Димитър Талев

Тази нощ, в 02:30, за мен приключи една епоха... Талева. Завърших романа, който от самото начало на събрание съчинения оставих за накрая – „Хилендарският монах”. Талев го издава през 1962 година, точно две столетия след като отец Паисий (Пенко Баанов от село Банско) изписва финалното „Амин” на своята История. На няколко пъти исках да поместя в блога най-хубавата част от любовната история на Пенко и сляпата Сандра – девойката със златни коси и чуден глас. Или пък най-вълнуващата, когато открива пътя си и разбира какво трябва да създаде. Осъзнах че „най-хубава” или „най-вълнуваща” част няма. Най-добре, който иска, да прочете романа. За Талевите стандарти е роман-мъниче, но целият го нашарих с листчета, които отбелязват особено красивите мигове. Мисля че, все пак ще успея да избера нещо за Деня на Будителите. А когато падне първият сняг, ще публикувам най-красивата зимна приказка.

Признавам си, че не успях да се справя само с „Усилни години” и „На завой” – по-ранни произведения на писателя, в които, поне за мен, все още не е открил поразяващия си глас от Преспанската четирилогия, „Гоце”, „Самуил” или „Хилендарският монах”.

Остана ми да взема и останалите пет тома от събраните съчинения на „Захарий Стоянов”. В тях издателството ни среща с повести, разкази и  публицистика на Талев.

Ето как Димитър Талев, четен, защото изведнъж разбрах, че имам нужда от него, застана рамо до рамо с Блага Димитрова, Лев Н. Толстой, Федерико Гарсия Лорка и Габриел Гарсия Маркес. Не са степенувани, просто са заедно.

©Христиана Бобева, 2019

Снимка: https://bulgarianhistory.org/deset-citata-dimitar-talev/

Любов да има! Защото, ако няма...

Миналата събота чаках автобус 76 за към Южния парк на спирката на Орлов мост. Там има мъничка, но доста заредена, бутка за стари книги. Някакси случайно, или не, видях изложена „Антология на българската любовна лирика”, Народна Младеж. Реших, че сигурно е твърде скъпа, пък и не ми се разнасяше, та се отказах да я купувам. През това време към бутката се приближиха и други хора, които чакаха автобуса, и тогава се появи жената, оставена „по заместване” там. Изведнъж реших, сигурно заради евентуалната конкуренция, че трябва да попитам за антологията. Оказа се, че цената (за такова издание) е символична и веднага я взех. В същия момент към бутката се зададе човекът, който я държи. Колежката му по заместване започна от далече да вика към него „Виж, виж, виж!” и да развява високо петолевката ми. Той, също викайки отдалеч, отговори „Браво! Гордея се с вас!”. Стана ми толкова весело. Благодарих и на него и тогава той ме погледна съучастнически и ми каза „Имам и 'Антология на световната любовна лирика'... Искате ли я?”. Аз, разбира се, не се колебах този път.

Вкъщи си направихме малко литературно четене. Започнахме с българската любовна лирика и съвсем НЕ-случайно попаднахме на Блага Димитрова. Първото нейно стихотворение, което прочетох в изданието, е от онези, дето те хващат за гърлото и ти разбиват сърцето при всяко четене...

* * *

Без любов

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна –
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна –
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изтомена –
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена –
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо –
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само –
но и всъщност няма вече да живея.

Блага Димитрова 

ПЕПЕРУДА НА КЪРФИЦА

Не познава истинската самота
онзи, който не познава близостта.
Пътят към голямата самотност
преминава през голямата любов.
Единица мярка за неизмеримия,
необятен хоризонт на самотата
е обятието, от което се изтръгваш.
Представи си колко пъти се нанася
този тесен обръч на прегръдката
в обръча космически на самотата.
Ти си точно в центъра му вбита
като пеперуда на карфица.
Изскубни се! Помъчи се да летиш
със карфицата, която те пронизва.
Безгранично е пространството пред теб.
Свободата има вкус солен на самота.

1970

Блага Димитрова, ОТВЪД ЛЮБОВТА (1987) 

26.04.2011 19:35; Елизабет Радкова, 24 часа, Пиeр Пeтров

За Фикуса...

Не знам дали Блага Димитрова е чела какво Учителят Петър Дънов казва за фикуса, но след като познавам романа ѝ Лице, бих казала, че да. Особено интересно е, че главната героиня, Бора Найденова, е професор и според Петър Дънов фикусът е точно за нея...

* * *

Запример, добре е да отглеждате фикус. Наистина, фикусът е безплодно растение, но дава нещо от себе си. Който иска да забогатее, нека отглежда фикус. Той внася спокойствие и разположение в човека. Фикусът е за учените хора.

Петър Дънов

* * *

Фикусът остава сам до прозореца в стъмнения апартамент. Многорък Буда от зеленясал бронз, съсредоточен във фик-съзнание.

Обладател на някакво неизвестно растително проникновение, този безмълвен състайник е установил подкоренна връзка със сетивата на мъжа и жената, без те да я осъзнаят. Той съзира миналото и това, което предстои. И със сгъстено излъчване на биотокове се опитва да предодврати катастрофата или поне да я смекчи. Как ли? По своему, по фикуски. Може би чрез фотосинтеза между двамата. Непрестанно поглъща въгледвуокиса, който те издишат. Примесен със заразни отрови – подозрения, съмнения, злъч, дори в стила на героинята – класова омраза, непримиримост. И го преработва търпеливо в кислород, наситен със спокойствие, сговор, сън, любов, прошка, за да вдишват. Ако такъв е техният микроклимат, в който биха могли да виреят като същества, верни на природата си, те си го отравят сами с разни фикс-идеи. А разстението иска да им внуши своята проста фикус-идея:

Внасяй в хаоса Фи-хармония!

Вземи на фокус един слънце-лъч – фикус-фокус.

През себе си го пропущай, чрез себе си го превръ-

щай в нещо по-най пренай от себе си: в зелено, в

лист, в сянка, в бистро, в капка, в глътка, в смях, в

сълза, в свежо, във въздух, в дъх, в дух.

И ще станеш най-сетне спокоен – фику-

тивно.

Сянката на фикуса с лапести листа е уголемена на стената. Напомня за тропическия му произход. Сякаш призракът на изгонената завинаги от града природа се промъква в този тесен апартамент и плете някаква разклонена формула, от която двамата обитатели със своя самонадеян разум няма как да се откопчат.

Един мистичен сноп лунни лъчи се плъзва върху полираните листа, изтръгвайки от тях недостъпен за човешки слух ултра-фи-звук. В този миг фикусът, превърнат в арфикус, отехтява своята носталгична болка:

Изкоренен от джунглата, въдворен в единоч-

ка саксия, аз фикукрея – джудже-фикус, таен

стаен пратеник, за да внасям с пълни, зелени

шепи сред стените фикосмоса.

Блага Димитрова, Лице

На нашето мъниче за едно денонощие му се излюпи листо... ❤

Повече за фикуса, четете тук.

Страшна сила...

Онзи ден влязох в една книжарница и една от първите книги, които видях, беше „Пътуване към себе си“ на Блага Димитрова. Разтворих я и ме чакаше един от най-красивите абзаци. И някак си ми напомня за предишната ми публикация, от Властелина на Пръстените – той я хваща за ръка и Времето отново започва да тече...

© Христиана Бобева, 2017

* * *

Страшна сила е събрана в ръцете на любим мъж. Гледаш в хипноза тая едроставеста китка с тревожещи космици по кожата. Сякаш тия снопчета влакна са излъчители на гравитация. Някаква древна закана напира от ъгловите линии на кокалчетата. Широката твърда длан таи гореща ласка и плясък на камшик. Дългите, чувствителни пръсти умеят да те докосват и да четат всяка гънка на кожата ти като азбука за слепи. Могат цяла да те прочетат. Да изтрият като магнетофонна лента всякакъв спомен от друго докосване по тебе. Могат да те моделират и да изваят една богиня от тебе. Но в същото време – и да те подчинят, да те превият, прекършат, да те смажат. Страх и нежност, закрила и угроза внушават мъжките ръце. От тая длан извира животът за тебе, от нея може да те удари гръм и да те овъгли до корена. Каквото и да бъде, нека да е от неговата ръка! От ничия друга, само от неговата!

Блага Димитрова, Пътуване към себе си

"ПРЕГРЪДКА" или как се сливаш с Космическото Съвършенство.

Сърце в сърце. И дъх във дъх.

Тъй близко бе до мен, че аз не можех да те видя.

Аз виждах надалече през твойто рамо тъмен връх.

Бях устремена сякаш отвъд тебе да отида.

Аз чувах сърцебиенето лудо на звездите.

Пресрещах вятър запъхтян, наметнат със листа.

Поемах идещите силуети на горите

и клоните, разтворили обятия в нощта.

Далечината вдишвах на огромна глъдка.

Притисках вятър, облаци, звезди до мойта гръд.

И в този тесен обръч на една прегръдка

обхванах цялата безкрайност на светът.

1957, София

Блага Димитрова, ДО УТРЕ (1959)

 

ЗАБРАНЕНО МОРЕ (поема)

1

Море – син-зелен вятър,

разгърден хоризонт,

солено слънце.

Един поглед –

крайчец безкрайност.

Едно вдишване –

околосветски рейс.

Поднесе ми го в шепа

първо бащината ръка,

после другата ръка,

почти толкова щедра.

Море – огромно притежание.

Миг – цяло беше мое,

още един поглед,

и го няма.

Повтарям и преповтарям

в имитиращ го ритъм:

МОР, МОРЕ, безМЕРност,

вРЕМЕ, МИРОздание.

Морето от мен се отдръпва.

Думата ми остава –

изпарено море.

***

4

Лежахме на пясъка –

две песачинки,

преливащи се една в друга,

нагрени от слънцето.

Двама – една единна

течаща секунда

в пясъчния часовник

на вечността.

***

27

Никога не сме били по-заедно,

отколкото през това разделно лято,

което отказваме да наречем „последно”.

Всеки от двама ни се усмихва на другия,

всеки премълчава мълчанието си пред другия

и двама се вслушваме в същия приближаващ вятър.

Вятър от никъде за никъде, който ни заставя

по-суеверно да се притискаме топлина до топлина

и да преплитаме пръсти в моряшки възел.

Безветрие, когато спираш дъх върху нас,

краткият миг ни донася такава безбрежност,

че цялото нежно море ни изпълва извътре.

До новия, още по-режещ пристъп на вятъра,

сякаш в тесния промеждутък се е сгъстил.

И ние още по-заедно, още по-двама.

***

Варна

1974 – лято

Блага Димитрова

Посветено на В. 

Личен архив. Всички права запазени.