Страшна сила...

Онзи ден влязох в една книжарница и една от първите книги, които видях, беше „Пътуване към себе си“ на Блага Димитрова. Разтворих я и ме чакаше един от най-красивите абзаци. И някак си ми напомня за предишната ми публикация, от Властелина на Пръстените – той я хваща за ръка и Времето отново започва да тече...

© Христиана Бобева, 2017

* * *

Страшна сила е събрана в ръцете на любим мъж. Гледаш в хипноза тая едроставеста китка с тревожещи космици по кожата. Сякаш тия снопчета влакна са излъчители на гравитация. Някаква древна закана напира от ъгловите линии на кокалчетата. Широката твърда длан таи гореща ласка и плясък на камшик. Дългите, чувствителни пръсти умеят да те докосват и да четат всяка гънка на кожата ти като азбука за слепи. Могат цяла да те прочетат. Да изтрият като магнетофонна лента всякакъв спомен от друго докосване по тебе. Могат да те моделират и да изваят една богиня от тебе. Но в същото време – и да те подчинят, да те превият, прекършат, да те смажат. Страх и нежност, закрила и угроза внушават мъжките ръце. От тая длан извира животът за тебе, от нея може да те удари гръм и да те овъгли до корена. Каквото и да бъде, нека да е от неговата ръка! От ничия друга, само от неговата!

Блага Димитрова, Пътуване към себе си

Горчивият спомен

Само дълбоките дири значат истински изживян живот. И най-вълшебният миг сякаш не е съществувал, щом не е оставил своя следа, свидетелство за истинността си. Инак по какво се отличава от един сън? Споменът за сладките мигове горчи, ако тоя спомен не се е материализирал в нещо живо, трайно, самостоятелно. И най-чудната любов не радва, ако от нея не се роди една детска усмивка, едно дръзко дело или поне една песен.

Блага Димитрова, Пътуване към себе си

Игривият случай

[...] Закъсненията, липсата на механизирана точност, нарушенията в дневното ни разписание са благоприятна почва за проява на фантаста случай. В тая все още незаробена от точността страна стъпките ти ненадейно могат да се натъкнат на някаква причудлива негова игра. А кой знае, може би тъкмо свободната игра на случая е живецът на съществуването.

Блага Димитрова, Отклонение

Рафина.

Обърнах се и застанах лице с лице пред един друг век. Насреща идеше родопчанка с кобилица на рамо. Още от ранно утро уморена, тя се спря. Пътечката бе тясна да се разминат два века. Единият под чер чембер, а другият в избелял панталон. Тя отмахна чембера, сякаш да отпъди сянка. Очите й имаха цвят на ръждив желъд. Това бе Рафина, жената на болния Садък.

— Добро утро!

— Добра среща!

Думите й, дълго носени и обръщани от времето, бяха като камъни, огладени от река:

— Лош сън ли ти се присъни нощес, че си посърнала?

— Не ми върви…

— Ела да ти хвърля боб! Всичко ще ти позная!

— Довечера… Сега ще закъснея за работа.

Речта й, напевна и топла, разтваряше целите планини и ме приютяваше:

— Пуста работа, свършек няма! И ти наред с мъжете… Ела след работа! Ще ти кажа късмета! Не чакай повтор калеска!

Сред думите на моя век все в една тоналност — или гръмко патетични, или натрапливо разяснителни, или премълчани — нейните самородни, пеещи думи ме залюляха в съвсем друг ритъм като в люлката на забравено детство:

 

— Хубавинко момиче си, ама защо си отрязала косите си и защо ходиш все с гащи?

***

— На какво тъй хубаво мирише? — я попитах.

— Зарзалки се сушат, сини сливи се разцепват да падне костилката, дюли на резени се пущат, круши меденки се притурят. Мащерка се наръсва отгоре…

Сърбах с наслада благоуханните думи на Рафина.

Език… Познат от детството и все непознат. Все ме поразява с новота. Хилядолетно дърво с корени в дълбините на времето — дърво, което гугука, пее, шуми, гърми в мене. Странно! Вековете с подковани копита са погазвали в тая земя всяка тревица и клас, всяко гроздово зърно и бучка пръст. Но слова, ароматни като диви ягоди, са оцелели в люлчени песни, в забранени предания, в любовни напеви, в майчино надгробно оплакване. Тоя прилив на новодошли думи, старинни и току-що родени за мене! Те ми разкриват нови нюанси на човешка болка и радост. Всяка сполучливо намерена дума носи едновременно мъката и утехата, защото е дала точен израз на мъката и значи я е облекчила с това.

Ако бих могла така точно да изразявам моите мисли и усещания, както Рафина умееше да извади верни, като на точилен камък наострени думи за своите, аз бих разбрала по-добре света и себе си и бих била по-добре разбрана. В нашия разговор, в самия наш речник се срещаха два века и се разбираха, и взаимно си прощаваха вината един пред друг. Рафина просто наливаше езика в душата ми. Аз го попивах заедно с багрите на халището й, с вкуса и аромата на ошава й, с керемидения здрач край огнището й. Щях да отнеса тоя език в себе си като противоядие в мъките. С него по-лесно се понася болката да живееш. 

Блага Димитрова, Пътуване към себе си

(туш, перо)
Автор на картината е Пенка Гайдарова ®.

*Тази публикация е своеобразно продължение на За думите... от 26-ти януари 2014г.

На пътя, шофьорът...

От шофьорското място зад кормилото пътят изглежда съвсем друг. Завоят е мускулно напрежение. Стръмнината — изпитание на окомерната предвидливост. Трапчината — дебнещ удар по ресора. Далечината напред — задаваща се кола. Вятърът отзад — бръмчене на настигаща те кола. Асфалтът — предизвикателство за скорост. Всеки отрез от пътя те поглъща със своя цел: да задминеш оня камион и да се измъкнеш от пушилката му. Постигнеш тая мечта и за миг си щастлив. Грабне те друг идеал: да използваш свободното шосе и да вдигнеш бързина. Натиснеш педала, скоростта бликне от това твое малко усилийце, полетиш напред, превърнеш се във вятър и си отново щастлив — задоволил си и тоя свой каприз. Иззад завоя изскочи непредпазлива кола, без малко да се забиеш в нея, но преди да съобразиш, рефлексът ти извил волана точно толкова, колкото е необходимо. Ти си спасен. Светът край тебе е новороден. Живееш втори живот. При това го дължиш не на сляпа случайност, а на себе си. Накрая жив и цял, стигаш до пътния знак, с името на града, към който си тръгнал. Каква победа! Слизаш горд като Колумб. 

Блага Димитрова, Пътуване към себе си

 

"Вече не се боях от огъня..."

Тогава прегръдката на Влад се разяри, мина отвъд мислимата сила. Отворих очи, уплашени от щастието. През рехавите стебла видях високите вълни на хребетите да се издигат и спадат, сякаш планината се разкамени, оживя и се развълнува като море. Ние лежахме върху опадалите, още топли листа като върху недоизтлели въглени. Бях нестинарка. Неговото сърце до гърдите ми биеше в някакъв обреден, ускорен, древен ритъм. Вече не се боях от огъня, защото самата бях огън.

Ако за такава узряла необходимост на двама ни един от друг, ако за такава надхвърлила предела сила на чувството е била нужна изневяра, аз я приемах. Добре дошла, моя мъка, щом чрез тебе достигам радостта! Благославям те, моя ревност и омраза, щом чрез тебе любовта ми става безгранична! Здрависвам те, моя смърт, щом чрез тебе осезавам живота!

В мене се надигна някакво ново дихание, което помете като суха шума изветрелите ми страхове, съмнения, задръжки, зависимости от думи и случайности, от вещи, които не притежавах, смешни разсъждения. Аз прозрях една проста истина:

Всичко може да разделя мъжа от жената и всичко може да свързва мъжа с жената, когато се обичат. Дори онова, което най-тясно ги свързва, може да ги раздели. И дори онова, което най-рязко ги разделя, може още по-здраво да ги свърже. 

Блага Димитрова, Пътуване към себе си

Двама...

         Да минеш по улиците на непознат град редом до любимо рамо! Вървиш като замаян и сляп, а виждаш неща, които никога не би открил, ако бъдеш сам. Двама потъват незабележими, разтварят се в бързея на човешката река, сливат се с нейните неритмични вълни. И в същото време двамата са напълно изолирани, свободни, неуязвими от чужди погледи и помисли, самопогълнати, рамо до рамо. Съвсем сами — сред безброя. Хвърлят разсеяни и къси погледи наоколо, загледани навътре в радостта си, съсредоточени изцяло в самите тях. Така през себе си виждат истинската усмивка на света, улавят живеца му в собствените си затуптели сърца, откриват в любимия поглед пълната красота на живота. 

Блага Димитрова, Пътуване към себе си

 

Случайността... съществува ли?

[...] Случаят е най-големият шегобиец на света. Когато търсиш някого с цялото си внимание, не можеш да го откриеш. А когато съвсем не очакваш да го срещнеш, дори когато престанеш да мислиш за него, той изведнъж изниква край тебе. Случаят обича да си играе на криеница и да изскочи тъкмо когато най-малко му се надяваш. 

 

 Блага Димитрова, Пътуване към себе си

Кадър от филма "Знак на съдбата"
с Кейт Бекинсейл и Джон Кюсак

На тръгване... / Al partir...

Никаква скорост, никакъв външен тласък не могат да те изтръгнат от мястото, където е пуснало корен сърцето ти. Не ти, а някакво чуждо тяло се носи шеметно по пътя. Ти издалеч го наблюдаваш с почуда: ти ли си това? И продължаваш да вирееш на единственото свое място в света, макар каменисто и пустинно. Гледаш крайпътните дървета с разбиране. И ти си едно от тях. Пътят минава край тебе. А ти стоиш на старото си място и само от корена на сърцето си можеш да пиеш сокове, за да се разлистваш, да протягаш клони към слънцето и да даваш плод. 

 ***

Ninguna velocidad, ningún empuje exterior te puede desarraigar del lugar donde tu corazón ha echo raíces. No tú, sino un cuerpo extraño viaja frenéticamente por el camino. Desde lejos tú lo comtemplas con extrañeza: ¿este eres tú? Y sigues creciendo en el único lugar en el mundo que es tuyo de verdad, aunque sea pedregoso y desierto. Miras los árboles por el camino con comprensión. Tú también eres uno de ellos. El camino pasa delante de ti pero tú estás en tu antiguo lugar y sólo por la raíz de tu corazón puedes beber zumos para reverdecer, para estirar ramas hacia el Sol y dar fruto.

© Cristiana Bobeva, traducción al castellano

Блага Димитрова (Blaga Dimitrova), 
Пътуване към себе си (Viaje hacia sí mismo)

Личен архив. / Archivo personal.

Със спомена, постигаме невъзможното... / Con el recuerdo logramos lo imposible...

     Връщах се непрестанно в спомена да доизживея набързо миналите мигове на оная нощ, недоизреченото, недоусетеното. При всяко ново спомняне всичко преживявах по новому, различно. Какво е споменът? Мислено спорех с Влад. Вече нищо не можех да помисля без негова вътрешна намеса. Той ми се надсмиваше, че пилея времето си в спомени. Аз му възразявах, че само човек има способност да изживява спомена. Това връщане във времето със свежестта на сегашния миг! Споменът е по-богато изживяване от самото преживяване. Той е абстрахиран от дреболиите, от обсадата на материалните спънки. В него остава същественото. Дори онова, което не сме забелязали в мига, кристализира в спомена. Какво друго освен паметта може да бъде свидетелство за стойността на нашия живот, на нашето собствено време? Мерилото за силата на изживяването е интензивността на спомена. Емоционалната памет е безсмъртието на миговете. Дори споменът става по-богат с чувство, разширен с нови нюанси на чувството. И това показва, че красивият миг не потъва в небитието, а расте, разклонява се като овощно дърво във времето. Един мирис може да извика цяла галактика от далечни трепети. Това е подвижният отпечатък на времето в нас. Само при любовта времето може да тече и обратно — в две посоки. Емоционалният спомен е връщането на невъзвратимите мигове. В трепета на спомена аз осъществявам невъзможното: обръщането на времето в обратна посока. Нека ме боли от спомена! Това е прераждането на времето в мене! Който има спомени, той не е живял празно. А човечеството дължи себе си на своите спомени.

***

     Volvía constantemente al recuerdo para vivir deprisa los momentos pasados de aquella noche, lo que no nos dijimos, lo que no sentimos. Con cada nuevo recuerdo revivía todo de una manera diferente, nueva. ¿Qué es el recuerdo? En mi pensamiento discutía con Vlad. Ya nada podía pensar sin su intervención interior. Él se burlaba de mí por desperdiciar mi tiempo en recuerdos. Yo le replicaba que sólo el hombre tiene la capacidad de revivir el recuerdo. ¡Esta vuelta atrás en el tiempo con la frescura del momento presente! El recuerdo es una experiencia más rica que la experiencia misma. Se abstrae de las pequeñeces, del asedio de los obstáculos materiales. En él queda la esencia. Aún lo que no habíamos notado en aquel momento, cristaliza en el recuerdo. Aparte de la memoria, ¿qué otra cosa es la afirmación del valor de nuestra vida, de nuestro propio tiempo? La medida de fuerza de la experiencia es la intensidad del recuerdo. La memoria emocional es la inmortalidad de los momentos. Hasta el recuerdo se vuelve más lleno de sentimiento, con nuevos matices del sentimiento. Y esto demuestra que el momento hermoso no se desvanece en el no-ser, sino que crece, se ramifica como un árbol frutal en el tiempo. Un olor puede llevarte a una galaxia enorme de lejanas conmociones. Esto es la huella movediza que el tiempo deja en nosotros. Sólo en el amor el tiempo puede transcurrir en las dos direcciones. El recuerdo emocional es la vuelta de los momentos que jamás volverán. En la conmoción del recuerdo yo hago lo imposible: una vuelta del tiempo en dirección contraria. ¡Que me duela el recuerdo! ¡Es el renacimiento del tiempo en mí! El que tenga recuerdos no ha vivido en vano. Y la humanidad debe su ser a sus recuerdos.

© Cristiana Bobeva, traducción al castellano

Блага Димитрова (Blaga Dimitrova),  

Пътуване към себе си (Viaje hacia sí mismo)

Когато се завърнеш към себе си и се разстопиш в любовта...

        Поехме по същата пътека, по която минавах всеки ден. Стори ми се съвсем друга. Не бих се никак учудила, ако ни изведеше на някакъв невиждан връх. Разкаляна, хлъзгава, съучастническа, тя го застави да ми подаде ръка, принуди и мене да протегна ръка към него. В мига, когато ръцете ни посегнаха една към друга, започна разтопяването. Като бучка лед се топях в дланта му. Дърветата ни замеряха с шепи сняг. Всяка пряспа в планината, всеки ручей, цялата зима се топеше в дланта му.

       Между две снежинки ненадейно, съвсем хвърчащо, падна едно първо „Ти“. Независимо от нас двамата. Прозвуча в бялата тишина така зелено и дръзко, че промени всичко наоколо. Хребетите, които преграждаха хоризонта, се разтвориха. Около нас прииждаха неудържими пролетни порои, нейде близо, отвъд един връх, отвъд един час. Цялата планина заехтя от това „Ти“. То заплашваше всичко да отвлече, да разруши, да удави. Всички мои тайни планове, досегашни усилия, главната цел, за която бях дошла тук. А аз му се радвах. Обръщах се на „Ти“ към облаците, вятъра, безкрая. Вече бях на ти с цялата вселена.

         Така бях истинска. Най-сетне бях. Върнах се към себе си от далечно лутане. Моите намислени усмивки, затворени движения, блокирани желания — всичко се стопи. Сама не можех да се позная. Той ли ме измисли такава? Очаквах всякакви изненади от себе си. И не се боях. Навярно така освободен се чувства ледът, разтопен в порой, в пяна, в облаче.
         С една ръка му се отдавах цяла. И той с една ръка ме владееше. 

Блага Димитрова, Пътуване към себе си

Най-силната връзка между две човешки същества, за вечни времена...

Димана ме гледаше със странни очи. Млъкнах. Забравих темата на разговора. През мене префуча нещо твърде вихрено, всеобхватно, за да бъде мисъл. Сякаш магнезий извътре в един миг ми освети невидимото. Прозрях в дните напред. Тя ще се влюби във Влад, ако вече не е влюбена. Имаше нещо сходно помежду ни. Тя гледаше през мои очи. Нейният растящ интерес към мене бе неосъзнат интерес към него, мъжа, който бе събудил интерес в мене. Димана непременно ще преплете съдбата си с неговата и с моята. Предварително в частица от мига изпитах всичко онова, което ме очакваше. В мене трепна, оживя зародишът на бъдещите ни отношения, неизвестни и вече определени. Изведнъж почувствах с цяло същество, че тая ненавиждана жена ми е най-близкият човек. Аз бях непрогледно самотна и сега за пръв път откривах сродно същество.

Има ли по-голямо родство от женско съперничество в любовта? Два трепета се срещат в едно магнитно поле и взаимно се намагнитват още повече. Два далечни потока се приближават и вливат един в друг, и стават двойно по-буйни. Сред толкова разнопосочни, сблъскващи се, разминаващи се, несъединими човешки излъчвания две вълни се сливат, понесени към един и същ зов. При това сливане всяка вълна поотделно става двойно по-стремителна и силна. Самото съществуване на съперница възпламенява любовта ти и я прави луда. Може би ти никога сама не би била способна на такава страст, ако нямаше тая интерференция на чувствата на двете. Твоята мисъл и нейната имат един общ извор. Твоят копнеж и нейният се вливат в едно общо устие. Така взаимно се удвояват. Болката е една и удвоена, жаждата е една и удвоена. Ти самата си една и удвоена, защото носиш в себе си и своите, и нейните радиации. Странно е да си помислиш, че в мечтите устните ви се сблъскват в един и същ миг върху едни и същи устни, че пръстите ви се сплитат в едни и същи пръсти, че денят ви се буди с едно и също име. Тая едновременност и идентичност е просто осезаема. Две нетърпими едно за друго същества се сливат напълно в света, където хората са раздалечени като планети.

Колкото и да изтласкваш другата от пътя си, тя присъства и взема участие при всеки твой досег с любимия. Търсейки дланта му, ти ще намираш там нейната длан или като спомен, или като закана. Догонвайки мисълта му, ти ще заварваш там нейната мисъл или като намек, или като твое предположение. Съперницата ти ще търси тебе в него и чрез него ще стигне до тебе, когато ти няма да бъдеш вече там. И ти чрез нея ще останеш при него. Дори да прогониш съперницата си, да я победиш, да я ограбиш, да я унищожиш — тя винаги ще дели любовта ти. Защото тя е в тебе. Твоята любов включва и нейната. Едва когато престанеш да го обичаш, ще се освободиш от съперницата си. Впрочем и тогава не. Ще забравиш любимото име на мъжа, устните ти ще се отучат от неговите устни. Дори един ден ще го срещнеш на улицата и ще се сепнеш от спокойствието си. Но срещнеш ли нея, старата съперница, ще изтръпваш с вечно млада сила. Чувството ти към тая жена ще остане парливо и свежо до сетния ти ден.

Страхът от съперницата е като страха от смъртта. Единствен начин да превъзмогнеш тоя страх е да приемеш и двете като неизбежност. Да погледнеш право в очите другата и да знаеш, че тия очи могат да ти отнемат неговия поглед завинаги. Това е все едно да имаш сила да погледнеш смъртта в очите.

Няма защо да лъжеш: ти я мразиш. Но крайностите се приближават. Омразата, когато е страшна, се превръща в любов. Както желязото при голям студ започва да пари. Идват мигове — и те са най-високите върхове, до които може да те изстреля една страст, — когато съперницата буди в тебе същото вълнение, както любимият. Чувството приижда, излиза от бреговете и не прави разлика между нея и него. Когато я видиш, те пронизва трепет като при любовна среща с него. Напразно се бориш с това мъчително, противоестествено желание да се сближиш с най-големия си враг. Общоприето е, че това е ход от женско лукавство: да спечелиш другата за приятелка, за да я опитомиш като отровна змия и да й изтръгнеш жилото. А в действителност няма по-насъщна нужда от приятелството между две съперници. Нещо те влече към тая опасна жена — нещо по-силно дори от физическото притегляне към мъжа, по-властно от душевното сливане с него. Какво е то? Любопитство, ревност, злоба, самоизтерзание, риск, отчаяние? И няма по-пълна взаимност от страшното чувство между две съперници. Тя е ти. Ти си тя. Свързва ви най-еднородното, най-кръвното — любовта към един и същ човек. Болката по един и същ поглед. Надеждата към един и същ бряг. Вие сте повече от сестри. Огънят на кръвта ви е общ. Зарядът на клетките ви е общ. Може би това е краен предел на човешка близост. А ние се боим от него. Или близостта на две същества, както на две планети, не може да бъде друго освен катастрофа?

Две жени, които са намерили сили да познаят това мъчително сближаване, до края на живота си остават свързани. Но за това се иска огромна любов към един мъж. Да станеш така безкрайна, да отмахнеш всички свои вътрешни граници и прегради, да приемеш в себе си другата. Да понесеш абсурдната мисъл, че другата също има право да го обича и да се стреми към него, независимо от това, че е дошла след тебе. Няма запазени периметри в любовта, няма откупени акции на притежание. Не да се оттеглиш като страхливка, която се прави на жертвоготовна и благородна, защото се бои от борба, от смъртоносни рани и поражение. А да изтърпиш докрай разпятието между надежда и отчаяние, кръста между себе си и нея. Тя посяга да ти отнеме повече от целия свят. Рискът да приемеш истината ти възвръща изгубената вяра в самата себе си. Тъкмо си стигнала до пределна слабост и безнадеждност, изведнъж получаваш второ дихание. Да имаш смелостта да пуснеш до себе си собствената си смърт, да имаш героизма да дружиш със собствената си смърт. Да погледнеш две раняващи женски очи, които са твои, защото твоето чувство е нейно. В тоя миг усещаш в себе си разбиването на атома.

(Подчертания в курсив текст е мое дело.)

 Блага Димитрова, Пътуване към себе си

За думите...

"Думи и думи"
Едно време, като слушах как старите хора в моя край разговарят помежду си, имах чувството, че си разменят златни монети... Сега, като слушам как всички ние разговоряме помежду си, имам чувството, че си разменяме книжни левчета, с които нищо не можеш да купиш! И може би тъкмо заради това, че нищо не може да се купи с тях, си ги разменяме така щедро помежду си! Толкоз за едно левче!

Йордан Радичков, „Акустичното гърне“, 1996

_______________

[...] Всяка дума трябва да цъвти и върже дълго на дървото си, докато наедрее и натежи, да се откъсне сочна, закръглена, наляна с изстрадал смисъл и слънчева яснота. А сега хората заговориха с недоносени, сурови, присадени думи, с тежкотоварни фрази, които мъчно можеш да сдъвчеш – стипчиви, присядат ти на глътката, лишени от аромат и вкус. [...]

Блага Димитрова, Пътуване към себе си, 1965


 

 *Тази публикация има своеобразно продължение: Рафина. от 5-ти април 2014г.

Ето защо ни прилошава, когато пътуваме с гръб към посоката на движението...

Седях с гръб към посоката на движението. Шосето, изрътено от коловози, се размотаваше зад камиона. То водеше назад към Гръмовец — плешив връх в дъното на пътя с бараки като пчелин. Край него — обръч от височини, чукари, сипеи, които навяваха жажда. Понякога ги прекосяваше сянка на птица и ги оставяше още по-жадни. В това есенно утро над тях тегнеха застояли облаци. Там ми останаха две години от живота. Двете, които за едно момиче са най-хубавите — от 18 до 20 години. На теория. А на практика това е най-мъчната възраст. Не исках дори с поглед да се върна нататък. Предпочетох да гледам встрани.

Странен изглежда светът, когато си с гръб към посоката на движението. Ти бързаш на среща с дървета, градове и облаци, а те бягат от тебе. Ти си се устремил да прегърнеш света, а светът рязко се отдръпва. Пътят се изнизва под тебе и води право назад. Представите се обръщат наопаки. Това, което иде, е зад тебе, а онова, което отминава, е отпреде ти. Задгърбил си предстоящето, а си с лице към предишното. По-хубаво изглежда крайпътното дърво, защото си отива. По-опасен — завоят, защото не го виждаш. Неизвестни камъни, гърбици, трапчини на шосето те дебнат из засада. Това, което иде, те безпокои като нож, опрян в гърба ти. Онова, което е пред тебе, е вече отминало и не можеш да го върнеш. Движението с лице назад е против законите на съзнанието. Причинява замайване. Мисълта иска да се обърне напред към целта, да предваря всичко, да го насочи и хване. А не да го догонва със закъснение, без да може да го задържи и промени.

Невероятен е пътят, когато си гърбом към движението. Насрещният вятър те шиба изотзад, обърква косите ти, развява ги пред очите. Целият си объркан и тласкан наопаки. Гледаш скокливи картини. Зъбери, храсти, покриви, върхове — всичко на скокове се отдалечава от тебе. Твоят хоризонт е обратен: вместо да се отваря и расте пред тебе, той се затваря и намалява. Погледът ти едва след миг е там, където преди миг сам ти си бил. Тогава пътят е устремен не към идния миг, както всеки истински път, а към предидущия. И времето обръща своя ход.

Гледах в хипноза това напредващо назад шосе. Двете пресни дири от гумите летяха, насочени обратно. И прашната пушилка се виеше зад камиона като изхлузена, пепелява змийска кожа, стелеше се по камъни, храсти и треви, които се оттегляха навътре в планините. Аз бягах оттам. А неволно попаднах под инерцията на противоположното движение. И колкото по-неудържим бе в мене стремежът да се махна, толкова по-сляп вътрешен тласък ме блъскаше назад. Не можех да се откача от тия обратно действащи сили. Бях направила някаква грешка, за да обърна наопаки всички посоки на живота си. Но каква? И кога изобщо човек сбърква?

Както седях с гръб към излива на движението, пътят започна с все сила да ме влече назад, назад, право натам, откъдето бягах.

Блага Димитрова, Пътуване към себе си

НАРОДНА МЛАДЕЖ
София, 1972