Талева пролет в зимно време...

През следващите дни Самуил и двамата му спътници оставиха зад себе си високия хребет на Гълъмбец, преминаха и Козница, като оставиха вляво от пътя върха Вежен, навлязоха в голямата долина по горното течение на река Стряма и после по течението на Тъжа, между най-големите стръмнини на Маторие гори, и вдясно — Средна гора с нейните три дяла. Тук пролетта се бе разцъфтяла буйно. Пътят се провираше между гъсти гори и понякога над него се смрачаваше посред бял ден, но скоро се разтваряха поляни, потънали в сочна зеленина и всякакви горски цветя, а по обърнатите на припек брегове ярко се червенееха макове, поникнали един до друг. Когато гората се разредяваше или се отдръпваше от пътя, над зелените вършини, ту по-близо, ту по-далеч, се надигаха високи планински върхове, устремени към небето, което светлееше още по-високо над тях, ведро и ясносиньо. През гъстите сенки под вековните дъбове и стройни буки често се дочуваше шум на буйни води, и нерядко и конете на пътниците прегазваха бистри пенливи потоци, които пресичаха пътя. Човешките жилища и тук бяха редки. Над върховете на дървесата тук, после по-нататък се виждаше дим и когато слънчевият блясък над неизбродимата гора започваше да гасне, тримата пътници намираха по дима заселените места, където се отбиваха, за да нощуват. Жилищата в тоя край бяха направени от дебели дървета и високо над земята, с прозорчета, а някои бяха издигнати на дебели колове, види се, за да бъдат по-добре запазени от горските зверове. Тримата пътници срещаха по-рядко люде, но през всяко време на деня и нощта чуваха из гората рев на мечки или глухо рикание на елени, често виждаха да пребягват между дървесата или дори да пресичат пътя им зайци, лисици, вълци, по дебелите клони се спотайваха рисове и диви котки, които следяха отдалеко през зелената шума тримата човеци и конете им. Горите бяха пълни с всякакви диви зверове и гадини.

Димитър Талев, САМУИЛ, ЦАР БЪЛГАРСКИ

Книга първа: Щитове каменни

Година: 1958 (Пълни авторски права)

Снимка: http://bulgarian-photography.com/bg/

Игра...

След великденската седмица Самуил Мокри тръгна на по-далечен път. В Охрид остави Мойсея с полка му, който се увеличи до сто и петдесет души с мъжете, които двамата братя събраха от охридските села. Събраха войници и от гражданите, но те повечето останаха да помагат по градските работилници. Самуил не искаше да посяга с груба ръка — не беше още време да покаже пълна власт.

Иначе двамата братя седнаха здраво в Охрид. От болярите само Янкул Побит излезе открито против тях; говореше против тях, противеше се, дори се чу по едно време, че и той събирал войска. Самуил намери двама между най-близките му люде и следеше отблизо всяка негова стъпка. Боляринът беше невъздържан и не умееше да крие мислите си, та Самуил лесно успяваше да спъва всяко негово начинание. Янкул Побит наистина събра петдесетина войници и добре ги въоръжи, но повече не можа да събере. Боляринът ходеше и приказваше повече между другите боляри, но те не се решаваха да покажат враждата си, макар мнозина да бяха против комитопулите. Митрополит Висарион открито клонеше към братята си, с тях бяха вече и някои от болярите, също и управителят на Охрид Петър Чурило, войводата Крагуй, а също така и разните други управници и началници на града, които винаги и навсякъде бързат да се присламчат към тия, които държат властта. Шумя някое време против Самуил и Михаил Кукул, но после замлъкна. За противник на комитопулите се обяви и игуменът на манастира на преподобния отец Наум, с него бяха и всички иноци в манастира — към сто души.

Самуил Мокри тръгна на път с двесте души добре въоръжени войници, а петдесетина от тях бяха и конници. Той държеше Охрид, но искаше да вземе и цялата Охридска област. Беше още ранна пролет. Самуил навлезе най-напред по най-планинските места в областта и когато преминаваше проходите и високите седловини, войниците му газеха през изостанали снежни преспи. Той мина край двете Преспански езера, които се бяха слели сега от нарастването на пролетните води, и се спря на източния бряг на по-малкото езеро. Имаше тук Самуил едно любимо място, един остров в езерото, където бе идвал много пъти на лов. Той не се бави много тук и поведе людете си към селата право на юг, където пренощува, и на другия ден влезе в Костур, който беше яка крепост и главен град на голямото славянско племе драговити. Градът заедно с крепостните си стени се издигаше на един полуостров навътре в езерото, което носеше неговото име, и от трите си страни беше заграден с вода.

Слухът за похода на Самуил Мокри бе долетял тук, преди да пристигне той с людете си. Още като наближи вратите на града, той видя, че се бе натрупал много народ там да го посрещне. Същото беше и по улиците. Между жителите в тоя град имаше и ромеи, а също и власи, които повече клоняха към ромеите. И може би поради това смешение в населението пристигането на Самуила бе предизвикало по-голямо оживление.

Димитър Талев, САМУИЛ, ЦАР БЪЛГАРСКИ

Книга първа: Щитове каменни

Година: 1958 (Пълни авторски права)

Сцена на битка, водена от цар Самуил и сина му Гавраил Радомир срещу византийците – миниатюра към т.нар. Мадридски препис на хрониката на Йоан Скилица, византийски летописец от края на XI в. Неговият „Исторически обзор“ дава редица сведения за Комитопулите.

"Самуил, Цар Български"

Започнах да чета романа съвсем случайно. Нямах книга в себе си и реших да проверя какво друго на Талев, освен Преспанската четирилогия, е качено в Читанка. Оказа се само това –  трите части на романа за цар Самуил. Началото на първата книга е толкова приказно и живо, колкото и романа по-нататък.

* * *

Двамата конници яздеха мълчаливо през старата гора, на няколко разтега един след друг, по тясна дърварска пътека. Денят вече гаснеше под ниско надвесено облачно небе. Беше през първите дни на месец сечен^[1]. Всичко наоколо беше пропито със студена влага, която лепнеше и се стичаше по дебелите възлести дънери. По падините и долищата тонеха и се изцеждаха размекнати, посивели преспи. Копитата на конете затъваха в рядката кал по пътеката, чукаха и стържеха по камънаците, шляпаха из локвите и пръскаха наоколо кална вода. Гъстата гора чезнеше в здрача, само неокапалата дъбова шума все още се червенееше като напластена ръжда по разкривените, почернели от влагата клони. Студено беше, влажно и мрачно, ала се усещаше, макар и едвам доловимо, дъх на близка пролет. Минал бе денят на свети Атанасий, а с него бяха отминали и лютите зимни студове.

[…]

В същото време откъм вътрешността на воденицата, през шума на водата и воденичното колело, се надигнаха няколко груби, нестройни гласове, а между тях се открояваше слабичък, но ясен и чист детски глас:

— Оооотче наш, който си на небето… да се свети името тииии, да бъде волята ти, както на небето, така и на земятаааа…

— Ха… все се молят… — изръмжа слугата. — Молят се, а сам са-сатаната е в сърцето им, негови са те всички. Оня ден…

— Води конете.

Слугата поведе двата коня, гласовете откъм воденицата се надигнаха още по-силни:

— … не ни въвеждай в изкушение… избави нас от лукавия…

Младият воин стоеше пред отворената врата на воденицата и чакаше търпеливо. Най-сетне гласовете там вътре заглъхнаха в тих стон:

— Аамииннн…

На вратата се показа стар човек, леко приведен, лицето му беше в сянка, но бялата му коса, огряна от огъня зад него, сияеше като широк ореол около едрата му глава. Младият воин пристъпи към него. Старецът го гледаше мълчаливо, после каза с плътен глас:

— Влез, Самуиле.

Той се върна във воденицата, след него влезе и младият воин; това беше войводата Самуил Мокри — най-малкият син на охридския комит^[2] Никола Мокри.

Димитър Талев, САМУИЛ, ЦАР БЪЛГАРСКИ

Книга първа: Щитове каменни

Година: 1958 (Пълни авторски права)

 

Издателство „Захарий Стоянов”

----------------------------------
[1] Сечен — февруари.

[2] Комит — управител на област, наместник на царя.