СБОГУВАНЕ С МОРЕТО

 

*Не съм качвала нищо в блога повече от година. Наскоро обаче се отбелязаха осем години от кончината на Валери Петров – 27.08.2022. Освен това съвсем скоро и аз ще се сбогувам с Морето…

 

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда се, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те: нейде встрани,
не летовищно – диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива, прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз-
аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години- какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре
чезнат зависти, страсти и слава.

И защо са ни те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоя пясък, море, все по- бързо тече
от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни?
Миг. Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми – вечно подвижно – нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос!

Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято

и в мъглата- уу- уу!- като горестен зов
се дочува на кораби воя…
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност, жадувана моя!

Валери Петров

Акад. Валери Петров на награждаването му с почетния знак „Марин Дринов” в БАН на 20.05.2011.

ХАДЖИ ДИМИТЪР

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

 

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

 

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по–силно тече!

 

Жътва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

 

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

 

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

 

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

 

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

 

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, –

и той я гледа, – мила, зесмена!

 

"Кажи ми, сестро де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, –

аз искам, сестро, тук да загина!"

 

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата...

 

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!

Христо Ботев

 

Творбата е отпечатана за първи път във в. "Независимост", 1873 г. Кога точно е създадена, не се знае. Захари Стоянов, по спомени на съвременници, твърди, че Ботев я е декламирал дълго преди публикацията. С малки поправки стихотворението е публикувано в "Песни и стихотворения".

Хаджи Димитър и Стефан Караджа

 

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

 

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш?

 

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

 

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

 

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

 

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

 

"Обесването на Васил Левски" е последната песен на Христо Ботев. Създадена е вероятно към края на 1875 г., защото не е включена в "Песни и стихотворения". Напечатана е в "Календар за 1876 година" под образа на Васил Левски.

Борис Ангелушев (1902 - 1966), "Обесването на Васил Левски", 1942, м.б., пл., 90/120 см.

Едно по-различно Ботево стихотворение...

 

НЕЙ

Питаш ме, защо съм аз

дохождал нощя у вас,

как съм скочил през плета

и що щял съм да крада.

 

Кат мъжът ти не съм стар

да не видя в темна нощ:

аз си имам за другар

на поясът остър нож.

 

Нощ бе темна като рог,

примъкнах се като смок:

слушам, гледам - сички спят,

спеше си и ти с мъжът.

 

Там в градина аз седнах,

в ръка силна нож стиснах:

ще излезе, рекох той,

ще изпита гневът мой.

 

Гледам вкъщи свещ гори,

вие спите - мен в гърди

силен пламък, яд гори

и гняв ще ме умори.

 

Впил съм очи във свещта,

а не виждам, че нощта

превали се и мина

и зора се веч сипна.

 

Славей песен си запя:

с радост среща той зора:

през прозорецът глава

се показа и засмя.

 

Тебе тутакси познах

и тогаз се чак стреснах:

"Друг път", славею казах

и през плетът пак скокнах.

 

Ето защо идвах аз

в темна нощ и грозен час:

ще умре един от нас -

ил мъжът ти, или аз!

 

Христо Ботев

На Баба

НЕРАЗДЕЛНИ

 

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,

кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

 

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,

и така ми тайната си повери сама Калина -

 

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:

"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

 

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,

ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

 

И не грееше туй слънце от високо, от далеко -

грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

 

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори

и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

 

"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,

че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

 

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."

 

Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -

писано било та ние да се не сбереме живи...

 

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата

и навалица заварих да се трупа от махлата,

 

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -

"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -

 

право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"

Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

 

През навалицата виком полетях и се промъкнах,

видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах

 

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,

върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...

 

Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:

мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

 

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -

тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -

 

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...

Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -

 

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."

 

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,

и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

 

Пенчо П. Славейков

КЪМ БРАТА СИ

 

Тежко, брате, се живее

между глупци неразбрани;

душата ми в огън тлее,

сърцето ми в люти рани.

 

Отечество мило любя,

неговият завет пазя;

но себе си, брате, губя,

тия глупци като мразя.

 

Мечти мрачни, мисли бурни

са разпалили душа млада;

ах, ръка си кой ще турне

на туй сърце, дето страда?

 

Никой, никой! То не знае

нито радост, ни свобода;

а безумно как играе

в отзив на плач из народа!

 

Често, брате, скришом плача

над народен гроб печален;

но, кажи ми, що да тача

в тоя мъртъв свят коварен?

 

Нищо, нищо! Отзив няма

на глас искрен, благороден,

пък и твойта й душа няма

на глас божий - плач народен!

 

Христо Ботев

1876 г.