"Камък в тихата вода..."

През април тази година в Музикалния театър, София, беше премиерата на новата постановка на оперетата от Асен Карастоянов „Българи от старо време”, по едноименната повест на Любен Каравелов и либрето на Коста Райнов. Между другото, горещо я препоръчвам! Преди края на летния сезон можете да й се насладите на 13 ти юли, петък от 19 ч. В красивата програма са поместени и думи на режисьора (и солист на Музикалния театър) Александър Мутафчийски. Сетих се за едно изречение от тях, защото правя втори опит да прочета „Железният светилник” на Димитър Талев. Спомням си началото и за това продължих от там, до където бях стигнала – хаджи Серафимовата внука Султана най-безсрамно е прибрала „невенчан мъж” в къщата си и по думите на общинския слуга „...целият град се бунтува.” 

©Христиана Бобева, 2018

„Специално внимание съм обърнал на копривщенските свахи и клюката, която пълзи по улиците и придобива унищожителна мощ.”

Александър Мутафчийски

* * *

Минаваше време, а не можеше да остане повече в тайна това, което ставаше напоследък в двора на хаджи Серафим. От много време не бе се завъртал мъж в тоя двор, а сега тук беше Стоян — влизаше, излизаше сутрин и вечер и беше като в своя къща, макар Султана да го държеше надалеко. Невидими очи надзъртаха и дебнеха през пролуки и дупки, през врати и прозорци, шушукаше се скришом, от ухо на ухо, а когато вуйко Тасе разгласи между свои и чужди, че Султана иска да се омъжи за младия селянин — всички заговориха открито за тоя необикновен случай. Старият ред в живота на малкия град дръзко се нарушаваше и това предизвикваше обща съпротива. Сред народа оживя някогашната омраза към тежкия навремето чорбаджия хаджи Серафим Огненов, който бе вършил и лоши, и добри дела, но лошите още се помнеха, както се помнеше силата му, богатството му и голямата му гордост. Ръмжаха също и градските чорбаджии — постъпката на недостойната според тях хаджи Серафимова внука засягаше тяхното честолюбие и суета, чорбаджийското им достойнство. В мълвата и одумките, които се разнасяха из целия град, имаше и жесток присмех, високомерен гняв и много лицемерие, а някои бяха започнали да сплитат и песен, в която влагаха свои потайни, порочни желания и копнежи. Дори десетмината членове на църковната община бяха говорили и решавали в едно свое заседание за нарушение на реда и общите нрави, за настаналия общ смут и всеки бе се пазил като от греховно осквернение да спомене името на хаджи Серафимовата внука. Нейният несторен грях нарасна още повече и за туй, че излезе наяве тъкмо през първите седмици на великите пости.

[…]

Женитбата на хаджи Серафимовата внука и Стоян Глаушев от село Гранче беше голямо събитие в живота на града. От дълги години животът на преспанци течеше като тиха вода по определено, открай време издълбано корито и не се помнеше вече водата да е прииждала буйно, да е надхвърляла високите брегове. Далечното минало беше приказка или песен за било и небило, за мъртъв и погребан вече живот, мъгляв спомен, потиснати копнежи и безнадеждна тъга. Минали бяха векове и всеки нов ден приличаше на отминалия, тоя малък свят беше заключен здраво в начупения кръг на околните планини, рядко се случваше да потрепне по гладката повърхност на тихата вода бледо отражение на далечен пожар, да я раздвижи внезапен, долетял отдалеко вихър или някоя дръзка ръка да счупи с камък сивото й огледало.

Тоя път хаджи Серафимовата внука хвърли камък в тихата вода. Смелата постъпка на Султана предизвикваше безсилната злоба на всички, които отдавна бяха загубили всякаква смелост; нейната самонадеяност предизвикваше неподозирана ярост в тия, които никога не са имали своя свободна воля; пренебрежението към установения от векове непокътнат ред в отношения, обичаи и нрави, в наготово приетите схващания за морал и чест хвърляха в тревога тия, които се бояха от всяка промяна; и най-сетне, храбростта й да защити открито своето право на живот, на лична свобода предизвикваше жестокостта на всички лицемери, които се задушаваха под тежестта на оковите, що сами си бяха надянали. Всички тия люде нямаха друго оръжие освен злия език и злия присмех.

Димитър Талев, Железният светилник

"Железният светилник" - постановка на Асен Шопов, Театър "Българска армия".