На село...

На село ми се дочете "Железният светилник", първия от четирите романа в поредицата. Признавам си, че в училище прочетох само няколко откъса, колкото да не е без хич. Часовете по литература, макар и необходими, не запалиха у мен интереса към Талев. На село обаче е съвсем, съвсем друго. Там, когато ти трябва почивка от брането на ябълки, се настаняваш на слънчевата веранда, с книга. И е толкова хубаво! Ето това е истинското четене - нужда на съзнанието, която се ражда от всичко, което го заобикаля.

И така..., с голямо удоволствие и поклон пред Димитър Талев, си позволявам да публикувам тук един откъс. Не мога да ви опиша колко много ми харесва!

© Христиана Бобева

***

      Султана, внуката му, го помнеше — тя беше на шест години, когато умря хаджи Серафим. Тя остана самотен цвят на върха на едно дърво, което бе израсло буйно и високо, ала сега цяло беше обрулено, изгоряло от мълнии. Или може би от люти, отровни сокове, които бе всмукало то с корените си. Тя цъфтеше на самия връх на това дърво, хранена и от благи, животворни сокове, събрала в себе си всичките му жизнени сили, родена от него, за да завърже и роди плод, който би продължил и засилил загасващия му живот. Султана помнеше само дядо си, но познаваше живота и на баща си, и на прадядо си Огнен, и на прапрадядо си Марко; познаваше майка си и всичките си баби и прабаби, познаваше живота им, макар само по спомени и сказни. Тя носеше в паметта си техни образи, техният живот беше неин собствен опит и нейна мъдрост, а това, което беше заличено в спомена, допълваше го гласът на кръвта. Султана се държеше здраво за дървото, на което бе израснала като последен цвят и плод, и беше може би по-жизнена от него, събрала в себе си всичките му сили. (Първа част - Хаджи Серафимовата внука, глава VIII)

Димитър Талев, Железният светилник

Личен архив.

La telaraña de los recuerdos

Es muy extraña la manera en la que se entretejen los recuerdos.

Primero vino el del primer poemario de Federico García Lorca: Libro de poemas. Aquí he publicado varias de las obras que incluye: "Elegía a Doña Juana la Loca", "Canción oriental" y "Lluvia". Una amiga me regaló para el cumple anterior una selección bilingüe en castellano e inglés. Para el último trabajo de curso de literatura española (del siglo XX), trabajé con cinco de sus poemas, todos protagonizados por mujeres. Buscando crítica literaria, me pareció que a ningún estudioso le habían interesado los primeros poemas del granadino, o, lo que es más probable, yo no supe dónde y cómo buscar información. Por eso tuve que hacer el análisis sola. Fue una experiencia sumamente difícil, pero también enriquecedora, porque me resultaba imposible trabajar sobre un autor tan querido sin volverme demasiado subjetiva. Sin embargo, al final el trabajo quedó bien y me gradué en la asignatura de la mano del poeta que más quiero en las Letras españolas.

Pues bien, me puse a hojear dicho libro para publicar aquí otro de sus poemas y me encontré con "Una campana". Pensando en qué imágen ponerle, de repente se me apareció la de una de las campanas de la torre de la Catedral de Cádiz, a la que me subí un mes antes de partir. Aquí les dejo el resultado:

© Cristiana Bobeva

Una campana

Octubre de 1920

Una campana serena,
crucificada en su ritmo,
define a la mañana
con peluca de niebla
y arroyos de lágrimas.
Mi viejo chopo,
turbio de ruiseñores,
esperaba
poner entre las hierbas
sus ramas
mucho antes que el otoño
lo dorara.
Pero los puntales
de mis miradas
lo sostenían.
¡Viejo chopo, aguarda!
¿No sientes la madera
de mi amor desgarrada?
Tiéndete en la pradera
cuando cruja mi alma,
que un vendaval de besos
y palabras
ha dejado rendida,
lacerada. 

Federico García Lorca

Archivo personal.

Съкровено II

А колко сме обикаляли по книжарниците за антология с българските символити, и по-специално Николай Лилиев... Сега сигурно има подобно издание, но тогава ни гледаха като паднали от Марс и лаконично ни отговаряха "НЕ!". Въпреки стъписаните и не особено учтиви продавачки, предизвикващи възмущение у мен (тогава и сега), като се замисля, това е толкова красив и скъпоценен детски спомен - в търсене на Лилиев, с мама.

© Христиана Бобева

Ловци на бисери
 

Морската пяна трепери,

къдрят се леки бразди

с бодрия рог на зората.

Будно око над морето,

фар на света, затрепти:

бялата утрин се ражда.

Падайте, бисери чудни,

бели звезди на небето,

в тия зелени води!

Кораби сънни се носят,

острови сини цъфтят,

пеят крилати моряци.

Ново небе се издига,

вият се шумни лози,

никнат градини безкрайни.

Моите лодки минават,

в техните мрежи тежат

гроздове чудни от бисер —

падайте, бели звезди!

Николай Лилиев

 

Съкровено I

Любовта към един или друг поет понякога се предава по наследство. Когато бях малка, не се разделях със стихосбирките на Пейо Яворов. Майка ми ми беше казвала, че той и Николай Лилиев са любимите ѝ поети, и аз исках да чета това, което мама харесва. Много горда ѝ споделях, че Яворов е любимият ми поет и, за да ѝ го докажа, рецитирах "Стон", научено наизуст с такова желание...

© Христиана Бобева

   

Стон 

 На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов...

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка -

и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек...

Миражите са близо, - пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, -

тя - плът и призрак лек!

Пейо Яворов

Las biografías...

     Esta es mi primera publicación personal en el blog... 

    El caso es que estoy leyendo Gabriel García Márquez: Una vida del hispanista inglés Gerald Martin. Me compré el libro hace más de dos años. Empecé a leerlo y dentro de unas cuantas páginas lo dejé, casi agobiada, con la decepción tan amarga que deja un libro nuevo que no cumple con nuestras expectativas. Varias veces intenté retomar su lectura pero el resultado fue siempre el mismo. Me pregunto por qué esta vez me gusta tanto y es casi como si estuviera leyendo otro libro.  

     En el prefacio Martin cuenta que García Márquez no estaba muy entusiasmado en que le elaborasen una biografía: "¿Por qué quieres escribir una biografía si las biografías significan la muerte? Además, no vas a poder decir todo lo que quieres" a lo que Gerald Martin le respondió que "lo publicaría en la segunda edición después de su muerte" y añade: "eso, en vez de enajenarlo, le gustó." 

      ¿Será por eso que puedo leerlo justo ahora, apenas unos meses después de la horrible mañana en la que encendí el portátil y el sinfín de artículos - comunicando la muerte del que me formó como lectora en castellano - se me echó encima? A lo mejor sí, a lo mejor tendré más respuestas mientras voy avanzando. Quizá las biografías son un intento más de llenar, por lo menos un poco, el vacío que deja un escritor al fallecer - en el mundo, en los corazones de los lectores. Leemos y releemos su obra, sí, pero tenemos una pequeña parte de él también allí, en su biografía, en el relato de quien que le dedicó la mitad de su vida.

 

© Cristiana Bobeva

El maestro García Márquez con su biógrafo, Gerald Martin.

Първата ми лична публикация, преведена на български, можете да прочетете тук.