Паисиевият Път

От доста време отлагам тази публикация, защото все ми се струваше, че няма как да събера най-важните и красиви, за мен, моменти от „Хилендарският монах“. Само че май успях. Получи се доста дълго четиво, но за това пък наситено и зашеметяващо. Талев така майсторски разказва, че накрая нямаш съмнение, че всичко е било точно така, както той го рисува – Паисиевият порив, израстването му вън и вътре в манастира, душевните му мъки и радости и телесните болежки, шепота на гъшето перо и чернилото върху бялата хартия. Ако някога сте се чудели какво ли е да си писател, който излива на хартия ума и душата си, Димитър Талев описва точно това тайнство в романа.

©Христиана Бобева, 2020

 

* * *

Тежка порта се блъсна и се затвори току зад гърба на Пенко Баанов между предишния му живот и новият му живот в манастира. Той не забеляза и не можеше да забележи това отеднъж - какви врати и прегради можеше да има за един млад и храбър мъж като него? Днес беше едно, утре ще бъде друго. Прогласиха го за послушник, дадоха му черна капа. Настани се той в тясното предверие на килията на отец Борис, старец на осемдесет и две години, настани се като негов послушник, а още повече като негов слуга.

[…]

(Пенко сънува...)

[…] И пак се чуди той - расо се преплита в нозете му, облечен беше в истинско монашеско расо. Тежеше то и на рамената му, тежеше на главата му монашеска калимавка, по лицето му течеше пот обилно. Някой там го попита и той отговори, чу собствения си глас:

— Пенко вече е мъртъв... Аз съм Паисий, отец Паисий, слуга и раб божи...

[…]

Пенко пристъпи по-близо, но не седна. И веднага започна, нямаше време за губене:

— Аз премислих... Искам да стана монах. Ти нареди каквото е нужно за подстригването ми. Това исках да ти кажа.

[…]

Те работиха дълго така и с голямо усърдие. Отец Паисий подигна ръка много пъти, за да обърсва влагата, която избиваше по лицето му, а по слепоочията му бяха прилепнали влажни разрошени коси. За него тая работа беше трудна, ала и желанието му беше голямо. Той не усещаше умора - вълнуваше го непознато чувство, непознато задоволство и радост, като че ли проправяше светъл път през някаква тъмнина, и му се струваше, че се приближава някъде, че всеки миг ще излезе на някакъв широк, още по-светъл простор. Сладостно нетърпение го изпълваше да обърне още една и още една страница на книгата. А тя, книгата, не беше като другите няколко книги, които познаваше още от Рилския манастир и бе чел много пъти после, през време на служби и бдения. С друг език говореше тая книга и за други неща. За царе някакви пишеше там с непознати имена, за войски и битки, как юнаци въртяха оръжия, напрягаха се кой кого да надвие, в някакъв град влизаха, разрушаваха го, а още по-чудни бяха за Паисия техните разговори. Човек е навикнал да приема разговора повече със слуха си, а тук беше всичко написано на книга. Най-сетне Паисий не се сдържа, не можеше да се сдържа повече и като сложи пръст на реда, до който бе стигнал, изправи глава и попита

— Какво е това писмо, отец, тая книга? Не ми прилича много на църковните.

— Не прилича, съгласи се веднага гъркът и поясни: — Това е история. Разказва за Александър, цар на македонците, за неговия народ и за битките му с персите, които са пък друг народ. Историята за народите разказва какъв е бил животът им в изминалото вече време.

— Какъв е тоя цар Александър и тоя народ македонци...

— Александър Македонски... Той е живял с народа си по тия места, дето сме и ние с тебе, и е бил от гръцка кръв заедно с целия свой народ.

— А къде е сега тоя народ?

— Изчезнал, загубил се. Останала само историята му, както е записана по книгите.

— Изгубил се, а останала историята му.

— Да. В това е силата на историята. Който народ има история и е записана по книгите, името му никога няма да се затрие.

Замисли се Паисий върху тия думи, прозвучаха те в съзнанието му като далечно ехо, имаше в тях нещо по-важно, дето долавяше...

[…]

— Аз казах — попритихна Раич. — Аз съм книжовник. Дойдох да видя какво е писано по книгите във вашата библиотека за моя сръбски народ. Аз пиша историята на моя народ. Събирам неговия разрушен и разпилян дом, събирам разкъсаната му душа, разкъсаното му тяло. Ходя навсякъде, но не намирам много неща от разпиляното и загубеното... Той огледа всички и пак повиши глас: — История пиша сръбска. Аз кова щит срещу враговете на моя сръбски народ! Не ми пречете, братя!

[…]

[…] Паисий не бързаше да си отиде. Той стоеше неподвижен сред килията, втренчил поглед пред себе си, очите му изглеждаха още по-тъмни при мъртвешката бледност на лицето му. Отец Лаврентий се загледа в него:

— Какво ти е?

Паисий докосна с върха на пръстите широкото си изпъкнало чело, по което бе избила леко влага, и тихо продума, с далечен глас:

— Щит... сега знам и аз. — Той дигна глава и продължи отчетливо, дума по дума: — Знам. Светлина изгря пред погледа ми и в самата ми душа. И аз ще изкова щит за моя народ. Ще напиша и аз история българска.

Сякаш успокоен от отговора му, отец Лаврентий пак изпадна в своето всегдашно равнодушие, промълви:

— Напиши... щом искаш...

[…]

Отец Паисий се върна в Хилендар болен и съвсем немощен. Още в двора, преди да се качи в килията си, той припадна и повърна кръв, като че ли тъкмо до тук бяха стигнали силите му. Пренесоха го в килията му и един от манастирските братя, който разбираше от болести, даде му да пие отвара от някакви горски билки, повели му да лежи неподвижно на леглото, докато се изчисти напълно от кръвта и още девет дни след това.

[…]

Едва-що бе започнало да се здрачава, и Паисий сложи на масата си нова купчина корави листове хартия, наля в паничката ново чернило от сажди, подостри няколко нови пера. И седна на стола си пред масата с дълбока въздишка, да освободи гърдите си от някакъв обръч, който го стискаше здраво до задушаване. Горещ железен обръч...

Това беше мъката му, която се бе набирала в сърцето през целия му живот, беше тъгата му за Митър, за Ленка, злочестата му сестра, за безброй други като тях, които страдаха и умираха под турския ятаган, за селянина в Средец, за турските ратаи по Серско, беше болката му за поруганото българско име, беше обузданият му гняв, станал още по-мъчителен, като жив огън, затворен в гърдите му. Това беше нетърпението му, задържано толкова дълго до тоя час, когато трябваше да излее от сърцето си цялата набрана мъка и скръб преголяма. Дълго стоя той така, отпуснал и двете си ръце върху подставката на масата и като че ли ръцете му бяха безсилни дори само да се помръднат. Не можеше да събере мислите си, да подхване една-единствена мисъл, да улови началното слово. Звучаха в ума му изтихо или гръмко имена, пред погледа му се мяркаха видения – походи, битки, тълпяха се образи на царе, светци, учители. Шумеше кръвта в ушите му, блъскаше се в слепите му очи с болка. Той бе очаквал толкова дълго тоя час, готвил се бе за него, а ето, не можеше да изрече ясно и на мястото й една-единствена дума, не можеше да помръдне ръцете си. Той не усети как се изпълни килията с мрак, пред очите му се белееше само купчината хартия и тая бледа светлинка в мрака държеше погледа му. Когато угасна и тя, отец Паисий стана, запали опипом пръстения светилник, сложи го на мястото му пред себе. И негли с това се разтури някаква магия. Когато седна отново на масата си, хартията се белееше ясно пред избистрения му поглед, в съзнанието му звучаха цяла една редица думи, той взе със закрепнала ръка едно от перата, топна го в чернилото и сложи върху чистата хартия блесналия му връх. Перото заигра стремително, заскърца и сякаш се препъна тук и там, тихо зашушна по-нататък и като подскачаше едвам забележимо, нареждаше една до друга чертичка след чертичка ту от горе на долу, ту от ляво на дясно или косо и пак отскачаше, за да сложи над някоя от буквите или над две съседни букви закривена титла. По бялото поле на хартията се занизаха един до друг черни знаци:

—Вънемлите вi —и по-нататък, читатели и слишателi, роде болгарскi…

Ръката му някак сама се бореше с коравината на хартията, с острия връх на перото, с гъстото лъскаво чернило, което застрашаваше при всяка чертичка да се стече отеднъж или пък бързо се свършваше по върха на перото, та Паисий трябваше час по час да посяга към паничката. И несвястно следеше той движенията на ръката си, на перото, защото някъде съвсем близо пред него току пред масата му, в здрачна някаква светлина се бяха струпали човек до човек — там беше и старата му майка, и хаджи Вълчо с цялата си челяд, и Митър с децата си, с разплаканата си невеста, и пиринският овчар бачо Гьоре, там бяха всичките му другари от Банско и всички тамошни люде, млади и стари, мъже и жени, там бяха всички люде, които бе срещал и познаваше, също и тия многобройни люде български, които никога не беше виждал, но които живееха по села и градове низ цялата българска земя, там някъде в здрача пред него беше се стълпил целият български народ, човек до човек като жива гора. Лицата на всички тия люде бяха обърнати към него, в него бяха вперени и очите им, те всички слушаха неговия глас със спотаен дъх, поглъщаха всяко негово слово, както го чуваше и той самият в себе си и го изнизваше буква след буква на бялата хартия.

Той бе призовал всички тия люде, целия български род, за да им каже всичко, що трябваше да знаят за своите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии, за техния живот, що трябваше да знаят като всички други народи, за делата на своите бащи, за своя род и език, за да се гордеят с тях, за да не бъдат подигравани и укорявани от другите племена и народи. Той им каза и за своята любов към българския род и отечество, за тежкия труд, който бе положил, докато събере всичко за тяхната история, за тяхна полза и възхвала. И докато ръката му продължаваше да шари ситните знаци ред след ред, устните му помръднаха, той прошепна, изрече гласно това, което едва-що бе написал:

— Преписвайте тая историйка и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не се загуби!

Сега изведнъж една нова вълна обля сърцето му, оживя, отвори се там болезнена рана или това беше гняв и яд, който се дигна до гърлото му, за да го задуши, той натисна перото и по хартията се занизаха нови слова и редове, пълни с горчивина:

—Но някои не обичат да знаят за своя български род, но се обръщат към чужди обичаи и чужд език… срамуват се да се нарекат българи. —И Паисий изрече пак гласно, като бързаше с перото си да догони своите слова: —О, неразумни и изроди!...

Горещата вълна сякаш назад се обърна и го изпълни цял, сърцето му заби с тежки равномерни удари, равномерно, послушно се движеше ръката му, под всеки удар на сърцето и подир дълбокия, мощен глас, който кънтеше в него, пропит с горчило и скръбна гордост:

—Защо се срамуваш да се наречеш българин?... Българите са били славни и прочути, от целия славянски род най-славни, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели, първите славянски светци просияли от българския род и език. Гърците, казваш, са по-мъдри, а българите са прости, за това по-добре да се присъединим към гърците. Но виж, от гърците има много народи по-мъдри и славни, а оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти оставяш? По-добра е българската простота и незлобливост. И самия Христос слезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф. Бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил. Нашите български патриарси, царе и архиереи не са били без летописни книги, но когато турците заели българската земя ненадейно, погазили и изгорили църквите, манастирите, царските и архиерейските дворци. В това време човеците бягали от турския страх и ужас да запазят само своя живот и в това време загинали ония царски истории.

За трети път спря Паисий, за трети път се отпусна десницата му върху дървената подставка, но той и сега продължаваше да стиска между пръстите си тъпичкото гъше перо. В здрача и тъмнините, които се прозираха през светлия кръг около яркия пламък на пръстения светилник пред него, все така бяха стълпени безброй люде — той виждаше и сега скръбните им лица, втренчените им погледи, те слушаха занемели мощния му глас, както и той го чуваше в себе си, в тихия шум на перото, в някакъв чуден екот, който преминаваше с голяма сила през стените на килията и се разнасяше; надалеко в тая глуха нощ по всички български пътища, както ги бе виждал и ги знаеше, преди да ги види. Сега перото му за трети път спря, престана да звучи, да ехти и гласът му. Но те всички бяха все още там, пред него, и чакаха да го чуят отново. Той посегна с лявата си ръка и обърса с опаката й страна избилата влага по широкото си изпъкнало чело.

Буйният поток на думите пак бе пресекнал. Но тоя път той не долавяше и шума на нов, бързо приближаващ се рой от звънки, гръмки слова – в ума му, в него самия се бе възцарила глуха тишина, както и навред около него и далеч от него в тоя късен нощен час. Само сърцето му туптеше все така напрегнато, все така кънтяха тежките му удари в настаналата тишина и в него самия, между четирите стени на килията му, и навред. Потокът на думите бе спрял, но не беше казано всичко, гневът не беше стихнал, не беше излята докрай и горчивата мъка, не беше се пръснал горещия железен обръч, който стискаше до задушаване гърдите му. Той имаше още какво да каже и как би могъл да изкаже докрай това, което тежеше на сърцето му, ала нови думи не идваха.

Той неусетно се отпусна на стола, натежа и главата му ниско над гърдите, ръката му лежеше като отсечена върху подставката с перото между вкочанените пръсти. Дошла бе умора и отпадналост, дошло бе и това затишие в него, не се раждаше ни една нова мисъл, оставаше само тая тежест в незадоволеното сърце. И дълго седя Паисий така, сякаш очакваше да си отпочине, да бликнат отново сили, да блесне отново ясна мисъл. По едно време забеляза, че дори пламъчето на светилника бе започнало да бледнее. Той дигна бързо поглед – прозорецът насреща бе побелял. Паисий се сепна – кога бе минала цяла една нощ! Той приведе очи към изписаните страници пред него, да провери що бе успял да свърши за една нощ. Върху черните изписани редове се смесваха бледнеещата светлина на светилника и синкавият здрач на изгряващото утро, който струеше през прозореца. Паисий сложи перото, посегна с отмаляла ръка към изписаните страници, обърна ги да ги разгледа нетърпеливо. И само толкова ли, само тия ли няколко странички за една нощ! Толкова часове, преминали неусетно един след друг, преминали в тежък напор и самозабрава, с тия чудни гласове в него и някъде вън от него, с тия безброй люде, които бяха дошли в нощта тук, пред масата му… и ето, само няколко страници! Това бе успяла да изпише непохватната му ръка, а каква сила се изливаше от сърцето му, но и тя, и тя не се изля, остана да лежи пак там, в сърцето, остана недоизречена и в мислите му. Колко трудно е човек да изпише с чернило на хартията това, което тежи на сърцето му, което хваща всичките му мисли, колко трудно е да се изкаже с тия черни знаци човешката мъка, човешката преголяма скръб и справедливият гняв, който превръща човека в разярен горски звяр. Но Паисий знаеше за себе си, че е неук, че не е достатъчно сръчен в писането, и за това всичко му беше сто пъти по-трудно и толкова тежко беше гъшето перо в ръката му, като железния чук в ръката на каменоделеца, който разбива скали. Затова може би колкото каза и писа през тая нощ, много повече остана недоизказано в него. Или може би това, което го изпълваше, тая сила в него, тоя огън, всички тия мисли под челото му, тия гласове не можеха да се изпишат, да се изкажат и от по-изкусен граматик. Той усещаше така могъщ напора им в себе си, а трябваше да го изкаже с това гъше перо. А как би изказал и тая воля на душата си, която стоеше над всичко друго, идеше, извираше от всичко друго в него, тая воля да разбуди народа си, да го дигне, да го поведе? Не, той не беше толкова изкусен. Ала няма да спре и не би могъл да спре – тая сила, надигнала се в него, ще го задуши. Пък по-нататък ще стане може би по-лесно…

[…]

Купчината изписани листове растеше пред него, разказът му се приближаваше към своя край, ала заедно с това усещаше той вече и голяма телесна умора. И не толкова от работата му над ръкописа, която беше толкова драга на сърцето му, а много повече поради болестите, които го измъчваха все по-силно, все по-продължително. Сега той много по-често влизаше в магерницата, за да му запарват билки за болния му стомах, отколкото в манастирската трапезария да хапне няколко залъка. Николчо, помощникът на магера, поради милостивото си сърце все го питаше и все с едни и същи думи, когато вземаше билките да му ги запари:

—Пак ли коремът, отче?

—Пак — отвръщаше и Паисий с едни и същи думи. — И главата ме боли, Николчо, много.

[…]

Тялото му беше вече изтощено, постоянната му болка пареше все така мъчително под гръдната кост, понякога го напъваше и за повръщане, болеше го все така често и главата, но душата му не се изтощаваше, душата му се радваше и въздигаше. Той живееше в друг свят, дето радостите на душата надвиваха болките на тялото. Той виждаше образите на българските царе и светци, виждаше полковете на старовремските български воини, които преплаваха Дунава с конете си, после как се носеха низ равнината в железни ризници и с островърхи шлемове, с щитове, мечове и дигнати високо копия, вървяха те „Кон до коня, юнак до юнака…“, както се пее в Шишмановата песен. С преляло от гордост сърце той виждаше български полкове край високи крепостни стени и не беше ли това войската на Симеона, която обсаждаше Цариград?  Той виждаше и други шествия и колената му премаляваха, готов беше да се отпусне на пода ничком пред тях – минаваше пред очите му Черноризец Храбър, следван от други черноризци като него, минаваха, следвани от множество свои ученици, Кирил и Методий, минаваше Климент Охридски, следван от дружина млади люде от простия народ, повечето в селско рухо, той видя и рилският пустинник свети Йоан, облечен в кожи, обкръжен в планината от всякакви животни и птици, застанали укротени до него; той видя и Патриарх Евтимий, следван от много народ – бедни, окъсани, горко плачещи мъже и жени, повели и децата си. Там, между жените, той виждаше ясно и сляпата Сандра; същата, както я помнеше от толкова години и не беше я забравил до тия мигове, когато я виждаше като жива между насъбралия се разтъжен народ, със златния венец на косата й върху широкото мраморно чело, а цялото й лице беше озарено от нимбата, която сияеше над главата на стария патриарх и светец. Там, сред множеството, видя той и злочестата си сестра, а наоколо и над главите на  събралите се хиляди люде стояха турски конници с чалми, препасали ятагани, дигнали копия…

 […]

Наближаваше краят на втората година, откакто хилендарският монах Паисий бе започнал да пише своята славянобългарска история, когато се трудеше той вече над последните нейни страници. И колкото повече приближаваше краят на писанието му, отец Паисий чувстваше как нарастваше в гърдите му неговата светла, горда радост. Това беше радостта на плодоносния труд, на надвитите мъки и всякакви пречки, това беше радостта на приближилия се щастлив миг, когато ще сложи той в ръцете на своя народ неръкотворен, всепобеден щит и меч. И най-сетне тоя миг наистина дойде. На последния лист на своя ръкопис отец Паисий написа: амин. Той сложи с разтреперана ръка гъшето перо настрана и отпусна глава на гърдите си. Беше през лятото на 1762 година. 

[…]

Димитър Талев, „Хилендарският монах“

 

Паметникът на отец Паисий в центъра на родното Банско.

Ей такава зима искам...

Ден след ден дойде и зимата. Още в самото й начало паднаха дебели снегове и затиснаха селото. Затвориха се пътищата и през Предела, и на юг през Неврокоп, накъм Бялото море. Оставаше отворен само пътят до Мехомия и до най-близките села по Разлога. С това се променяше и целият живот в Банско. Ставаше като някакъв зимен сън. 

       Покрита беше с дебели снегове и ледове и цялата гигантска планина над селото. Върховете й се сливаха с ниско надвесеното снежно небе. Тук-там по снагата й се тъмнееха горите, дето снегът не беше проникнал под широките шатри на дървесата, тъмнееха с разголени от ветрищата скали, гъсто модрите сенки по дълбоките долища, дето спяха сковани планинските води. Тия тъмни петна по снежната планина бяха като стъпала към ниското сребристобяло небе. 

      Селските улички се бяха стеснили още повече; приличаха на криви пътечки през дебелия сняг, между снежните брегове. Заглъхналият тропот на стъпките по снега едвам се чуваше. И всеки шум, всеки глас беше сънно стихнал. По лицата се отразяваше бялата снежна светлина, а вечер улиците и къщите се изпълваха със син здрач. Людете за нищо не бързаха и говорът им беше тих и бавен, с неясни, недоизречени думи, като да не се дочуваха помежду си. Продавачниците и работилниците бяха замлъкнали и полуотворени; под широките им стрехи, навътре в тъмното се спотайваха люде с ръце в джобовете или подсмърчаха без работа, наклякали около пръстени тлеещи жарници. Рядко ще удари чук или ще се чуе бодър вик по чаршията. Съживяваха се привечер само бакалничките и кръчмите. Още по-глухо беше по къщите. Жените и децата се криеха по топлите стаи зад каменните стени на долния кат на къщата, някоя ще излезе за малко по двора, превързана с дебела кърпа дори през устата, и пак ще побърза да се скрие на топло. От високите комини непрестанно се точеха пушеци, бели и гъсти от смолистите цепеници, които пламтяха по огнищата. 

      Зимният сън на селото се прекъсваше само по празниците. Прозорчетата на църквата светваха още по тъмно и още по тъмно тръгваха натам върволици от люде по снежните пътеки. Ще изкряка кокошка, ще заквичи оглушително свиня, докато се задави с ножа в гърлото си. Ще се чуят в синята нощ и песни, ще звънне изтихо двустранна тамбура, ще загука меден кавал, медени думи ще зарежда, но всичко това бързо преминаваше, пак като насън, много по-дълга беше зимната нощ. 

Димитър Талев, “Хилендарският монах” 

Нежна и Чиста Любов

Осемнайсетгодишната девойка цяла сияеше в пъстрото си моминско рухо в недоловимата сянка под широката стряха на чардака. Тя беше стройна, с високо изправена глава на тънка шия, която се белееше отдалеко, с още по-бяло, дори възбледо лице. Девойката беше гологлава, със златисто-руса коса, дръпната и пристегната назад, но гъста, буйна, леко накъдрена, та блестеше като златен венец около челото й, което изглеждаше много по-широко поради мраморната си белота. Малки възрозови уши бяха леко притиснати към това младо лице и някак бдително отворени за всички шумове и звуци наоколо. Бледите страни на девойката бяха хлътнали и се сливаха надолу с нежната крива линия на брадичката. Високо извитите й вежди едва се тъмнееха като златисти сенчици над очите, носът й беше изтеглен надолу прав, с нежни ноздри, отдалеко се тъмнееха и устните, може би по-дебели отколкото беше нужно, и скръбно притиснати. Очите й бяха широко отворени, та изглеждаха още по-големи, широко отворени бяха тия две очи, но неподвижни, приковани в някаква далечна точка. Девойката беше сляпа.

Александра Тошева като че ли се ослушваше в някакъв далечен глас, тя като че ли виждаше в далечината нещо, което никой друг не можеше да види. Такъв беше изразът на нейното лице – девойката сякаш с него беше обърната към света, към живота, с него виждаше и приемаше света около нея. Скръбна сянка тлееше в двете мъртви очи, която забулваше едва доловимо цялото лице и правеше израза му странно жив.

Пенко Баанов гледаше сляпата девойка удивен, макар да бе я виждал много пъти и преди, макар да знаеше, че беше сляпа. Но той като че ли не беше я запомнил оттогава и се върна далеко назад с мислите си:

– Играл съм тука някога... – И добави още по-живо, да се приближи повече към тия люде, към тая сляпа девойка: – И в кулата съм влизал, в скривалището ви оттатък, в задния двор.

Той забеляза как се вслушваше сляпата девойка в гласа му и би желал да поговори още, да задържи някак вниманието й. А тя току се отдели от оградата на чардака и заслиза бавно по стълбата, но с привично сигурни стъпки и все така изправена, с високо дигната глава. Пенко помисли за един миг, че тя е ангел, който слиза на земята – такива бяха движенията й, на нозете изпод дългия надиплен фустан, на ръката, която се протегна колебливо към оградата на стълбата. Движенията на сляпата девойка бяха леки, плавни, но сякаш и някаква светлина се отделяше от нея – от бледото й лице, от златистата й коса, от нейното пъстро облекло. После момъкът чу и гласа на сляпата – звучен и плътен, сладък като хубава песен. Тя се спря на най-долното стъпало на стълбата и попита:

– Кой е дошъл в двора ни, майко?

– Пенко Баановият, Сандро – отвърна бързо Тошевица с радост в гласа си, но повече за да поласкае госта.

– О, Пенко... – прозвуча отново сладкият гукащ глас на сляпата Сандра. – Не можах да те позная по гласа. Отдавна не съм... И вашата Ленка отдавна не е идвала да ме види. Ние с нея бяхме първи дружки. Знам те и тебе, Пенко, виждала съм те. Докато имах още очи... – пречупи се едва доловимо гласа й, но живо продължи тя, дори посочи с ръка: – Ей такъв те помня, мъничък.

– Той сега е голям, охо! – подвикна Кева с изтънял гласец.

– Висок ли е много? – засия радостно лицето на сляпата и тя поклати глава, сякаш търсеше момъка да го види в тъмнината пред очите си.

– Висок – закима бързо-бързо малкото момиче, като да искаше и само да се похвали. – Той може и мечка да убие в гората!

– И гласът му какъв е станал... мъжки – побърза да добави Сандра.

Обхванат от внезапно смущение, момъкът отклони рязко погледа си от нея и се заозърта боязливо:

– Аз... да си вървя вече...

[…]

Щом излезе от Тошевата порта, Пенко позабави стъпки. Той мина бавно по тясната уличка и се спря на близкия ъгъл. Не знаеше защо се бавеше така, кого очкваше, не усещаше и влажните дрехи на гърба си. Само сляпата девойка беше все още пред очите му – хубава и чудна, хубава като ангел и злочеста със слепотата си. В ушите му  беше нейният глас. Той се обърна да погледне още един път къщата й, къщата, в която живееше тя – виждаше се иззад високата ограда покривът, виждаше се и горното прозорче на кеменната кула в задния двор, дето беше и тъмното скривалище. Ето, поиска да погледне още един път къщата на сляпата – толкова много бе го удивила тя с хубостта си и със слепотата си, със своя хубав глас. Уличката беше пуста, също и другата уличка, която се отклоняваше оттук. Пенко беше сам и нямаше кой да го смути, да го изненада, да му се присмее. Над покривите наоколо светлееше небето, окъпано след бурята, избистрено и тихо...

Димитър Талев, „Хилендарският Монах“

Димитър Талев

Тази нощ, в 02:30, за мен приключи една епоха... Талева. Завърших романа, който от самото начало на събрание съчинения оставих за накрая – „Хилендарският монах”. Талев го издава през 1962 година, точно две столетия след като отец Паисий (Пенко Баанов от село Банско) изписва финалното „Амин” на своята История. На няколко пъти исках да поместя в блога най-хубавата част от любовната история на Пенко и сляпата Сандра – девойката със златни коси и чуден глас. Или пък най-вълнуващата, когато открива пътя си и разбира какво трябва да създаде. Осъзнах че „най-хубава” или „най-вълнуваща” част няма. Най-добре, който иска, да прочете романа. За Талевите стандарти е роман-мъниче, но целият го нашарих с листчета, които отбелязват особено красивите мигове. Мисля че, все пак ще успея да избера нещо за Деня на Будителите. А когато падне първият сняг, ще публикувам най-красивата зимна приказка.

Признавам си, че не успях да се справя само с „Усилни години” и „На завой” – по-ранни произведения на писателя, в които, поне за мен, все още не е открил поразяващия си глас от Преспанската четирилогия, „Гоце”, „Самуил” или „Хилендарският монах”.

Остана ми да взема и останалите пет тома от събраните съчинения на „Захарий Стоянов”. В тях издателството ни среща с повести, разкази и  публицистика на Талев.

Ето как Димитър Талев, четен, защото изведнъж разбрах, че имам нужда от него, застана рамо до рамо с Блага Димитрова, Лев Н. Толстой, Федерико Гарсия Лорка и Габриел Гарсия Маркес. Не са степенувани, просто са заедно.

©Христиана Бобева, 2019

Снимка: https://bulgarianhistory.org/deset-citata-dimitar-talev/

"САМУИЛ, ЦАР БЪЛГАРСКИ"

Днес завърших трилогията на Талев „Самуил, цар български”. Не мога да повярвам, че мислех (не знам защо) да я пропусна. Зачетох се, защото нямах книга в себе си, а исках да продължа с Талев и в chitanka.info това беше единственото негово произведение, освен преспанската тетралогия. Заплени ме от първия абзац, в който млад конник и слугата му препускат с коне през гората. Спомням си, че когато малко след това един богомил назова конника по име – Самуил –, почти подскочих от вълнение.

Не знам и как можах да си помисля, че Талев може да не засегне всеизвестната история за ослепените самуилови войници. Колкото повече се приближавах към края на третата книга, толкова по-силно тръпнех в очакване да разбера как ще бъде поднесен един от най-тежките моменти в българската история. Ами... беше страшно, много страшно. В момента, в който започнаха да ги водят на групички от по сто човека към нагорещените в огньове мечове и други... пособия, избухнах в рев, съвсем сериозно. На сто човека са оставяли само един водач с едно око. Стотици са били избити, защото са се съпротивлявали. И битката в теснината Ключ, и последвалото ослепяване на българските пленници бяха живи, истински, съвсем по-различни от учебниците по история.  

Докато четях романа, от една страна се сещах за „Игра на тронове”, защото интригите и междуособиците са  идентични. От друга страна, се затвърди усещането ми, че Толстой и Талев много си приличат – това е съвсем лично и любителско мое мнение. И двамата сякаш не са били от този свят – заради мащабите на романите им, в които е цялата Вселена. Четеш ги и не можеш да проумеш как един човек е имал толкова необятност в себе си, която е предал на света по такъв начин. Детайлното изграждане на персонажите, чувствата и вижданията им, филосовските отклонения, ролята на отделния човек и масата в написването на историята... Всичко това и още толкова много те зашеметява и след като завърши, без значение дали става дума за „Война и мир”, преспанската тетралогия или „Самуил, цар български”, все още витаеш някъде там. Вчера-днес четох до към 2 и нещо през нощта и, когато станах, имах смътното усещане, че съм все още там, в романа.

Препоръчвам го горещо, но само ако имате сили – наистина ще са ви нужни. 

©Христиана Бобева, 2019

* * *

— Аз ще накажа българите. И ще ги сломя завинаги.

С едно движение на ръката василевсът побърза да спре всяко одобрение или каквото и да е възражение, направи знак на катепана да го последва, кимна за поздрав и пак се върна в шатъра. Катепанът пристъпи след него и като чувствуваше върху себе си погледите на всички събрани там, усмихваше се под дългите си мустаки самодоволно и надменно. Болярите изпроводиха василевса с поклон, макар той да бе влязъл вече в шатъра, и не се чу никаква дума на одобрение или възражение. Едва когато болярите се пръснаха наоколо по двама или трима, чуха се тук-там и скоро заглъхнаха ненужни думи.

Щом се зазори на другия ден, през ромейския стан премина с бърз ход малка дружина конници. Водеше ги катепан Куцукус. Надигнаха се в утринния здрач тръбни звуци и ехтяха самотно някое време. Рано беше още и сънят на войниците беше дълбок в утринната прохлада, но се чуха сърдити гласове и заповеди, многолюдният стан отеднаж се съживи, зашумя тревожно — не ще да е напразно това дигане на войската още по тъмно.

Недалеч от ромейския стан, в една широка впадина, беше станът на българските пленници. Тук беше тихо. Не се чуваха ни тръби, ни викове. Спяха върху голата земя хилядите пленници, а спяха по ниски шатри, под навеси или също тъй на открито и ромейски войници, които пазеха от всички страни пленнишкия стан; само стражите стърчаха наоколо или се мяркаха в разредяващия се здрач, дигнали на рамо дългите си копия. Едва когато се развидели добре, екна и тук тръба. Развикаха се стражите от всички страни и мнозина дори се нахвърлиха върху пленниците, влязоха между тях, мушкаха ги с дръжките на копията си, ритаха ги с озлобение — като не бяха спали те през тая нощ, бързаха да прекъснат съня на презрените роби. А скоро след като се показа слънцето по пътя край реката се зададоха една след друга сред облаци прах седем-осем дружини ромейска пехота и още две дружини конница в пълно въоръжение.

Стече се насам две мерии войска и загради пленнишкия стан с плътна жива ограда. Повечето от пленниците седяха по земята на по-големи или по-малки дружинки и гледаха ромеите с подозрително любопитство или с презрение, или с досада, или пък с безразличие; други наскачаха и се приближиха към редиците им, опитваха се да влязат в разговор с тях — от празно любопитство или от несдържано желание да научат нещо за своята по-нататъшна участ, а трети безсрамно се подмилкваха и просеха от враговете си храна. Станаха и сбивания. Мнозина от българите се нахвърлиха върху просяците, обидени от тяхното унижение, изтласкваха ги навътре в стана, но някои от тях, така угодливи пред ромеите, извръщаха се да се бият със своите с неподозирана ярост. Понесе се сред хилядите пленници, засили се, зашумя и някаква смътна тревога, чуваха се гласове, неспокойни, плахи, дори пълни с прокоба:

— Ще ни водят другаде някъде…

— В техни ръце сме… Тая сутрин ето и хляб не ни дават…

— Ще ни избият…

Мнозина се трупаха около своите също тъй пленени челници, питаха, разпитваха. Никой от българите не познаваше катепана Куцукус. Неговата червена наметка се мяркаше по всички посоки около пленнишкия стан. Той препускаше на запенения си кон ту тук, ту там, ту по-нататък, на два-три пъти изчезваше някъде за някое време и пак се появяваше, следван от малката си дружина, спираше се за миг и пак се втурваше нататък, пошушваше нещо или крясваше сърдито — главатарят на палачите, както го наричаха на подбив, но не и без страх ромеите, вършеше усърдно своята злокобна работа…

Най-сетне катепан Куцукус се спря с дружината си на горния край на пленнишкия стан и се отпусна уморен на коня. Той не сваляше бдителен поглед от една височина насреща, която се издигаше стръмно отвъд дълбоко, затулено долище. Конят на катепана неспокойно клатеше глава и непрестанно шибаше корема си с дългата опашка; тупаха с нозе, махаха опашки и другите коне зад него — зли мухи лепнеха по тях и ги хапеха ожесточено. Откъм многолюдния пленнишки стан се дочуваше глуха врява. Пътят край реката нагоре, накъм ромейския стан, беше пуст. От дъното на дълбокото долище насреща бавно се издигаха валма синкав пушък, разстилаха се нашироко и чезнеха в мътния блясък на сивкавото небе, вече нажежено от ранното августовско слънце. Ставаше все по-горещо и по-задушно, все по-нетърпеливо дигаше очи главатарят на палачите към отсрещната височина.

Там се показаха най-напред трима конници и дигнаха към блесналото небе дълги медни тръби. Преди да долетят до слуха им първите тръбни звуци, катепанът замахна два пъти с ръка — даде някому знак и подкара бързо коня към дълбокия дол. Последва го и дружинката му, а в същото време откъм пленнишкия стан потегли една голяма купчина люде — над стотина души пленници, обградени с две редици въоръжени войници, пехотинци и конници. Когато главатарят на палачите и дружината му слязоха в дола, а зад тях се смъкваха и пленниците с обградилите ги войници, на отсрещната височина, надвесена над дола, се показа василевсът с цяла тълпа свои приближени; на яркото слънце отдалеко пъстрееше облеклото на велможите, отдалеко личеше сред това шаренило тъмното облекло на Василий Втори. Катепанът дръпна юздата и конят му веднага се спря, опънал предните си нозе, спря се и тълпата с пленниците, затихна всеки шум и глас. Тогава главатарят на палачите видя как василевсът махна с ръка: започвайте!

Долището беше дълбоко разядено корито на пресъхнала рекичка. Тук-там стърчаха купчини изсъхнали треви, широко наоколо ярко се белееше ситен пясък, настилан от водата на дълбоки пластове. По цялата дължина на дола, на по три-четири разтега един от друг, горяха големи огньове и около всеки огън стояха по двама или трима мъже, съблечени до пояс, гологлави и боси по парещия пясък. Те всички бяха препасани с червени пояси и по това личеше, че са палачи и мъчители. Край всеки огън бяха изтеглени купища жар, а наблизо бяха нахвърляни камари дъбови дърва. Нагорещеният въздух над жарта, над пламтящите огньове трептеше и се люлееше над едвам видими вълни, по разголените тела на палачите се стичаше пот на едри капки, на цели вадички. В купищата жар бяха наслагани мечове, двуроги шишове с дървени дръжки и други пак тъй разклонени като вилки железа, но не с остри краища, а сплескани, кръгли като парички.

На свой ред главатарят на палачите махна с ръка и викна:

— Започвайте!

Войниците се нахвърлиха върху пленниците и ги поведоха един след друг към огньовете. Край всеки огън бе изправен по един българин. Нахвърлиха се върху неволниците и палачите — увисваха по тях, хващаха здраво ръцете им, сграбчваха ги за дългите коси, да не могат и да помръднат глава. Други мъчители, по един край всеки огън, дигаха от жарта нагорещен до червено меч или двурог шиш и го насочваха бързо към очите на пленника.

— Майчице! — разнесе се пронизващ писък сред забързаното оживение около огньовете. Веднага след него, едновременно с него се чу и втори, и трети, чуха се още много викове и писъци от ужас, от болка: — Очите ми!… Ооо… Изгорях…

Пленниците се дърпаха с все сила и на всички страни, но не можеха да се изтръгнат от ръцете на сграбчилите ги, увиснали по тях войници и мъчители. Нагорещеният меч не се и докосваше до очите, но стиснатите клепки в миг прегаряха от светналото желязо, очите се издуваха на мътни мехури, които се пукваха и по пребледнелите обраснали бузи потичаше обилна влага, на мястото на очите се отваряха кървави дупки, острият двурог шиш хлътваше бързо в затворените очи на друг неволник, а нагорещените парички оставяха върху очите два дълбоко прегорели кървави кръга. Така бяха прекарани край огньовете всички доведени тук българи. В трептящия въздух пропълзя и се задържа тежка, сладникава миризма на изгоряла плът. Когато преброиха до сто ослепени вече пленници — сто и първия от тях оставиха с едно око и палачът му викна:

— Ти ще ги водиш тия! Заведи ги на вашия цар, кучето Самуил!

Всички ослепени неволници бяха изтласкани към другия край на долището. Те се клатушкаха нататък с плахи стъпки, с протегнати ръце, въртяха глави, сякаш да махнат отпред очите си черната тъмнина, блъскаха се един в друг, притискаха се, а ромеите викаха по тях:

— Махайте се оттук! Вървете при своя цар, и вие крастави кучета като него!…

Отчаяните болезнени викове и стонове на ослепените заглъхнаха отвъд дълбокото долище. Тогава откъм горния му край навлязоха други пленени българи и ромейски войници. Поведоха и тия неволници един след друг край огньовете. Чу се надалеко гласът на катепан Куцукус:

— По-бързо! По-живо! Те са хиляди, хиляди!

Разнесоха се нови писъци и вопли. Миризмата на изгоряло човешко месо се сгъсти край огньовете. Един от българите — едър млад момък, едва-що бяха го изправили пред огъня — разблъска с голяма сила войниците и мъчителите, които се бяха налепили по него, отскубна се от ръцете им, но губителят, който бе посегнал да изгори с меч очите му, подскочи и разцепи главата му с нагорещеното острие…

Край огньовете минаваха тълпа след тълпа пленници и войници. Час по час мъчителите хвърляха в загасващите пламъци наръчи дърва или изтегляха нови купища жар; към небето се издигаха нови стълпове чад, миризмата на изгоряла човешка плът ставаше все по-гъста и по-тежка. Кацукус, главатарят на палачите, минаваше от огън до огън и викаше по людете си, подканяше ги да работят по-бързо, по-сръчно. Когато някой от българите се противеше повече или дори се изтръгваше от ръцете на мъчителите, войниците го съсичаха, надупчваха го с копията си; встрани, по-далеко от дългата редица на огньовете, бяха захвърлени телата на мнозина избити българи. Върволицата на ослепените излизаше от зловещото долище и се клатушкаше, пъплеше накъм Струмица. Водачите, по един едноок на сто души, водеха слепите към затворената българска крепост и жалките стонове на всички тия несретници се разнасяха надалеко. А Василий императорът продължаваше да стои със своите приближени на височината отсреща. Над главите на ромейските велможи бяха опънати сенници, до нозете на василевса беше сложен и стол, но той не го и поглеждаше, дотолкова беше погълнато вниманието му от злокобната работа на палачите по песъчливото дъно на пресъхналата река…

Девет дълги пламтящи августовски дни продължи ослепяването на българските пленници. Върволицата на ослепените стигаше до стените на Струмица. Василий идваше по няколко пъти на ден и стоеше дълго на височината, да следи отблизо работата на мъчителите. На десетия ден в пленнишкия стан бяха останали само няколкостотин българи. Те знаеха къде водеха ромеите техните другари и бяха успявали досега да се спасяват, но дойде и техният ред. Когато ромейските войници насочиха копията си, за да поведат и тях към мъчилището, те се нахвърлиха с голи ръце върху войниците. Битката беше къса. Тия няколкостотин българи бяха избити до един. Съобщиха на василевса за техния край, а той презрително приподигна рамена и попита:

— Колко са ослепените?

Катепанът, главатар на палачите, ниско се поклони:

— Четиринадесет хиляди, твое свето царство.

Пред Василия се изстъпи най-старият от велможите му, севастократорът Йоан Петрон, поклони се той още по-ниско, после дигна високо ръце, сякаш за благодарност към бога, и гласът му потрепера от лъстива угодливост:

— О, велики василевс, вековете ще те запомнят като унищожител на варварите!

По-късно Василия Втори нарекоха „вулгарохтонос“, което ще рече българоубиец.

[…]

Чунът се отдели от брега и се плъзна по водата, последваха го и други два чуна, но Самуил като че ли нищо не забелязваше. Той не откъсваше втренчения си, някак уплашен поглед от насрещния бряг и нетърпеливо стискаше гладкия ръб на чуна, както се бе уловил там с малката си, изсъхнала още повече ръка. Той не дочака чунът му да се доближи до брега, стана от седалката и така стоя, докато стъпи на каменните стъпала там. Слепите войници се бяха струпали на брега с хиляди и продължаваха да прииждат по пътя откъм Обител. Неколцина стражи пазеха ред, но още повече пазеха да не изпопадат слепите във водата. Те се блъскаха и натискаха не само поради преголямата си възбуда сега, когато чуха, че сам царят слиза при тях, но още и поради слепотата си — въртяха се и се обръщаха, търсеха откъде да погледнат, като че ли можеха да видят нещо. И приказваха, викаха, плачеха като уплашени, безпомощни деца.

— Иде ли царят? Спря ли вече на брега? Чакайте да го видя! Искам да го видя! О, царю, царю, виж какво стана с нас! Ето ние при тебе, виж ни, а ние не можем да те видим…

Голям шум и викот се надигаше наоколо, надалеко го разнасяше студеният есенен вятър, който духаше откъм езерото. Викаха и стражите, викаха и еднооките водачи, но се дочуваше сякаш един вик, едно общо стенание и като че ли цялата тая хилядна тълпа стенеше с един общ глас, с едни и същи думи:

— О, царю, татко ти наш, помогни ни, при тебе сме дошли…

Царят се изкачи по няколко стъпала и се спря на малкото свободно място, което бе останало там. На два разтега от него бяха слепите, напираха от всички страни наоколо, той ги виждаше как се мъчеха да стигнат по-близо, да го докоснат, виждаше слепите им очи, които го търсеха в своята черна тъмнина, искаха да го зърнат, виждаше грозните рани в очните им дупки, напрегнатите им лица, страшни бяха те без очи и като че ли без всякаква светлина по тях. Самуил дигна глава, погледна по-нататък — те бяха много и всички в една мъка, един и същ глас, един и същ вик отправяха към него:

— Царю, помогни ни…

Те се бутаха, клатеха, въртяха глави, търсеха него. Те бяха гладни, дрипави, студеният вятър пронизваше разголените им, посинели, почернели, мършави меса. Войнишкото им облекло висеше на дрипи и късове — разтеглени ризници, откачени железни раменници, наколенници, килнати шлемове, доколкото мнозина още носеха върху себе си такива части от желязното войнишко облекло, а сега стояха по тях като на присмех и те приличаха на жалки войнишки подобия, на смешно преправени войници. И тия страшни дупки вместо очи, тия гноясали рани, следите от кървави сълзи по лицата им… Това бяха неговите войници, ето на какво приличаше сега войската му. При него бяха дошли войниците му, него бяха дошли да потърсят. Те бяха вървели след него по всички краища на царството и вън, по ромейска земя. Никъде не бяха го изоставили тия проклети мърморковци. Заедно бяха гладували и жадували, заедно бяха проливали кръв и бяха мрели в битки и по пътищата. Не бяха го изоставили те като неговите велможи, като роднините му. А техният дял винаги е бивал най-горък. Ето и сега. Очите си бяха дали, светлината си. И пак при него бяха дошли, него да потърсят, а как ще им помогне той, техният цар, накъде ще ги поведе отново? Ето докъде ги бе довел той…

Той ги гледаше с широко разтворени очи, дигнал високо глава да ги види още по-добре, да ги види всичките, до най-последния между тях, най-нещастния между тях. И дълго стоя мълчалив и неподвижен, само вятърът подухваше дългите му бели коси. Сетне колената му започнаха негли сами да се присвиват, той се приведе и двете му колена отеднаж тупнаха върху влажния пясък. Поклони се царят ниско, на колена пред ослепените войници, и промълви най-добрите думи, които можеше да им каже:

— Деца мои, синове мои… Войници мои добри, войници мои храбри, народе мой…

Не каза нищо повече. Нямаше повече и по-ясни думи за неговата мъка.

Пристъпи племенникът му Владислав, също и войводата Богдан, челникът на новия полк Георги Кичава, да му помогнат да стане, но той пак ги отстрани. През тълпата на слепите премина някакъв бърз шепот, някой високо изохка, после те всички замлъкнаха като по даден знак. Старият цар Самуил стоеше на колена пред тях…

Димитър Талев, „САМУИЛ, ЦАР БЪЛГАРСКИ”

Книга трета: „Погибел”

Паметник-композиция на Любомир Далчев. Намира се срещу Царския дворец в центъра.
Признавам си, че до сега не знаех, че е посветен на ослепените Самуилови воини.