Когато се завърнеш към себе си и се разстопиш в любовта...

        Поехме по същата пътека, по която минавах всеки ден. Стори ми се съвсем друга. Не бих се никак учудила, ако ни изведеше на някакъв невиждан връх. Разкаляна, хлъзгава, съучастническа, тя го застави да ми подаде ръка, принуди и мене да протегна ръка към него. В мига, когато ръцете ни посегнаха една към друга, започна разтопяването. Като бучка лед се топях в дланта му. Дърветата ни замеряха с шепи сняг. Всяка пряспа в планината, всеки ручей, цялата зима се топеше в дланта му.

       Между две снежинки ненадейно, съвсем хвърчащо, падна едно първо „Ти“. Независимо от нас двамата. Прозвуча в бялата тишина така зелено и дръзко, че промени всичко наоколо. Хребетите, които преграждаха хоризонта, се разтвориха. Около нас прииждаха неудържими пролетни порои, нейде близо, отвъд един връх, отвъд един час. Цялата планина заехтя от това „Ти“. То заплашваше всичко да отвлече, да разруши, да удави. Всички мои тайни планове, досегашни усилия, главната цел, за която бях дошла тук. А аз му се радвах. Обръщах се на „Ти“ към облаците, вятъра, безкрая. Вече бях на ти с цялата вселена.

         Така бях истинска. Най-сетне бях. Върнах се към себе си от далечно лутане. Моите намислени усмивки, затворени движения, блокирани желания — всичко се стопи. Сама не можех да се позная. Той ли ме измисли такава? Очаквах всякакви изненади от себе си. И не се боях. Навярно така освободен се чувства ледът, разтопен в порой, в пяна, в облаче.
         С една ръка му се отдавах цяла. И той с една ръка ме владееше. 

Блага Димитрова, Пътуване към себе си