"Щастие има и любов през месец май!"*

*Из оперетата "Царицата на чардаша".

* * *

Ния нареди своята малка стая по свой вкус, старата се опита и там да се понабърка, но нямаше какво да се бърка — в малката стая всичко трептеше от чистота и хубост. Като цветя в градина бяха разните плетеници и шарки по килима, по черги и ямболии, по възглавници. Нямаше де да стъпи човек на голо място, навсякъде босият крак потъваше меко и дълбоко.

Тая сутрин Ния разтвори още рано прозорците и като премина високото майско слънце над къщата — малката стая се изпълни със свежа, прохладна сянка. Двамата млади люде бяха седнали един до друг близо до прозорците, подпрели и двамата гръб върху шарените възглавници край стената. Наскоро Лазар бе взел от читалището една нова книга и те я четяха заедно, щом се приберяха в стаята си; единият четеше с глас, а другият слушаше или пък спираха да четат и разговаряха за прочетеното някое време, после пак захващаше да чете единият или другият. Като четеше тоя път Лазар, на няколко пъти погледна изкосо младата си жена и тъкмо когато прочетеното най-много му харесваше, но скоро забеляза, че Ния слушаше разсеяно. Той затвори бавно, с две ръце книгата, сложи я настрана, без да сваля очи от жена си, а тя нищо не усещаше и седеше неподвижна, загледана пред себе си. Лазар се унесе да я гледа, винаги ненаситен на нейната хубост. Такава светлина струеше през отворените прозорци от светналото майско небе, от градината насреща, потънала в зеленина и цветя, та лицето на младата жена сияеше; в живо, топло озарение сияеше възмургавата буза, правото чело, нежните ноздри, въздебелите устни, налени с топла кръв, възрозовото ухо изпод широкия корен на едната й плитка, която се спущаше назад, и редом с нея разголената, гладка, тънка шия в ниската яка на бледосиня блуза, предизвикателно разкопчана на две копчета… Лазар я обхвана през раменете с едната си ръка, после и с другата, притисна се цял към нея и я целуна горещо, шумно, алчно. Тя приведе едва-едва глава, но той усети, че не му се поддаваше, и я притисна още по-силно на гърдите си, сякаш да сломи, да смаже съпротивата й. Кръвта шумеше в ушите му, ноздрите му жадно вдишваха аромата на косите й — гъсти, черни, — усещаше той и топлината на тялото й — младо, здраво, пълно със замайваща сила.

— Ще ме удушиш — тихо прошепна тя и усмивка потрепна на устните й. Виждаше се, не искаше да го отблъсне, но и не отвръщаше с милувка на милувката му.

Горещата вълна, която бе заляла сърцето му, бързо се отдръпна. Той отпусна ръце и сам се поотдръпна, но сега Ния потърси ръката му с ръка и нежно, дружески я погали, без да го погледне — тя, изглежда, не можеше да се откъсне от мислите си. Тъй, загледана пред себе си, Ния тихо рече:

— Какво ще речеш, Лазе… да взема да изткая това лето един килим… 

[…]

Той не сваляше очи от нея, следеше движенията на ръцете й, оживеното й лице, очите й. Всичко по нея беше озарено от нова хубост, от светлина, която излизаше сякаш от самата нея. Бледите й възмургави ръце с тънки пръсти и гъвкави стави танцуваха във въздуха пред него ту неуловимо бързо, ту плавно и нашироко и тя връзваше и развързваше, заплиташе и разплиташе невидими нишки. По лицето й се показа руменина, топлоалена през тънката матова кожа, тъмните й очи блестяха радостно и ту се разтваряха в тях светли дълбини, ту се забулваха мечтателно в бързо разсейваща се мъглица. После тя притихна, прибра ръцете си в скута, наведе очи и каза със сподавена въздишка:

— Що друго ще правя през целото лето?… Три жени сме вкъщи и колко ни е работата… Мама не се предава, тя повеке и от нас работи.

Сега тя като че ли се забули в сянка и пак се унесе в мислите си. И в това беше може би голямата сила на нейната хубост: винаги беше различна, различно хубава и все същата — Ния. Но може би и в друго беше голямата сила на хубостта й: в това, което беше вътре в нея, идеше от самата нея, като вътрешно озарение на цялата й външност. Това беше постоянният й вътрешен живот — тя винаги носеше важна някаква мисъл в себе си, вълнуваше се от нещо, тъгуваше за нещо или се радваше и винаги — дълбоко в себе си, сдържано откъм външни прояви, дори и съвсем скрито за чуждия поглед. Такава беше тя и в своята обич към Лазара, която изпълваше властно цялото й същество. Тя никога не изрази шумно, буйно чувството си към него, но то пламтеше дълбоко в нея, в нея оставаше и когато приемаше милувките му, и затова може би беше такава жива, топла нейната необикновена хубост, такъв светъл и дълбок погледът й, такава нежна, упойващо сладка всяка нейна милувка, дори всяко докосване. 

[…]

Той не каза нищо на Ния. Тук те никога не биха се разбрали: Аврам Немтур си оставаше неин баща. Но като я погледна скришом няколко пъти, той усети как се изцедиха от сърцето му, вкоравило се отеднаж, как се изцедиха капки милост към нея — пожали я той сега, че бе я родил такъв човек като Немтур. И тая жалост, и усилията му да отдели Ния от родния й баща идеха все от неговата обич към нея… 

Отново се обърна той към младата си жена — сега по-бърз, по-нетърпелив, сякаш да отстрани, да заличи, всяко нещо, което можеше да се изпречи между тях, и щом я докосна пак с ръце, отново се надигна от дълбините на утробата му гореща вълна и се разля по цялото му тяло. Лазар се нахвърли върху жена си с алчност, която все повече се разгаряше, колкото повече чувствуваше как младата жена се отдаваше в ръцете му. Усетил пламтящия й дъх върху лицето си, той цял се загуби в малките й ръце. Той я обичаше с тялото си толкова силно, колкото и с душата си.

Димитър Талев, „Преспанските камбани”

Кадър от филма "Иконостасът" (1969). Ани Спасова в ролята на Ния.

От Светлина родена...

След публикацията за Катеринините мъки ми се искаше да споделя нещо друго, но нищо не ми се струваше… достойно. Докато не се сетих, че наскоро си споделяхме любими моменти от ромата с една приятелка-колежка. Тя спомена, че се е разчувствала и от самия край — Рафе Клинче споделя тайните на новия иконостас със Стойна. Тогава осъзнах, че този магичен момент е единственият подходящ, за да мога да продължа блога в друга посока без да осквернявам паметта на Катерина. Сигурно ви звучи преувеличено, но както уточних на скоро, всичко тук е много лично.

Приятно четене! 

[…]

— Ела — подръпна я Клинче кротко за ръката. — Ела да видиш новия иконостас.

Тя утихна и тръгна след него. И тя бе се облякла празнично, потропваше с нови кондури по плочите. Спряха се двамата пред иконостаса — цяла стена срещу тях.

— Ето, погледни — започна Рафе Клинче. — Виждаш ли там…

Шест полукръгли колони разделяха царските двери и другите две врати на олтара, други две такива колони опираха до стените от двете страни на иконостаса. Осем по-малки колонки между тях преграждаха кръжилата на десет икони, високи по два аршина. Всяка от тия колони, по-големите, както и по-малките, беше обвита на спирала с преплетени дъбови и лозови клонки и по тях назъбени листа, желъди, извити лозови мустачки и гроздове, тънко изрязани, издълбани — струва ти се, ако подухне ветрец, ще затрептят и зашумят листа и клонки. Тук и там по клонките накацали птички, готови да подскочат на съседното клонче, или сгушени там, чудни някакви птички с дълги, разперени опашки, виждат се и оченцата им. На всяка колона, в елипси, по два образа на светци. На горния край на всяка колона венци и китки, цветя и листа, над трите врати над всяка от десетте големи икони проточени плитки от цветя и листа, горният пояс на иконостаса също преграден с две такива плитки по цялата му дължина, а между тях редица от по-малки икони. Долу под всяка от големите икони, също такъв венец — кръжило за по-малка икона. Всички тия цветя, листа и клонки, венци и китки по целия иконостас лежат върху тънка, ситно издълбана дантела от най-чудни плетеници.

— Сички тия птичета — обади се клисарят, дигнал един голям пиринчен свещник — сека сутрин ми пеят, а като узрей гроздето…

Стойна, както бе зяпнала цяла, се обърна към него с учудени, доверчиви очи.

— Хе-хе-хе! — засмя се тихо клисарят.

— Невинна душица си ти… Ела да ти покажа друго нещо — подръпна я резбарят, взе една запалена свещ и я поведе към левия край на иконостаса.

И на крайната колона до стената тук се виждаха между клонките и листата две елипси една под друга и в тях бяха издълбани два образа. Рафе Клинче бавно приближи запалената свещ към по-горния образ и тъй, бавно се показа в светлината на свещта, като че ли се роди от самата светлина образът на Катерина Глаушева. Стойна веднага я позна и пак заплака:

— Ъ-ъ-ъ-ху!

— Тихо! — пошушна й Клинче и тя млъкна. — Не искам никой да знай. Само като доближиш запалена свещ, ей така, само тогава се познава, че е тя. Тихо. — Свещта трепереше в ръката му, той бързо я дръпна към другия образ, по-долу: — А виж тука!

Там пък се показа неговият образ; виждаше се как е дигнал чук да удари длетото в другата му ръка, забито в късче дърво. А отдолу подпис „Преспа градъм. декемврiа лето госп. 1864“. Името си не бе издълбал. Той дръпна пак свещта, погледна Стойна с изкривено лице в горчива усмивка и рече тихо:

— Какво… за мене не ще заплачеш! Никой не е плакал за мене досега, дори и родната ми майка, умрела, преди да ме види. Никой — затрепера тихият му глас, той дигна пак свещта към образа на Катерина и въздъхна: — Само тя…

Без да дочака отговор, Клинче пристъпи нататък и пак се спря срещу иконостаса. Стойна го последва като сянка на пръсти по плочите, боеше се да почукне с новите си кондури. Резбарят продължи все тъй тихо, загледан в иконостаса:

— Птичките пеят, зреят гроздовете… Душата ми е в това дърво. Като мине време, като потъмней, ще стане още по-хубаво. — Той дигна жилестата си ръка: — Виждаш ли, погледни! По това ще ни познават людете некога, ще ни знаят…

Клисарят се приближи зад тях, почука една в друга венчалните корони от лъскава, жълта тенекия. Лукаво се усмихна:

— Требват ли ви… Хайде аз ще ви…

Рафе Клинче се дръпна и го погледна мрачно. Обърна се и мълчаливо се отправи към вратата на църквата. Вън го пресрещна синя януарска вечер, обхвана с ледени длани лицето му. Резбарят се спря за миг. Чакаше ли някого? По плочите на притвора се чуха стъпки. 

Димитър Талев, „Железният светилник”

Снимка благодарение на: http://poklonnik.mitov.org/?p=49

На Мимето.

Живот...

Кратко уточнение:

Кръстих блога “Lecturas Íntimas” (от исп. – интимни четения). Името, разбира се, не е случайно – нито една от публикациите, в които ми идва вдъхновение да напиша нещо, не претендира за какъвто и да било обективен анализ. Всичко споделено за едно или друго четене е много, много лично и най-вероятно – доста емоционално. По отношение на настоящата публикация – много е дълга и не е подходяща за хора, които възнамеряват да да прочетат романа за първи път (издават се важни събития). Не е подходяща и за хора със слаби сърца, за бременни – още по-малко! Съвсем сериозно. 

Буца ми е заседнала в гърлото, но все пак искам да споделя. Стигнах до може би НАЙ-тежките глави в „Железният светилник” – девета и десета от последната, четвърта, част „Корени и гранки”. В предишните две (VII и VIII), дърворезбарят Рафаил Клинче признава на Лазар Глаушев, че има извънбрачна връзка с най-малката му сестра Катерина и че „тя е трудна” от него. Лазар няма как да мълчи и споделя всичко с майка си, Султана. Тогава тя взима най-страшното си решение, което води до предвидения, страшен край. Забележително е какъв контраст има между края на едната глава и началото на следващата. След смъртта животът продължава. Отведнъж идва прекрасна, свежа пролет. Природата се пробужда раззеленена, а с нея и хората стават ведри и изпълнени с надежда.

Въпреки по-горните предупреждения, препоръчват горещо да стигнете до края – зашеметяващо е, буквално...

* * *

VIII

[...]

— Ще те омъжим за него. Не може иначе. Но аз нема да те пратя трудна под венчило. Преди да влезеш в църква с невестински венец, безсрамнице, ще подиря чаре да пометнеш.

— Майко…

— Мълчи! Жално ти е за детето… Ето, кучко, ще платиш греха си со живота на първата си рожба.

Тя се обърна и излезе от стаята.

Щом излезе тя, Катерина сплете пръсти, стисна ги, изви ги до болка и в смътно за нея, невинно отчаяние отново проплака:

— Мили боже, колко страшно става!…

Ала дълбоко в сърцето й — струваше й се, далеч негде в нея — трептеше скрита радост. Откакто бе усетила детето в себе си — само в мъка, в тая чудна болест, която я хващаше внезапно и също тъй внезапно изчезваше, — тя непрестанно мислеше за него, по всяко време, без някакво определено чувство. Само това знаеше тя всеки миг, че то е в нея, че расте в нея, но сега, като чу от майка си, че то трябва да умре, почувствува жал към него — за пръв път като към нещо живо — и непреодолим страх за него, за себе си. Ала след това нямаше да има вече никаква преграда между нея и Рафе. И тя потрепера в замайващо, ненаситно сладка, могъща тръпка, която мина през цялата й утроба, както винаги, когато я вземаше той в прегръдките си.

[...]

IX

[...] Чувала бе някога, в това, което Лазар четеше по някой път гласно пред домашните си: грехът ражда грях! Тя трябваше да убие щерка си и да я погребе заедно с греха й. Коя майка убива рожбата си! Ох, Катерино... – и сълзите сами потичаха по лицето й. После бързо изсъхваха. Следваше по-лекото, но вече неизбежното: ще убие плода на греха със смъртен риск за грешницата. Нека Бог я съди, ако вижда отгоре, нека той, строгият и милостивият, й покаже...” 

[...]

Още по пътя Султана прати чирака да си върви в чаршията, а тя се прибра вкъщи и се залови да приготви билката. Бързо отмери вода, сложи я на огъня да ври заедно с корените, непознатия плод и тревите, сетне сипа и прашеца — всичко досъщ както й каза туркинята. Процеди водата и тя остана в едно бакърено ваганче колкото петдесет драма — гъста, тъмночервена, почти черна. Дотук тя бързаше, да не загуби една минутка напразно, ала като видя в ръцете си тая гъста течност, черна като съсирена кръв, сепна се в уплаха и не откъсваше очи от ваганчето: каква незнайна сила имаше тая черна вода, корените, чуждоземният плод и тайнственият прашец? Лек ли беше това или отрова, която погубва човека? Нямаше ли да погуби тя детето си със собствените си ръце — ето, не знаеше какво ще й даде да пие, лек спасителен или отрова. Нямаше друг път, друг изход. В безумието си Катерина сама бе довела дотук и себе си, и нея, родната й майка. Нямаше друг път, за да се избегне, да се скрие позорът. Не — тя само се плаши повече, отколкото трябва: как би й дала врачката отрова! Дано да помогне, че може и да не помогне — тогава? Сега Султана се уплаши наистина повече — като да се боеше повече от срама на дъщеря си, негли от нейната смърт. Тя тръсна глава. Това беше последното й колебание. Наближаваше време да се върнат мъжете от чаршията и тя пак се разбърза, не мислеше вече за друго освен за това, което вършеше и което трябваше да свърши.

[...]

— Тая нощ ще спиш в Лазевата стая. На него ще постелем тука, до огнището. Иди да си приготвиш леглото и гледай нещо по-вехто, сложи отдолу нещо по-вехто. Върви. Събличай се и легай там, нема да ядеш нищо тая вечер. Върви. Ей сега ще дойда и аз.

Малко по-късно Катерина я чакаше вече в леглото си с бледо лице, покорна. И като че ли това беше най-важно, Султана й се скара:

— Защо не се обаждаш, щом си готова! На, изпий това — додаде тя веднага.

Лицето на Катерина побледня още повече. Тя погледна и с разтреперани ръце пое бакърената паничка. Сетне смело я надигна и изпи гъстата течност. Лицето и цяло се изкриви, една черна капка бе потекла от ъгъла на устата й:

— Ох, как горчи! Мамо, отрова ли ми даде да пия…

— Легай сега там и мълчи. Ще пиеш ти много горчиви чаши с тоя си ум.

Катерина легна послушно, придръпна покривката до брадичката си. През гърдите й премина огнена струя и се разля по цялата й утроба. Изеднаж тя каза:

— Майко… ако видиш, че умирам… кажи на Лазе да го доведе, още един път да го видя.

От очите й бликнаха сълзи. Тя не се реши да спомене името на Рафе Клинче, но майка й разбра кого искаше да види тя за последен път.

Султана мълчаливо излезе и дръпна вратата след себе си. 

[...] 

Мъките на Катерина бяха започнали. Тя се сдържаше да не охка, да не вика, но щом влезе майка й и затвори вратата след себе си, Катерина простена:

— Изгорех, майко… Като огън пълзи и надолу, по нозете ми… Дай ми малко водица.

Гласът й беше отпаднал. Тя бе поизбутала завивката и ръцете й лежаха отгоре като пречупени. Султана донесе от другата стая големия светилник и като й подаде бардучето с вода, наблюдаваше лицето й. Някой сякаш бе избърсал с кърпа младата руменина по това хубаво лице. Челото и бузите лъщяха влажни, около устата и по нежно закръглената брадичка блестяха ситни капчици пот, косите по слепите очи бяха полепнали и изглеждаха съвсем черни от влагата върху побелялата кожа. Там, под тънката кожа и по разголената моминска гуша, жилите биеха бързо, отсечено, твърдо — Султана ги виждаше. Тя остави настрана големия светилник и духна малкия, който осветяваше досега стаята. Напрегна гласа си, да не би да потрепери:

— Търпи. Ще мине. Изпотила си се — поглади челото й, студено като грудка лед. 

[...] 

В сърцето й се надигаше против волята й гняв против бога и в страха си пред всемогъщия тя се мъчеше да потисне тоя гняв, да го скрие дори и от себе си. Срещу божията справедливост тя издигаше своята човешка и майчина справедливост и любов, предлагаше най-сетне и себе си за изкупителна жертва, ако трябва някой да бъде наказан, но ето — това беше: тя, майката, бе поискала да спаси неразумното си дете. В нов прилив на страх тя се прекръсти бързо три пъти — тя спореше с бога… Прости, господи, помилуй!

Глух стон се проточи като негде отдалече в тишината на малката стая, в тишината на нощта:

— Ъ-ъ-ъ-х! Ъ-ъ-х…

Султана потрепера. Отметна нишката на чорапа от шията си и скочи. Катерина люшкаше глава върху възглавницата, със затворени очи, още в съня си, види се, чувствуваше пристъпа на голяма болка, или пък беше в безсъзнание и пак не можеше да надвие болката си:

— Ъ-ъ-ъ-ъ… ъ-х…

Внезапно тя отвори огромни безумни очи, тъмни, без блясък, две страшни, черни дупки, и с неочаквана сила се изправи, опря се на ръцете си. Изви се нечовешки писък, разнесе се из цялата къща:

— Майко, умирам! Сега… сега умирам! Сега ще умра!

— Нема да умреш! — застана срещу нея Султана, сякаш да я защити с гърдите си. — Нема да умреш, сине, аз нема да те дам! Ще мине, ей сега ще мине, ще мине…

Катерина клюмна глава, затихна. Султана я прихвана и полека я сложи назад върху възглавницата. 

[...]

Влезе в малката стая и притисна вратата с гърба си. Удари я тежък, сладникав мирис на кръв. И страшно тихо беше в тясната стая, пламъчето на светилника светеше неподвижно. Султана се приближи до леглото с бързи, безшумни стъпки, наведе се над болната със затаен дъх. Катерина лежеше неподвижна, дишаше тихо, с полуотворена уста, зъбите й се белееха между засъхналите, напукани устни. Лицето й беше побеляло, очите й бяха затворени и се губеха в широки сенки, между тях носът й се белееше изострен, изтънял. Полека, предпазливо Султана подигна покривката откъм нозете й. Болната беше плувнала в кръв. Султана притегли наблизу съдовете и разни други вещи, които бе приготвила преди това, и се залови за работа. Катерина тихо охкаше и нямаше сили да се помръдне.

— Поолекна ли ти, чедо?

— Да — прошепна едва чуто Катерина. — Леко ми е… спи ми се.

— Аз ще излеза малко, а ти поспи. То мина веке, сине. 

[...]

X

Събудиха я някакви гласове, непознати люде се караха и викаха, после чу писък на току-що родено дете, слаб и жален. То било детето на Катерина, гладно било и голо, оставено вън, до стълбата на двора, мокрил го студен дъжд, някакво черно куче се приближило да го разкъса, да го нагълта. Султана едвам подигна глава, повлече ръце и се изправи в твърдото си легло. Не се чуваше никакъв глас, никакъв шум. Пламъкът на светилника подскачаше равномерно върху тънкото въгленче на фитила. Тихо беше навред, Султана не знаеше колко време бе спала и кое време беше, дългата нощ сякаш бе спряла и нямаше край. Тя стана, оправи фитила на светилника, наведе се над Катерина. Очите на болната бяха все тъй затворени и като че ли не дишаше. Побелялото й лице беше нашарено с още повече сенки, очите й бяха се откроили, бузите й — като залепнали под изскочилите скули. Султана докосна ръката й, студена като лед. Катерина отвори очи, но като че ли и това движение на клепките беше уморително за нея — толкова ясно личеше изтощението й.

— Ти ли си, мамо… — прошепна тя. — Скоро ли ще се раздени…

— Скоро, сине! Ти поспа доста, а! Харно, харно. Не си ли гладна?

— Нищо не искам. Не мога да се помръдна. Всеко кокалче по мене… стои отделно. Нищо не ме боли. Не съм гладна. И вода не ми се пие. Не знам… дали съм още жива, или…

— То е от слабост. Ще ти донеса млекце. Утре ще ти заколя кокошка; мислех да я пазя за поклади, но за поклади ще заколим стария петел. Да ти направя ли попара с млекото, или така ще си го пийнеш. От вчера на обед не си яла. Щом вземеш да ядеш, бързо ще се засилиш.

Султана искаше да насочи своите мисли и мислите на болната в друга посока, искаше да върне и себе си, и болната във всекидневния живот, като нищо да не е било. А болната не знаеше жива ли е, или мъртва и пак затвори очи. Като я виждаше така, и Султана не знаеше дали бе останал още живот в това лице и в това неподвижно тяло. Тя каза високо:

— Ще ти донеса млеко да пийнеш. 

[...]

— Не се оставяй да те надвие слабостта. Ще видиш сега как ще ти дойде сила. Поспа си доста, млеко пи. Ако ти се спи още — поспи си. Или ако искаш, да си поприказваме. Кажи ми нещо. Или аз да ти разкажа нещо, да ти разкажа некоя приказка. Когато беше малка, сине, се ме караше да ти разказвам приказки. Спомняш ли си? Искаш ли да ти попея? Ти май не си ме чувала да пея.

Горната устна на Катерина потрепна. Дали искаше да се усмихне или пък от досада! Султана погали челото й, студенината му прониза ръката й. Катерина не отговаряше, не се помръдна, не издаде никакъв звук, очите й бяха пак затворени. Отчайващо беше безразличието й към всичко наоколо, не се интересуваше от нищо, като че ли не беше от тоя свят. Жилите на слепите й очи и по гушата й не се забелязваха дори, Султана ги докосна с върха на пръстите си — едвам биеха. Но може би тя пак заспа — нека спи и това е добре. Султана прибра ръцете си в скута, затихна. Нямаше ли край тая нощ? Да беше се разденило поне… Ето, пак негде плаче малко дете, вън, на двора. До стълбата или в градината. Колко жално плаче, с какъв слаб гласец! Дано не го чува Катерина. Да, това е детето на Катерина… детето на Катерина… детето на Катерина плаче вън… детето на Катерина… Ох! — стресна се Султана, потрепера. Унесла се бе в дрямка. 

[...]

— И пак се страхувам да не се разчуе, та като не можах да я запазя от грех, да не мога и да скрия греха й от людете. Знаем само ние с тебе и оня… Клинче де. От него се боя. Ти не му казвай нищо какво става с Катерина. И ако се случи, не дай боже, най-лошото, пак нищо не му казвай. Да си затваря, кажи му, добре устата, какво имал, какво немал с Катерина. Людете това чакат, дори и нищо да не е имало. Ти веке и сам знайш какво требва с него. Тя каза да й го доведем, ако… — Султана се поизкашля, за да овладее гласа си. — Да го види още един път. Ама аз не искам той да стъпва в къщата ми. Не го искам, пък и ще го видят чужди люде и… отде-накъде. А тя нема и да знай…

Лазар забеляза сълзи в очите на майка си. Сви се на плач и неговото гърло.

Султана стана и отиде да види болното си внуче. Лазар я проследи с поглед и му се стори, че тя бе се сгърбила тая нощ. Кочовица и двете й деца спяха спокойно. Султана тихо излезе оттам и влезе при Катерина. Вече се зазоряваше.

В гъстия още здрач Султана видя лицето на Катерина — синкавобяло петно. Тя тихо сви колена на пода до нея, приведе се по-близу, ослуша се. Болната лежеше, както я остави, в пълна, страшна неподвижност, но тя долови дишането й, едва чуто. И остана да чака, докато се развидели по-добре. Против волята й — нямаше никаква власт над тях да ги спре, да ги прогони — в главата й нахлуваха мисли, които вледеняваха сърцето й, пред очите й нечиста сила разтваряше картини, които я ужасяваха. И все пак тя се ослушваше в тия жестоки мисли, чужди, зли, но пак нейни, заглеждаше се в страшните картини — тя мислеше, макар и не по своя воля, за мъртвата Катерина, виждаше я. И за мъртвата трябваше да се погрижи тя, която й бе дала живот, но защо сатаната бързаше да я мъчи, преди да дойде ангелът да вземе душата на детето й? Ох, проклета майка — никога да не постига децата това, което минава през ума и сърцето на майката, и тъкмо тогава, когато най-много ги обича, най-много ги жали. „Не бързай, сатано! Ако требва, ангелът ще дойде преди тебе. Или ти си дошъл мене да мъчиш, враго нечестиви. Мъчи ме, гори ме с огън и пъкъл, но аз нема да те пусна да стигнеш до нея…“ Султана се стресна. Синя зора изпълваше стаята и сияеше, трептеше във всяка вещ. Тя бързо се изправи на колената си, посегна с разтреперани ръце, подигна завивката откъм нозете на Катерина. И охна без глас. Кръвта продължаваше да се изцежда. Обхвана с две ръце лицето на болната, допря ухо до устните й — дишаше, още беше жива! 

[...]

— Аман, ханъм! Спаси ми детето, кръвта не спира, изтече…

Туркинята я поразпита набързо, сетне започна да върти очи:

— Ех… Аз ти казах… Тежко е, млада, за първи път. Немала късмет твоята щерка. Ще ти дам една трева, помага понекога за кръв. И нея ще свариш в половин ока вода, да дойде до сто драма. Ще я изпие на два пъти, по на един саат време. Стиска тая трева, събира, може да помогне.

[...]

Колкото бързо дойде Султана да потърси спасение при врачката, още по-бързо се върна вкъщи, приготви лекарството. Напразно — лековитата трева не помогна.

Към пладне Катерина промърда побелелите си устни и прошепна със сетни сили:

— Доведете го… искам да го видя…

Това бяха последните й думи. Унесе се в сън от изтощение и вече не се пробуди. Когато би клепалото за вечерня, Султана видя, че тя бе угаснала — догоряла бе докрай свещицата на живота й. Султана сложи глава до главата на мъртвото си дете и тихо изплака всичките сълзи, които бяха се набрали в нея през това мъчително денонощие. После пак се изправи на нозе като боец за последната битка.

Разшета се да скрие всички следи, та никой да не познае от какво бе умряла Катерина. Сетне повика Кочовица в голямата стая и гласът й беше толкова спокоен, само звучеше някак по-издълбоко:

— Ти не се плаши, сине… Наша Катерина свърши, бог да я прости. — Кочовица мълчаливо плесна ръце, сплете пръсти занемяла. Султана веднага продължи, за да отвлече вниманието й: — Ти не можеш и не бива да гледаш, ами иди, кажи на Бенковица да дойде да ми помогне. Никой друг да не знай. После ти прибери децата в стаята и стой си там, не е това работа за тебе.

— Майко… — задави се в ридания Кочовица — ами тя, милата, вчера си беше здрава… как…

— Сърце, сине, от сърце — сложи върху нея Султана тежък поглед. — Като ахна от вчера, нещо се скъсало в нея, проболо я в сърцето. Кому каквото е писано, щерко. Иди, иди по-скоро.

Бенковица веднага се притече. Двете майки умиха мъртвото тяло, облякоха го в най-хубава руба. Сложиха го в по-голямата стая, върху мека постелка с бял чаршаф с копринени кенари, от чеиза на Катерина, върху кадифена везана възглавница, везала я бе пак тя за сватбата си. Може Бенковица да забеляза нещо около тая неочаквана смърт, но не отвори уста да продума, да попита. Когато сложиха запалена вощеница над главата на покойната и скръстиха на гърдите ръцете й — бели, прозрачни, останали само кокалчета в тънката нежна кожица, — Бенковица каза:

— Изпратихме ние с тебе, Султано, две невести в гроба, без венци, без свирки и песни.

— Две главни сме ние с тебе, Бенковице, изгорели и черни до век.

Едва когато всичко беше готово с покойната, Султана прати да съобщят на мъжете в чаршията и на двете й омъжени щерки. 

[...]

XI

Настана такава хубава пролет, такава зеленина избуя и такива цветя се разцъфтяха, че и людете бяха радостно възбудени и весели, както никога. Тая година и зимата беше по-дълга и по-люта, към края се позатегна, задухаха дни наред студени, сухи ветрове — няма да има край! А за една нощ само пролетта пристигна, втурна се като закъснял сватбар. Задуха буен вятър през нощта, затропа лудо по врати, по прозорци, натискаше стените с гръб да ги събори, разклащаше високите комини, тропаха ръждясали тенекии по покривите. Разместваха се и падаха керемиди, зафучаха голите гранки на тополите. Людете се разбуждаха слисани, уплашени от бурята. Дебелите зимни покривки и завивки притискаха, като да бяха напоени с гореща вода, тялото не можеше да ги търпи; топло беше, не можеше да се диша по стаите с ниски тавани, със здраво затворени врати, със закнижени прозорци, вън кучетата лаеха до скъсване, по оборите мукаха, цвилеха, ревяха крави, коне и магарета — нали ги имаше, кажи го, във всяка къща, — петлите пропяха два или три пъти преди време.

Пролетната буря прогони голямата зимна нощ, издуха тъмнините й, като изгрея утрото, отвори се едно небе, за мила хубост. Синьо, с бели облаци, младото слънце се крие зад тях, показва се ту зад един, ту зад друг пламва, трепти и блести — аха да потече разкалено сребро по новата синя дреха на небето. Заредиха се все такива хубави дни, светли, топли, през ден, през два ще плисне буен пролетен дъжд, отново ще блесне слънцето и цялото небе с него чисто, окъпано. Като бяха чакали толкова време, дървесата и тревите отеднаж покараха — тополите и върбите спуснаха зелени коси, ябълките, сливите и всякакви други плодни дръвчета се разцъфтяха китка до китка, бяла и розова пяна кипна на кълба по градините, гмуркаха се в нея птички и пчели, и всякакви други мушички — чуруликаха, жужукаха и звънтяха, — в прозрачния въздух се люлееха пъстри пеперуди, трептяха с крила между щедро, примамливо отворените жълти и червени чашки на лалетата, кацаха жадни и упоени по белите, розови и сини зюмбюли. Появиха се и щъркелите по старите гнезда.

Каквото ставаше по небето и земята, с дървесата и тревите и с всяка жива твар, това ставаше и с людете по Преспа. Разтвориха те врати и прозорци, отвориха очи и души за слънце и въздух, за топлина и сладки, упойващи благоухания. Похапнаха чорбица от коприва — да се поднови кръвта, — пийнаха стара гроздова ракия с млад пелин — да се влее сила в измършавелите им тела. Запретнаха ръкави за работа, като усърдните пчели от цвят на цвят, като птичките, които подновяваха гнездата си, като мравките, които неуморно щукаха по земята, търсят и събират храницата си. Закипя работа по дюкяни и работилници, тръгнаха дълги върволици по полето. Пролетната хубост и благодат изпълваше сърцата с радост и сила, трудът — с бодрост и добри надежди. 

Димитър Талев, „Железният светилник”

Кадър от филма "Иконостасът" (1969) на режисьорите Христо Христов и Тодор Динов, по сценарий на Тодор Динов и Христо Христов, създаден по мотиви от "Железният светилник".