Неведоми са пътищата литературни...

Днес за пореден път се убедих в това. Снощи завърших „Господарката на езерото” (Анджей Сапковски), последната част от историята на вещера Гералт. Тази сутрин точно отивах към кухнята да си правя кафе и изведнъж се сетих за края на „Любов по време на холера” (Габриел Гарсия Маркес). Изобщо не става дума за какъвто и да било сравнителен анализ на творчеството на двамата автори, или пък на изразните средства, стила и т.н. Имам предвид усещането, което оставят у мен: сякаш завършват с въздишка, изпълнена с любов, тъга, но и надежда...

Трябва само да уточня, че от „Любов по време на холера” помествам самият край, а от „Господарката на езерото” – краят на историята на Гералт и Йенефер.

Приятно четене!

©2018, Христиана Бобева 

SPOILER ALERT!!!

* * * * *

Флорентино Ариса го изслуша, без да мигне. После огледа през прозореца посоките на ветровете, описващи пълен кръг върху залива, по-нататък ясния хоризонт, ведрото декемврийско небе без ни едно облаче, водите — плавателни до вечността, и каза:

— Продължаваме направо, направо, направо, отново до Ла Дорада.

Фермина Даса потръпна, защото позна някогашния глас, осенен от Светия дух, и погледна капитана — той беше съдбата. Но капитанът не я видя, защото беше потресен от страхотната мощ на вдъхновение у Флорентино Ариса.

— Сериозно ли го казвате? — попита.

— Откакто съм се родил, не съм казвал нищо несериозно — отвърна Флорентино Ариса.

Капитанът се обърна към Фермина Даса и видя по клепките й първите искрици зимен скреж. После погледна Флорентино Ариса, усети непоклатимото му самообладание, неустрашимата му любов и го заля закъснялото прозрение, че животът е по-безкраен от смъртта.

— И докога смятате, че ще можем да продължаваме това дяволско отиване и връщане? — попита той.

Флорентино Ариса имаше готов отговор отпреди петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им.

— Цял живот — отвърна той.

Габриел Гарсия Маркес, ЛЮБОВ ПО ВРМЕ НА ХОЛЕРА (1985)

Превод от испански: Тамара Такова, 1987

* * *

— Лежи спокойно, любими — каза меко Йенефер. — Лежи спокойно. Не мърдай.

— Къде се намираме, Йен?

— Нима е важно това? Нали сме заедно. Ти и аз.

Пееха птички. Миришеше на трева и цветя, на ябълки.

— Къде е Цири?

— Отиде си.

Тя промени позата си, леко извади ръката си изпод главата му и легна до него на тревата, за да го гледа в очите. Гледаше го жадно, така, сякаш искаше да му се насити, сякаш искаше да се нагледа за цяла вечност. Той също я гледаше, а тъгата го стягаше за гърлото.

— Ние бяхме заедно е Цири в лодката — спомни си той. — На езерото. После по реката. По реката с бързото течение. В мъглата…

Пръстите й намериха ръката му и стиснаха силно.

— Лежи спокойно, любими. Лежи си спокойно. Аз съм тук. Не е важно какво се е случило, не е важно къде сме били. Сега съм с теб. И повече никога няма да те изоставя. Никога.

— Обичам те, Йен.

— Знам.

Анджей Сапковски, ГОСПОДАРКАТА НА ЕЗЕРОТО (1999)

Превод от полски: Васил Велчев, 2010

Хавиер Бардем и Джована Медзоджорно в ”Любов по време на холера”, 2007