Преди
тридесет и четири години Блага Димитрова
е предусетила духът на настъпващото
време толкова ясно, че те побиват тръпки.
Прочиташ началото на втората част на
романа сега, през 2015 година, и точността,
с която припознаваш настоящето си те
плаши. Може би това е благословията-проклятие
на „големи“ души като нейната – да
„виждат“ какво се задава, и хубаво, и
лошо.
©
Христиана Бобева
***
ВТОРА
ЧАСТ
[…]
Този
роман, до подробности скроен отдавна,
прилича на самолет с определен маршрут,
минаван натам и насам безброй пъти.
Изведнъж насред пóлета група въоръжени
пътници, между които една не дотам млада
жена, един млад мъж, няколко студенти и
студентки и един фикус, представете си,
се надигат от местата си, влизат в
кабината на пилота (тоест в моя кабинет),
опират дуло о тила му със заповед да
кара в съвсем друга посока. И авторката,
без да гъкне, е заставена рязко да смени
курса, да отправи самолета далече и да
призовава читателите-заложници да
запазят спокойствие. А терористите –
собствените ѝ създания – заедно с цяла
тайфа техни прототипове, живи и мъртви
зад гърба им – стоят застрашително над
главата ѝ, нареждат ѝ каква височина да
набира романът, какви жанрови граници
да прехвърля, къде и колко да кръжи и на
кои непредвидими писти да кацне.
На
всичкото отгоре стайният фикус дръзва
да заговори на свой език с разни фикусизми,
които нарушават плавността на полета
и предизвикват словесни лупинги, нещо
като фикустресове.
По
време на принудителния полет съществува
рискът пилотът (моя милост), пък и някои
читатели да бъдат повалени от въздушните
пирати. Авторката предупреждава още
веднъж да не губят самообладание и
търпеливо да изчакат приземяването. Не
е изключена опасността романът да бъде
взривен и да се разпръсне на прах и дим
в пространствата.
Какво
да се прави, в днешния объркан свят
тероризмът ни дебне навред, дори вътре
в самите нас при безмоторното летене
на мисълта.
Блага
Димитрова, Лице
