¡Descanse en paz!

In memoriam 

Francisco Sánchez Gómez, alias Paco de Lucía

(1947-2014)

В памет на Франсиско Санчес Гомес, 

по-познат като Пако де Лусиа 

(1947-2014)

Почивай в мир!

"За любовта"

Като гора душата своя крие,

изправена високо над балкана.

Ще ми покаже своята магия,

но иска аз заложник да ѝ стана.

Като небе далечно е безкрайна,

което под звездите се синее.
Ще ми открие нежната си тайна,

но иска винаги да съм при нея.

Като в море - при нея всичко има,

което няма и всемира даже.

Ще ми покаже красота незрима,

но иска от брега да се откажа.

Като земя е тя - от пръст, от време,

която много надалече свети.

Ще позволи аз всичко да си взема,

но иска да ѝ дам затуй сърцето.

Гора, Небе, Море, Земя... Всемира

в една усмивка топла е пред мене.

Какво ли ми остава да избирам?

Аз притежавам цялата вселена.

Евтим Евтимов

На тръгване... / Al partir...

Никаква скорост, никакъв външен тласък не могат да те изтръгнат от мястото, където е пуснало корен сърцето ти. Не ти, а някакво чуждо тяло се носи шеметно по пътя. Ти издалеч го наблюдаваш с почуда: ти ли си това? И продължаваш да вирееш на единственото свое място в света, макар каменисто и пустинно. Гледаш крайпътните дървета с разбиране. И ти си едно от тях. Пътят минава край тебе. А ти стоиш на старото си място и само от корена на сърцето си можеш да пиеш сокове, за да се разлистваш, да протягаш клони към слънцето и да даваш плод. 

 ***

Ninguna velocidad, ningún empuje exterior te puede desarraigar del lugar donde tu corazón ha echo raíces. No tú, sino un cuerpo extraño viaja frenéticamente por el camino. Desde lejos tú lo comtemplas con extrañeza: ¿este eres tú? Y sigues creciendo en el único lugar en el mundo que es tuyo de verdad, aunque sea pedregoso y desierto. Miras los árboles por el camino con comprensión. Tú también eres uno de ellos. El camino pasa delante de ti pero tú estás en tu antiguo lugar y sólo por la raíz de tu corazón puedes beber zumos para reverdecer, para estirar ramas hacia el Sol y dar fruto.

© Cristiana Bobeva, traducción al castellano

Блага Димитрова (Blaga Dimitrova), 
Пътуване към себе си (Viaje hacia sí mismo)

Личен архив. / Archivo personal.

"Роса"

Необясними, тъмни чудеса

природата сама ни обяснява.

В тревата грее сребърна роса,

която нежна светлина ни дава.

Звезда ли изгоряла е за нас,

че толкова гореща е душата?

Небето ли е плакало на глас,

поискало за тоя миг отплата?

Дали от сребърния млечен път

отронени сълзи сега това са,

нататък някъде да ни зоват,

където ветрове реки отнасят?

Не знам. Вървим по капки от роса,

тъй както нестинари по жарава.

Необясними, тъмни чудеса 

природата ни обяснява.

Дамян Дамянов

Със спомена, постигаме невъзможното... / Con el recuerdo logramos lo imposible...

     Връщах се непрестанно в спомена да доизживея набързо миналите мигове на оная нощ, недоизреченото, недоусетеното. При всяко ново спомняне всичко преживявах по новому, различно. Какво е споменът? Мислено спорех с Влад. Вече нищо не можех да помисля без негова вътрешна намеса. Той ми се надсмиваше, че пилея времето си в спомени. Аз му възразявах, че само човек има способност да изживява спомена. Това връщане във времето със свежестта на сегашния миг! Споменът е по-богато изживяване от самото преживяване. Той е абстрахиран от дреболиите, от обсадата на материалните спънки. В него остава същественото. Дори онова, което не сме забелязали в мига, кристализира в спомена. Какво друго освен паметта може да бъде свидетелство за стойността на нашия живот, на нашето собствено време? Мерилото за силата на изживяването е интензивността на спомена. Емоционалната памет е безсмъртието на миговете. Дори споменът става по-богат с чувство, разширен с нови нюанси на чувството. И това показва, че красивият миг не потъва в небитието, а расте, разклонява се като овощно дърво във времето. Един мирис може да извика цяла галактика от далечни трепети. Това е подвижният отпечатък на времето в нас. Само при любовта времето може да тече и обратно — в две посоки. Емоционалният спомен е връщането на невъзвратимите мигове. В трепета на спомена аз осъществявам невъзможното: обръщането на времето в обратна посока. Нека ме боли от спомена! Това е прераждането на времето в мене! Който има спомени, той не е живял празно. А човечеството дължи себе си на своите спомени.

***

     Volvía constantemente al recuerdo para vivir deprisa los momentos pasados de aquella noche, lo que no nos dijimos, lo que no sentimos. Con cada nuevo recuerdo revivía todo de una manera diferente, nueva. ¿Qué es el recuerdo? En mi pensamiento discutía con Vlad. Ya nada podía pensar sin su intervención interior. Él se burlaba de mí por desperdiciar mi tiempo en recuerdos. Yo le replicaba que sólo el hombre tiene la capacidad de revivir el recuerdo. ¡Esta vuelta atrás en el tiempo con la frescura del momento presente! El recuerdo es una experiencia más rica que la experiencia misma. Se abstrae de las pequeñeces, del asedio de los obstáculos materiales. En él queda la esencia. Aún lo que no habíamos notado en aquel momento, cristaliza en el recuerdo. Aparte de la memoria, ¿qué otra cosa es la afirmación del valor de nuestra vida, de nuestro propio tiempo? La medida de fuerza de la experiencia es la intensidad del recuerdo. La memoria emocional es la inmortalidad de los momentos. Hasta el recuerdo se vuelve más lleno de sentimiento, con nuevos matices del sentimiento. Y esto demuestra que el momento hermoso no se desvanece en el no-ser, sino que crece, se ramifica como un árbol frutal en el tiempo. Un olor puede llevarte a una galaxia enorme de lejanas conmociones. Esto es la huella movediza que el tiempo deja en nosotros. Sólo en el amor el tiempo puede transcurrir en las dos direcciones. El recuerdo emocional es la vuelta de los momentos que jamás volverán. En la conmoción del recuerdo yo hago lo imposible: una vuelta del tiempo en dirección contraria. ¡Que me duela el recuerdo! ¡Es el renacimiento del tiempo en mí! El que tenga recuerdos no ha vivido en vano. Y la humanidad debe su ser a sus recuerdos.

© Cristiana Bobeva, traducción al castellano

Блага Димитрова (Blaga Dimitrova),  

Пътуване към себе си (Viaje hacia sí mismo)

"8. San Miguel"

(GRANADA)

Se ven desde las barandas,
por el monte, monte, monte,
mulos y sombras de mulos
cargados de girasoles.

Sus ojos en las umbrías
se empañan de inmensa noche.
En los recodos del aire,
cruje la aurora salobre.

Un cielo de mulos blancos
cierra sus ojos de azogue
dando a la quieta penumbra
un final de corazones.
Y el agua se pone fría
para que nadie la toque.
Agua loca y descubierta
por el monte, monte, monte.

*

San Miguel lleno de encajes
en la alcoba de su torre,
enseña sus bellos muslos,
ceñidos por los faroles.

Arcángel domesticado
en el gesto de las doce,
finge una cólera dulce
de plumas y ruiseñores.
San Miguel canta en los vidrios;
efebo de tres mil noches,
fragante de agua colonia
y lejano de las flores.

*

El mar baila por la playa,
un poema de balcones.
Las orillas de la luna
pierden juncos, ganan voces.
Vienen manolas comiendo
semillas de girasoles,
los culos grandes y ocultos
como planetas de cobre.
Vienen altos caballeros
y damas de triste porte,
morenas por la nostalgia
de un ayer de ruiseñores.
Y el obispo de Manila,
ciego de azafrán y pobre,
dice misa con dos filos
para mujeres y hombres.

*

San Miguel se estaba quieto
en la alcoba de su torre,
con las enaguas cuajadas
de espejitos y entredoses.

San Miguel, rey de los globos
y de los números nones,
en el primor berberisco
de gritos y miradores.

Federico García Lorca, Romancero gitano

Madrid, 1928
El dibujo es del poeta.

"Lluvia"

La lluvia tiene un vago secreto de ternura,
algo de soñolencia resignada y amable,
una música humilde se despierta con ella
que hace vibrar el alma dormida del paisaje.

Es un besar azul que recibe la Tierra,
el mito primitivo que vuelve a realizarse.
El contacto ya frío de cielo y tierra viejos
con una mansedumbre de atardecer constante.

Es la aurora del fruto. La que nos trae las flores
y nos unge de espíritu santo de los mares.
La que derrama vida sobre las sementeras
y en el alma tristeza de lo que no se sabe.

La nostalgia terrible de una vida perdida,
el fatal sentimiento de haber nacido tarde,
o la ilusión inquieta de un mañana imposible
con la inquietud cercana del color de la carne.

El amor se despierta en el gris de su ritmo,
nuestro cielo interior tiene un triunfo de sangre,
pero nuestro optimismo se convierte en tristeza
al contemplar las gotas muertas en los cristales.

Y son las gotas: ojos de infinito que miran
al infinito blanco que les sirvió de madre.

Cada gota de lluvia tiembla en el cristal turbio
y le dejan divinas heridas de diamante.
Son poetas del agua que han visto y que meditan
lo que la muchedumbre de los ríos no sabe.

¡Oh lluvia silenciosa, sin tormentas ni vientos,
lluvia mansa y serena de esquila y luz suave,
lluvia buena y pacifica que eres la verdadera,
la que llorosa y triste sobre las cosas caes!

¡Oh lluvia franciscana que llevas a tus gotas
almas de fuentes claras y humildes manantiales!
Cuando sobre los campos desciendes lentamente
las rosas de mi pecho con tus sonidos abres.

El canto primitivo que dices al silencio
y la historia sonora que cuentas al ramaje
los comenta llorando mi corazón desierto
en un negro y profundo pentágrama sin clave.

Mi alma tiene tristeza de la lluvia serena,
tristeza resignada de cosa irrealizable,
tengo en el horizonte un lucero encendido
y el corazón me impide que corra a contemplarte.

¡Oh lluvia silenciosa que los árboles aman
y eres sobre el piano dulzura emocionante;
das al alma las mismas nieblas y resonancias
que pones en el alma dormida del paisaje! 

Federico García Lorca, Libro de poemas

"...las gotas muertas en los cristales."

"Al oído"

Si quieres besarme...besa
-yo comparto tus antojos-.
Mas no hagas mi boca presa...
bésame quedo en los ojos.

No me hables de los hechizos
de tus besos en el cuello...
están celosos mis rizos,
acaríciame el cabello.

Para tu mimo oportuno,
si tus ojos son palabras,
me darán, uno por uno,
los pensamientos que labras.

Pon tu mano entre las mías...
temblarán como un canario
y oiremos las sinfonías
de algún amor milenario.

Esta es una noche muerta
bajo la techumbre astral.
Está callada la huerta
como en un sueño letal.

Tiene un matiz de alabastro
y un misterio de pagoda.
¡Mira la luz de aquel astro!
¡la tengo en el alma toda!

Silencio...silencio...¡calla!
Hasta el agua corre apenas,
bajo su verde pantalla
se aquieta casi la arena...

¡Oh! ¡qué perfume tan fino!
¡No beses mis labios rojos!
En la noche de platino
bésame quedo en los ojos...

Alfonsina Storni

Gustav Klimt, Der Kuss (El Beso), óleo sobre lienzo 180x180 cm,
1907-1908

Когато се завърнеш към себе си и се разстопиш в любовта...

        Поехме по същата пътека, по която минавах всеки ден. Стори ми се съвсем друга. Не бих се никак учудила, ако ни изведеше на някакъв невиждан връх. Разкаляна, хлъзгава, съучастническа, тя го застави да ми подаде ръка, принуди и мене да протегна ръка към него. В мига, когато ръцете ни посегнаха една към друга, започна разтопяването. Като бучка лед се топях в дланта му. Дърветата ни замеряха с шепи сняг. Всяка пряспа в планината, всеки ручей, цялата зима се топеше в дланта му.

       Между две снежинки ненадейно, съвсем хвърчащо, падна едно първо „Ти“. Независимо от нас двамата. Прозвуча в бялата тишина така зелено и дръзко, че промени всичко наоколо. Хребетите, които преграждаха хоризонта, се разтвориха. Около нас прииждаха неудържими пролетни порои, нейде близо, отвъд един връх, отвъд един час. Цялата планина заехтя от това „Ти“. То заплашваше всичко да отвлече, да разруши, да удави. Всички мои тайни планове, досегашни усилия, главната цел, за която бях дошла тук. А аз му се радвах. Обръщах се на „Ти“ към облаците, вятъра, безкрая. Вече бях на ти с цялата вселена.

         Така бях истинска. Най-сетне бях. Върнах се към себе си от далечно лутане. Моите намислени усмивки, затворени движения, блокирани желания — всичко се стопи. Сама не можех да се позная. Той ли ме измисли такава? Очаквах всякакви изненади от себе си. И не се боях. Навярно така освободен се чувства ледът, разтопен в порой, в пяна, в облаче.
         С една ръка му се отдавах цяла. И той с една ръка ме владееше. 

Блага Димитрова, Пътуване към себе си

Сонет -XLVI-

Очите и сърцето водят спор

кой повече над тебе има право - 

очите те държат във своя взор,

към себе си сърцето тегли здраво.

То казва, че във моите гърди

те пази недостъпно за очите;

противната страна със жар твърди,

че в техния кристал ликът ти скрит е.

Достига се до съд и той, в състав

от мисли, все живеещи в сърцето,

отсъжда кой е крив и кой е прав,

издавайки решение, с което:

очите вземат зримия покров,

сърцето - съкровената любов.

Уилям Шекспир, 

 в превод на Валери Петров

"Este amoroso tormento..."

Este amoroso tormento
que en mi corazón se ve,
sé que lo siento, y no sé
la causa por que lo siento.

Siento una grave agonía 
por lograr un devaneo
que empieza como deseo
y para en melancolía.

Y cuando con más terneza
mi infeliz estado lloro, 
sé que estoy triste e ignoro
la causa de mi tristeza.

Siento un anhelo tirano
por la ocasión a que aspiro
y cuando cerca la miro 
yo misma aparto la mano.

Porque si acaso se ofrece
después de tanto desvelo,
la desazona el recelo
o el susto la desvanece. 

Y si alguna vez sin susto
consigo tal posesión,
cualquiera leve ocasión
me malogra todo el gusto.

Siento mal del mismo bien 
con receloso temor,
y me obliga el mismo amor
tal vez a mostrar desdén.

Cualquier leve ocasión labra
en mi pecho de manera
que el que imposibles venciera
se irrita de una palabra.

Con poca causa ofendida
suelo en mitad de mi amor
negar un leve favor
a quien le diera la vida.

Ya sufrida, ya irritada,
con contrarias penas lucho,
que por él sufriré mucho
y con él sufriré nada.

No sé en qué lógica cabe
el que tal cuestión se pruebe,
que por él lo grave es leve
y con él lo leve es grave.

Sin bastantes fundamentos
forman mis tristes cuidados,
de conceptos engañados,
un monte de sentimientos.

Y en aquel fiero conjunto
hallo, cuando se derriba,
que aquella máquina altiva
sólo estribaba en un punto.

Tal vez el dolor me engaña,
y presumo sin razón
que no habrá satisfacción 
que pueda templar mi saña.

Y cuando a averiguar llego
el agravio por que riño,
es como espanto de niño
que para en burlas y juego.

Y aunque el desengaño toco,
con la misma pena lucho
de ver que padezco mucho
padeciendo por tan poco.

A vengarse se abalanza
tal vez el alma ofendida
y después arrepentida
toma de mí otra venganza.

Y si al desdén satisfago
es con tan ambiguo error 
que yo pienso que es rigor
y se remata en halago.

Hasta el labio desatento
suele equívoco tal vez,
por usar de la altivez, 
encontrar el rendimiento.

Cuando por soñada culpa
con más enojo me incito,
yo le acrimino el delito
y le busco la disculpa. 

No huyo el mal ni busco el bien,
porque en mi confuso error
ni me asegura el amor
ni me despecha el desdén.

En mi ciego devaneo,
bien hallada con mi engaño,
solicito el desengaño
y no encontrarlo deseo.

Si alguno mis quejas oye,
más a decirlas me obliga,
porque me las contradiga,
que no porque las apoye.

Porque si con la pasión
algo contra mi amor digo,
es mi mayor enemigo
quien me concede razón.

Y si acaso en mi provecho
hallo la razón propicia,
me embaraza la injusticia
y ando cediendo el derecho.

Nunca hallo gusto cumplido,
porque entre alivio y dolor
hallo culpa en el amor
y disculpa en el olvido.

Esto de mi pena dura 
es algo del dolor fiero
y mucho más no refiero
porque pasa de locura.

Si acaso me contradigo
en este confuso error,
aquel que tuviese amor
entenderá lo que digo.

Sor Juana Inés de la Cruz

"Разравяне на огън"

Ровѝ огнището, дърва реди,

да хване огън, огън да разпали,

когато нова къща се гради,

преди да са завяли зимни хали.

По въглена, запален вечерта, 

съдбата си на съмване гадаят:

недогорѝ ли - тъжна ще е тя,

щастлива - изгорял ли е до края.

Повярвай в тази истина. Ровѝ

огнището под пазвата си лява,

от капка кръв искра си уловѝ,

да пламне огън, който сътворява.

Хвърли се в пламъка му. И гори,

до края изгори на тази клада,

живот на твойте думи да дари,

на твойта мъка - непреходна радост.

По въглена - до края изгорял,

за тебе нека съдят след години

дали щастливо тука си живял,

или като глухарче си отминал.

Евтим Евтимов, Обредни песни

"Като нас"

Необяздени, луди коне

прелетяват през лунни ливади.
Ширине, ширине, ширине

е изпънало гривите млади.

Незапрягвани още в бразди,

незавързвани, неукротени,

те препускат под тъмни звезди,

от предчувствие ново родени.

Неизказана, дяволска страст

от очите им ангелски цвили.

Като нас, като нас, като нас

неоткрито небе са открили.

Да ги стигнем за малко поне,

да докоснем душите им млади...

Необяздени, луди коне

прелетяват през лунни ливади.

Евтим Евтимов, Нощи

 

"Брезите..."

Брезите покрай тебе се събраха

и тръгнаха през белите гори,

когато в тебе себе си познаха

и ти откри сред тях сестри.

И дълго гледах аз сред здрача влажен

и бършех от лицето си сълза.

Брезичка исках тук да ми покажеш,

а ти самата си била бреза.

Евтим Евтимов, Горчиво вино

Глава -XXI-

Тъкмо тогава се яви лисицата. — Добър ден — каза лисицата.

— Добър ден — отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.

— Аз съм тук, под ябълковото дърво…

— Коя си ти? — каза малкият принц. — Ти си много хубава…

— Аз съм лисица — рече лисицата.

— Ела да играеш с мене — предложи й малкият принц. — Толкова ми е тъжно…

— Не мога да играя с тебе — каза лисицата. — Аз не съм опитомена.

— Ах, извинявай — рече малкият принц. Но след като помисли, добави:

— Какво значи „да опитомяваш?“

— Ти не си тукашен — каза лисицата, — какво търсиш насам?

— Търся хората — каза малкият принц. — Какво значи „да опитомяваш“?

— Хората имат пушка — каза лисицата — и ходят на лов. Това е много неприятно! Те също тъй отглеждат кокошки. Те се интересуват само от това. Да не търсиш кокошки?

— Не — каза малкият принц. — Аз търся приятели. Какво значи „да опитомяваш“?

— То е нещо отдавна забравено. То значи „да се свържеш с другите“.

— Да се свържеш с другите ли?

— Разбира се — каза лисицата. — За мене сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребна. За тебе аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света. За тебе аз ще бъда единствена в света…

— Започвам да разбирам — каза малкият принц. — Има едно цветче… мисля, че то ме е опитомило.

— Възможно е — каза лисицата. — На земята могат да се видят най-различни неща…

— О, то не е на земята — каза малкият принц. Любопитството на лисицата се изостри:

— На друга планета ли?

— Да.

— Има ли ловци на тая планета?

— Не.

— Виж, това е интересно! Ами кокошки?

— Не.

— В света нищо не е съвършено — въздъхна лисицата.

Но тя пак се върна на мисълта си:

— Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Затова малко ми е тежичко. Но ако ти ме опитомиш, животът ми ще стане като пронизан от слънце. Аз ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се пъхам под земята, шумът от твоите стъпки ще ме повиква като музика да изляза от дупката. И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя? Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми спомня за тебе. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно…

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц.

— Моля ти се… опитоми ме — каза тя.

— На драго сърце — отговори малкият принц, — но нямам много време. Трябва да потърся приятели и да проумея много неща.

— Само нещата, които си опитомил, можеш да проумееш — каза лисицата. — Хората нямат вече време да проумяват нищо. Те купуват от търговците готови неща. Но тъй като няма никакви търговци на приятели, хората нямат вече приятели. Ако искаш да си имаш приятел — опитоми ме!

— Какво трябва да направя? — каза малкият принц.

— Трябва да бъдеш много търпелив — отговори лисицата. — Отначало ще седнеш малко по-далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки нов път ти ще можеш да сядаш малко по-близко… На другата сутрин малкият принц пак дойде там.

— Ще бъде по-добре да дохождаш по едно и също време — каза лисицата:

— Ако дохождаш например в четири часа следобед, аз още от три часа ще почна да се чувствувам щастлива. Колкото по наближава времето, толкова по-щастлива ще се чувствувам. В четири часа вече ще се вълнувам и безпокоя; аз ще узная цената на щастието! Но ако дохождаш в различно време, никога не ще зная за кое време да приготвя сърцето си… Необходими са обреди.

— Какво е обред? — каза малкият принц.

— И това също тъй е едно отдавна забравено нещо — каза лисицата. — То е онова, което прави един ден различен от другите дни и един час — различен от другите часове. Например тукашните ловци имат един обред. В четвъртък те танцуват със селските момичета. И ето, че четвъртък става един чудесен ден! Аз отивам да се разходя чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всичките дни биха си приличали и аз нямаше да имам почивка.

Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването, лисицата каза:

— Ах! … Аз ще плача.

— Ти си виновна — каза малкият принц, — аз не ти желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя…

— Разбира се — каза лисицата.

— Но ще плачеш! — каза малкият принц.

— Разбира се — каза лисицата.

— Но тогаз ти не печелиш нищо!

— Печеля — каза лисицата — поради цвета на узрялото жито.

И добави:

— Иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш, че твоята е единствена в света. Сетне ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види пак розите.

— Вие никак не приличате на моята роза, вие не сте още нищо — каза им той. — Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте сега такива, каквато бе моята лисица. Тя беше лисица, подобна на сто хиляди други лисици. Но аз я направих мой приятел и сега тя е единствена в света.

И розите се почувствуваха много смутени.

— Вие сте хубави, но празни — каза им малкият принц. — За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички, защото тъкмо нея съм поливал аз. Защото тъкмо нея съм поставял под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея съм пазил с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за да излязат пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.

И се върна пак при лисицата:

— Сбогом… — каза той.

— Сбогом — каза лисицата. — Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.

— Най-същественото е невидимо за очите — повтори малкият принц, за да го запомни.

— Твоята роза ти е толкова ценна поради времето, което си загубил за нея.

— Моята роза ми е ценна поради загубеното време… — рече малкият принц, за да го запомни.

— Хората са забравили тая истина — каза лисицата. — Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…

— Аз съм отговорен за моята роза… — повтори малкият принц, за да го запомни.

Антоан дьо Сент-Екзюпери, Малкият принц
Превод от френски: Константин Константинов, 1978 (Пълни авторски права)  

Сонет -XIV-

Гадател съм, но моята наука

планети и комети не следи

и не предсказва на едни сполука,

на други - неуспехи и беди.

Не мога да предричам ясно време

или, обратно - дъжд и вихър зъл,

ни от князете кой превес ще вземе,

по свода да предвидя бих могъл.

Но в твоя взор за мен по-ясно свети,

отколкото в небесния чертеж,

че истина и хубост ще са слети

във тоз, когото ти ще създадеш.

А иначе със твоя край вещая

на хубостта и истината края. 

Уилям Шекспир, 

в превод на Валери Петров

"Любовта"

Оставѝ да дойде отведнъж,

неочаквана и непозната,

както пада над гората дъжд

и след туй е весела гората.

Оставѝ я като вятър лош,

слязъл от небесната морава,

да нахлуе в твойта късна нощ

и на пепел всичко да направи.

Като вик от ада да е тя,

като шепот ангелски от рая.

Оставѝ да дойде любовта,

както тя от векове си знае.

Евтим Евтимов, Нощи

"El rosal de Rosa"

A mi hija Augusta.

Por los años de 1581, el griego Miguel Acosta y los navieros y comerciantes de Lima hicieron una colecta que, en menos de dos meses, subió a cuarenta mil pesos, para fundar un hospital destinado a la asistencia de marineros, gente toda que, al llegar a América, pagaba la chapetonada, frase con la que nuestros mayores querían significar que el extranjero, antes de aclimatarse, era atacado por la terciana y por lo que entonces se llamaba bicho alto y hoy disentería.

Estableciose así el hospital del Espíritu Santo, suprimido en 1821, y que desde entonces ha servido de Museo Nacional, de colegio para señoritas, de Escuela Militar, de Filarmónica, de cuartel, de comisaría, etcétera, etc. Los pontífices acordaron al hospital del Espíritu Santo gracias y preeminencias que no dispensaron a otros establecimientos de igual carácter en Lima.

Al respaldo del sitio en que se edificó el hospital quedaba un lote espacioso, en el cual el propietario Gaspar Flores edificó toscamente (que don Gaspar no era rico para emprender lujosa fábrica) unos pocos cuartuchos, en uno de los cuales naciera el 30 de abril de 1586 su hija Isabel, o sea Santa Rosa de Lima, siendo pontífice Sixto V, rey de España y sus colonias Felipe II, arzobispo de Lima Toribio de Mogrovejo y gobernando la Real Audiencia, por muerte del virrey don Martín Enríquez el Gotoso, aquel que, después de veintiún meses de gobierno, se fue al mundo de donde no se vuelve sin haber hecho nada de memorable en el país. Fue de los gobernantes que, en punto a obras públicas, realizan la de adoquinar la vía láctea y secar el Océano con una esponja.

Gran espacio de terreno ocioso quedaba en el casarón de don Gaspar Flores, que su hija supo convertir en huerto y jardinillo.

Por aquel siglo, más afición tenían en Lima al cultivo de árboles frutales que a la floricultura, y tanto que en los jardines domésticos, que públicos no los había, apenas si se veían plantas de esas que no reclaman esmero. La flor de lujo era el clavel en toda su variedad de especies.

Las rosas no se producían en el Perú; pues según lo afirma Garcilaso en sus Comentarios Reales, los jazmines, mosquetas, clavelinas, azucenas y rosas, no eran conocidas antes de la conquista. Grande fue, pues, la sorpresa de la virgen limeña cuando se encontró con que espontáneamente había brotado un rosal en su jardinillo; y rosal fue, que de sus retoños se proveyeron las familias para embellecer corredores, y las limeñas para adornar sus rizas, negras y profusas cabelleras.

Y tan a la moda pusiéronse las rosas, que el empirismo médico descubrió en ellas admirables propiedades medicinales; y las hojas secas de la flor se guardaban, como oro en paño, para emplearlas en el alivio o curación de complicadas dolencias. Mendiburu, en su artículo Lozano, dice que las primeras rosas que se produjeron en Lima fueron las del jardín del Espíritu Santo, confundiendo ésta, por la vecindad, con el de nuestra egregia limeña.

Cuentan que cuando en 1668 presentaron al Papa Clemente IX el expediente para la beatificación de Rosa, no supo disimular el Padre Santo una ligera desconfianza, y murmuró entre dientes:

-¿Santa? ¿Y limeña? ¡Hum, hum! Tanto daría una lluvia de rosas.

Y milagro fue patente, porque perfumadas hojas de rosa cayeron sobre la mesa de Su Santidad.

Añaden que nació de este incidente el entusiasmo del Papa por Rosa de Lima; pues en dos años expidió, amén del breve para su beatificación (12 de febrero de 1669), otros seis en honor de nuestra compatriota. El último fue nombrándola patrona de Lima y del Perú, y reformando la constitución de Urbano VIII para acelerar los trámites de canonización, la que realizó su sucesor, Clemente X, en 1671, junto con la de San Francisco de Borja, duque de Gandía y general de los jesuitas. Santa Rosa fue canonizada a los cincuenta y cuatro años de su fallecimiento.

Muerto Clemente IX en diciembre de 1669, hallose en su testamento un fuerte legado para construir en Pistoya, su ciudad natal, una espléndida capilla a Santa Rosa de Lima.

El dominico Parra, en su Rosa Laureada, impresa en Madrid en 1760, dice que la primera firma que, como monarca, puso Felipe IV, fue para pedir la beatificación de Rosa; y añade que el 7 de octubre de 1668, día en que celebraron los madrileños las fiestas de beatificación, se vio lucir una estrella vecina al sol.

Cuando en febrero de 1672, siendo virrey el conde de Lemus, marqués de Sarriá y duque de Taurifanco con grandeza de España, se efectuaron las fiestas solemnes de canonización, las calles de Lima fueron pavimentadas con barras de plata, estimándose, según lo afirman cronistas que presenciaron las fiestas, en ocho millones de pesos el valor de ellas y el de las alhajas que adornaban los arcos y altares.

Fue entonces cuando don Pedro de Valladolid y don Andrés Vilela, propietarios a la sazón de la casa y jardinillo, cedieron el terreno para que en él se edificase el Santuario de Rosa de Lima.

El rosal que ella cultivara se trasplantó al jardín que tienen los padres dominicos, en el claustro principal de su convento. 

/1889/

Ricardo Palma, Cien tradiciones peruanas (Séptima serie)
1977, Selección, prólogo y cronología por José Miguel Oviedo

Monumento a Santa Rosa de Lima
en el Parque Genovés,
Cádiz, Andalucía, España
Archivo personal.

Най-силната връзка между две човешки същества, за вечни времена...

Димана ме гледаше със странни очи. Млъкнах. Забравих темата на разговора. През мене префуча нещо твърде вихрено, всеобхватно, за да бъде мисъл. Сякаш магнезий извътре в един миг ми освети невидимото. Прозрях в дните напред. Тя ще се влюби във Влад, ако вече не е влюбена. Имаше нещо сходно помежду ни. Тя гледаше през мои очи. Нейният растящ интерес към мене бе неосъзнат интерес към него, мъжа, който бе събудил интерес в мене. Димана непременно ще преплете съдбата си с неговата и с моята. Предварително в частица от мига изпитах всичко онова, което ме очакваше. В мене трепна, оживя зародишът на бъдещите ни отношения, неизвестни и вече определени. Изведнъж почувствах с цяло същество, че тая ненавиждана жена ми е най-близкият човек. Аз бях непрогледно самотна и сега за пръв път откривах сродно същество.

Има ли по-голямо родство от женско съперничество в любовта? Два трепета се срещат в едно магнитно поле и взаимно се намагнитват още повече. Два далечни потока се приближават и вливат един в друг, и стават двойно по-буйни. Сред толкова разнопосочни, сблъскващи се, разминаващи се, несъединими човешки излъчвания две вълни се сливат, понесени към един и същ зов. При това сливане всяка вълна поотделно става двойно по-стремителна и силна. Самото съществуване на съперница възпламенява любовта ти и я прави луда. Може би ти никога сама не би била способна на такава страст, ако нямаше тая интерференция на чувствата на двете. Твоята мисъл и нейната имат един общ извор. Твоят копнеж и нейният се вливат в едно общо устие. Така взаимно се удвояват. Болката е една и удвоена, жаждата е една и удвоена. Ти самата си една и удвоена, защото носиш в себе си и своите, и нейните радиации. Странно е да си помислиш, че в мечтите устните ви се сблъскват в един и същ миг върху едни и същи устни, че пръстите ви се сплитат в едни и същи пръсти, че денят ви се буди с едно и също име. Тая едновременност и идентичност е просто осезаема. Две нетърпими едно за друго същества се сливат напълно в света, където хората са раздалечени като планети.

Колкото и да изтласкваш другата от пътя си, тя присъства и взема участие при всеки твой досег с любимия. Търсейки дланта му, ти ще намираш там нейната длан или като спомен, или като закана. Догонвайки мисълта му, ти ще заварваш там нейната мисъл или като намек, или като твое предположение. Съперницата ти ще търси тебе в него и чрез него ще стигне до тебе, когато ти няма да бъдеш вече там. И ти чрез нея ще останеш при него. Дори да прогониш съперницата си, да я победиш, да я ограбиш, да я унищожиш — тя винаги ще дели любовта ти. Защото тя е в тебе. Твоята любов включва и нейната. Едва когато престанеш да го обичаш, ще се освободиш от съперницата си. Впрочем и тогава не. Ще забравиш любимото име на мъжа, устните ти ще се отучат от неговите устни. Дори един ден ще го срещнеш на улицата и ще се сепнеш от спокойствието си. Но срещнеш ли нея, старата съперница, ще изтръпваш с вечно млада сила. Чувството ти към тая жена ще остане парливо и свежо до сетния ти ден.

Страхът от съперницата е като страха от смъртта. Единствен начин да превъзмогнеш тоя страх е да приемеш и двете като неизбежност. Да погледнеш право в очите другата и да знаеш, че тия очи могат да ти отнемат неговия поглед завинаги. Това е все едно да имаш сила да погледнеш смъртта в очите.

Няма защо да лъжеш: ти я мразиш. Но крайностите се приближават. Омразата, когато е страшна, се превръща в любов. Както желязото при голям студ започва да пари. Идват мигове — и те са най-високите върхове, до които може да те изстреля една страст, — когато съперницата буди в тебе същото вълнение, както любимият. Чувството приижда, излиза от бреговете и не прави разлика между нея и него. Когато я видиш, те пронизва трепет като при любовна среща с него. Напразно се бориш с това мъчително, противоестествено желание да се сближиш с най-големия си враг. Общоприето е, че това е ход от женско лукавство: да спечелиш другата за приятелка, за да я опитомиш като отровна змия и да й изтръгнеш жилото. А в действителност няма по-насъщна нужда от приятелството между две съперници. Нещо те влече към тая опасна жена — нещо по-силно дори от физическото притегляне към мъжа, по-властно от душевното сливане с него. Какво е то? Любопитство, ревност, злоба, самоизтерзание, риск, отчаяние? И няма по-пълна взаимност от страшното чувство между две съперници. Тя е ти. Ти си тя. Свързва ви най-еднородното, най-кръвното — любовта към един и същ човек. Болката по един и същ поглед. Надеждата към един и същ бряг. Вие сте повече от сестри. Огънят на кръвта ви е общ. Зарядът на клетките ви е общ. Може би това е краен предел на човешка близост. А ние се боим от него. Или близостта на две същества, както на две планети, не може да бъде друго освен катастрофа?

Две жени, които са намерили сили да познаят това мъчително сближаване, до края на живота си остават свързани. Но за това се иска огромна любов към един мъж. Да станеш така безкрайна, да отмахнеш всички свои вътрешни граници и прегради, да приемеш в себе си другата. Да понесеш абсурдната мисъл, че другата също има право да го обича и да се стреми към него, независимо от това, че е дошла след тебе. Няма запазени периметри в любовта, няма откупени акции на притежание. Не да се оттеглиш като страхливка, която се прави на жертвоготовна и благородна, защото се бои от борба, от смъртоносни рани и поражение. А да изтърпиш докрай разпятието между надежда и отчаяние, кръста между себе си и нея. Тя посяга да ти отнеме повече от целия свят. Рискът да приемеш истината ти възвръща изгубената вяра в самата себе си. Тъкмо си стигнала до пределна слабост и безнадеждност, изведнъж получаваш второ дихание. Да имаш смелостта да пуснеш до себе си собствената си смърт, да имаш героизма да дружиш със собствената си смърт. Да погледнеш две раняващи женски очи, които са твои, защото твоето чувство е нейно. В тоя миг усещаш в себе си разбиването на атома.

(Подчертания в курсив текст е мое дело.)

 Блага Димитрова, Пътуване към себе си

"El cisne enfermo"

Hay un cisne que muere cercado de un palacio.

Un cisne misterioso de ropaje de seda

que en vez de deslizarse en la corriente leda

se estanca fatigado de mirar el espacio.

El cisne es un enfermo que adora al Dios de oro;

el sol, padre de razas, fecunda su agonía,

por eso su tristeza es una sinfonía

de flores que se entreabren en las sombras del lloro.

Tiene el pecho cruzado por un loco puñal,

gota a gota su sangre se diluye en el lago

y las aguas azules se encantan bajo el mago

poder de los rubíes que destila su mal.

El alma de este cisne es una sensitiva...

No levantéis la voz al lado del estanque

si no queréis que el cisne con el pico se arranque

el puñal que sostiene su existencia furtiva.

Cuentan viejas leyendas que está enfermo el amor.

Que el corazón enorme se le ha centuplicado

y que tiene en la entraña como El Crucificado

un dolor que cobija todo humano dolor.

Y cuentan las leyendas que es un cisne-poeta...

Que la magia del ritmo le ha ungido la garganta

y canta porque sí, como el arroyo canta

la rima cristalina de su corriente inquieta.

Yo he soñado una noche que en el viejo palacio

era el cisne cansado de mirar el espacio.

Alfonsina Storni

René Legrand, The dying swan

 

"El divino amor"

Te ando buscando, amor que nunca llegas,
te ando buscando, amor que te mezquinas,
me aguzo por saber si me adivinas,
me doblo por saber si te me entregas.
 

Las tempestades mías, andariegas,
se han aquietado sobre un haz de espinas;
sangran mis carnes gotas purpurinas
porque a salvarme, ¡ oh, niño!, te me niegas.
 

Mira que estoy de pie sobre los leños,
que a veces bastan unos pocos sueños
para encender la llama que me pierde.
 

Sálvame, amor, y con tus manos puras
trueca este fuego en límpidas dulzuras
y haz de mis leños una rama verde.

Alfonsina Storni

 

"Soy esa flor"

Tu vida es un gran río, va caudalosamente.
A su orilla, invisible, yo broto dulcemente.
Soy esa flor perdida entre juncos y achiras 

que piadoso alimentas, pero acaso ni miras.
 

Cuando creces, me arrastras y me muero en tu seno;
cuando secas, me muero poco a poco en el cieno;
pero de nuevo vuelvo a brotar dulcemente
cuando en los días bellos vas caudalosamente.

Soy esa flor perdida que brota en tus riberas
humilde y silenciosa todas las primaveras.
 

Alfonsina Storni