни знаци:
—Вънемлите вi —и по-нататък, читатели и слишателi, роде болгарскi…
Ръката му някак сама се бореше с коравината на хартията, с острия връх на
перото, с гъстото лъскаво чернило, което застрашаваше при всяка чертичка да се
стече отеднъж или пък бързо се свършваше по върха на перото, та Паисий трябваше
час по час да посяга към паничката. И несвястно следеше той движенията на
ръката си, на перото, защото някъде съвсем близо пред него току пред масата му,
в здрачна някаква светлина се бяха струпали човек до човек — там беше и старата
му майка, и хаджи Вълчо с цялата си челяд, и Митър с децата си, с разплаканата
си невеста, и пиринският овчар бачо Гьоре, там бяха всичките му другари от
Банско и всички тамошни люде, млади и стари, мъже и жени, там бяха всички люде,
които бе срещал и познаваше, също и тия многобройни люде български, които
никога не беше виждал, но които живееха по села и градове низ цялата българска
земя, там някъде в здрача пред него беше се стълпил целият български народ,
човек до човек като жива гора. Лицата на всички тия люде бяха обърнати към
него, в него бяха вперени и очите им, те всички слушаха неговия глас със
спотаен дъх, поглъщаха всяко негово слово, както го чуваше и той самият в себе
си и го изнизваше буква след буква на бялата хартия.
Той бе призовал всички тия люде, целия български род, за да им каже всичко,
що трябваше да знаят за своите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии, за
техния живот, що трябваше да знаят като всички други народи, за делата на
своите бащи, за своя род и език, за да се гордеят с тях, за да не бъдат
подигравани и укорявани от другите племена и народи. Той им каза и за своята
любов към българския род и отечество, за тежкия труд, който бе положил, докато
събере всичко за тяхната история, за тяхна полза и възхвала. И докато ръката му
продължаваше да шари ситните знаци ред след ред, устните му помръднаха, той
прошепна, изрече гласно това, което едва-що бе написал:
— Преписвайте тая историйка и платете, нека ви я препишат, които умеят да
пишат, и пазете я да не се загуби!
Сега изведнъж една нова вълна обля сърцето му, оживя, отвори се там
болезнена рана или това беше гняв и яд, който се дигна до гърлото му, за да го
задуши, той натисна перото и по хартията се занизаха нови слова и редове, пълни
с горчивина:
—Но някои не обичат да знаят за своя български род, но се обръщат към чужди
обичаи и чужд език… срамуват се да се нарекат българи. —И Паисий изрече пак
гласно, като бързаше с перото си да догони своите слова: —О, неразумни и
изроди!...
Горещата вълна сякаш назад се обърна и го изпълни цял, сърцето му заби с
тежки равномерни удари, равномерно, послушно се движеше ръката му, под всеки
удар на сърцето и подир дълбокия, мощен глас, който кънтеше в него, пропит с горчило
и скръбна гордост:
—Защо се срамуваш да се наречеш българин?... Българите са били славни и
прочути, от целия славянски род най-славни, първо те са се нарекли царе, първо
те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели, първите
славянски светци просияли от българския род и език. Гърците, казваш, са
по-мъдри, а българите са прости, за това по-добре да се присъединим към
гърците. Но виж, от гърците има много народи по-мъдри и славни, а оставя ли
някой грък своя език и учение и род, както ти оставяш? По-добра е българската
простота и незлобливост. И самия Христос слезе и заживя в дома на простия и
бедния Йосиф. Бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо
тях е възлюбил и прославил. Нашите български патриарси, царе и архиереи не са
били без летописни книги, но когато турците заели българската земя ненадейно,
погазили и изгорили църквите, манастирите, царските и архиерейските дворци. В
това време човеците бягали от турския страх и ужас да запазят само своя живот и
в това време загинали ония царски истории.
За трети път спря Паисий, за трети път се отпусна десницата му върху
дървената подставка, но той и сега продължаваше да стиска между пръстите си
тъпичкото гъше перо. В здрача и тъмнините, които се прозираха през светлия кръг
около яркия пламък на пръстения светилник пред него, все така бяха стълпени
безброй люде — той виждаше и сега скръбните им лица, втренчените им погледи, те
слушаха занемели мощния му глас, както и той го чуваше в себе си, в тихия шум
на перото, в някакъв чуден екот, който преминаваше с голяма сила през стените
на килията и се разнасяше; надалеко в тая глуха нощ по всички български пътища,
както ги бе виждал и ги знаеше, преди да ги види. Сега перото му за трети път
спря, престана да звучи, да ехти и гласът му. Но те всички бяха все още там,
пред него, и чакаха да го чуят отново. Той посегна с лявата си ръка и обърса с
опаката й страна избилата влага по широкото си изпъкнало чело.
Буйният поток на думите пак бе пресекнал. Но тоя път той не долавяше и шума
на нов, бързо приближаващ се рой от звънки, гръмки слова – в ума му, в него
самия се бе възцарила глуха тишина, както и навред около него и далеч от него в
тоя късен нощен час. Само сърцето му туптеше все така напрегнато, все така
кънтяха тежките му удари в настаналата тишина и в него самия, между четирите
стени на килията му, и навред. Потокът на думите бе спрял, но не беше казано
всичко, гневът не беше стихнал, не беше излята докрай и горчивата мъка, не беше
се пръснал горещия железен обръч, който стискаше до задушаване гърдите му. Той
имаше още какво да каже и как би могъл да изкаже докрай това, което тежеше на
сърцето му, ала нови думи не идваха.
Той неусетно се отпусна на стола, натежа и главата му ниско над гърдите, ръката му лежеше като отсечена върху подставката с перото между вкочанените пръсти. Дошла бе умора и отпадналост, дошло бе и това затишие в него, не се раждаше ни една нова мисъл, оставаше само тая тежест в незадоволеното сърце. И дълго седя Паисий така, сякаш очакваше да си отпочине, да бликнат отново сили, да блесне отново ясна мисъл. По едно време забеляза, че дори пламъчето на светилника бе започнало да бледнее. Той дигна бързо поглед – прозорецът насреща бе побелял. Паисий се сепна – кога бе минала цяла една нощ! Той приведе очи към изписаните страници пред него, да провери що бе успял да свърши за една нощ. Върху черните изписани редове се смесваха бледнеещата светлина на светилника и синкавият здрач на изгряващото утро, който струеше през прозореца. Паисий сложи перото, посегна с отмаляла ръка към изписаните страници, обърна ги да ги разгледа нетърпеливо. И само толкова ли, само тия ли няколко странички за една нощ! Толкова часове, преминали неусетно един след друг, преминали в тежък напор и самозабрава, с тия чудни гласове в него и някъде вън от него, с тия безброй люде, които бяха дошли в нощта тук, пред масата му… и ето, само няколко страници! Това бе успяла да изпише непохватната му ръка, а каква сила се изливаше от сърцето му, но и тя, и тя не се изля, остана да лежи пак там, в сърцето, остана недоизречена и в мислите му. Колко трудно е човек да изпише с чернило на хартията това, което тежи на сърцето му, което хваща всичките му мисли, колко трудно е да се изкаже с тия черни знаци човешката мъка, човешката преголяма скръб и справедливият гняв, който превръща човека в разярен горски звяр. Но Паисий знаеше за себе си, че е неук, че не е достатъчно сръчен в писането, и за това всичко му беше сто пъти по-трудно и толкова тежко беше гъшето перо в ръката му, като железния чук в ръката на каменоделеца, който разбива скали. Затова може би колкото каза и писа през тая нощ, много повече остана недоизказано в него. Или може би това, което го изпълваше, тая сила в него, тоя огън, всички тия мисли под челото му, тия гласове не можеха да се изпишат, да се изкажат и от по-изкусен граматик. Той усещаше така могъщ напора им в себе си, а трябваше да го изкаже с това гъше перо. А как би изказал и тая воля на душата си, която стоеше над всичко друго, идеше, извираше от всичко друго в него, тая воля да разбуди народа си, да го дигне, да го поведе? Не, той не беше толкова изкусен. Ала няма да спре и не би могъл да спре – тая сила, надигнала се в него, ще го задуши. Пък по-нататък ще стане може би по-лесно…
[…]
Купчината изписани листове растеше пред него, разказът му се приближаваше
към своя край, ала заедно с това усещаше той вече и голяма телесна умора. И не
толкова от работата му над ръкописа, която беше толкова драга на сърцето му, а
много повече поради болестите, които го измъчваха все по-силно, все
по-продължително. Сега той много по-често влизаше в магерницата, за да му
запарват билки за болния му стомах, отколкото в манастирската трапезария да
хапне няколко залъка. Николчо, помощникът на магера, поради милостивото си
сърце все го питаше и все с едни и същи думи, когато вземаше билките да му ги
запари:
—Пак ли коремът, отче?
—Пак — отвръщаше и Паисий с едни и същи думи. — И главата ме боли, Николчо, много.
[…]
Тялото му беше вече изтощено, постоянната му болка пареше все така
мъчително под гръдната кост, понякога го напъваше и за повръщане, болеше го все
така често и главата, но душата му не се изтощаваше, душата му се радваше и
въздигаше. Той живееше в друг свят, дето радостите на душата надвиваха болките
на тялото. Той виждаше образите на българските царе и светци, виждаше полковете
на старовремските български воини, които преплаваха Дунава с конете си, после
как се носеха низ равнината в железни ризници и с островърхи шлемове, с щитове,
мечове и дигнати високо копия, вървяха те „Кон до коня, юнак до юнака…“, както
се пее в Шишмановата песен. С преляло от гордост сърце той виждаше български
полкове край високи крепостни стени и не беше ли това войската на Симеона,
която обсаждаше Цариград? Той виждаше и други шествия и колената му
премаляваха, готов беше да се отпусне на пода ничком пред тях – минаваше пред
очите му Черноризец Храбър, следван от други черноризци като него, минаваха,
следвани от множество свои ученици, Кирил и Методий, минаваше Климент Охридски,
следван от дружина млади люде от простия народ, повечето в селско рухо, той
видя и рилският пустинник свети Йоан, облечен в кожи, обкръжен в планината от
всякакви животни и птици, застанали укротени до него; той видя и Патриарх
Евтимий, следван от много народ – бедни, окъсани, горко плачещи мъже и жени,
повели и децата си. Там, между жените, той виждаше ясно и сляпата Сандра;
същата, както я помнеше от толкова години и не беше я забравил до тия мигове,
когато я виждаше като жива между насъбралия се разтъжен народ, със златния
венец на косата й върху широкото мраморно чело, а цялото й лице беше озарено от
нимбата, която сияеше над главата на стария патриарх и светец. Там, сред
множеството, видя той и злочестата си сестра, а наоколо и над главите на
събралите се хиляди люде стояха турски конници с чалми, препасали ятагани,
дигнали копия…
Наближаваше краят на втората година, откакто хилендарският монах Паисий бе започнал да пише своята славянобългарска история, когато се трудеше той вече над последните нейни страници. И колкото повече приближаваше краят на писанието му, отец Паисий чувстваше как нарастваше в гърдите му неговата светла, горда радост. Това беше радостта на плодоносния труд, на надвитите мъки и всякакви пречки, това беше радостта на приближилия се щастлив миг, когато ще сложи той в ръцете на своя народ неръкотворен, всепобеден щит и меч. И най-сетне тоя миг наистина дойде. На последния лист на своя ръкопис отец Паисий написа: амин. Той сложи с разтреперана ръка гъшето перо настрана и отпусна глава на гърдите си. Беше през лятото на 1762 година.
[…]
Димитър Талев, „Хилендарският монах“
 |
| Паметникът на отец Паисий в центъра на родното Банско. |
