[…] Тя се отдалечаваше от къщата си, но й се струваше, че душата й бе
останала там, в празната къща. Останала бе да чака любимия. Отдалеко ще се чуят
бързите му стъпки. Щом отвори вратата и ще се учуди, че е толкова тихо в
къщата, че не чува нейния глас. Ще влезе в стаята й, ще види празното легло.
Къде ли е отишла Биляна, тя нели не може да ходи! Ще премине той и в другата
стая, ще я търси навсякъде. Ще се спре и до празната люлка на детето им — той
нели го обича вече… Ще надзърне и за старата тетка.
— Биляно! — ще извика той в празния дом.
Ще го чуе тя, ето и сега чува гласа му, но не ще може да
му отговори. Там ще бъде само душата й, но той не ще може нито да я види, нито
да я чуе. Ще се натъжи той, милият. Нели е толкова добър и я обича? Винаги идва
да я търси, винаги бърза да я види. Сега ще го посрещне празната къща, а душата
й той не може да види. Тя ще бъде до него, но той няма да я види… Ще си отиде
натъжен и дали ще дойде пак да я потърси в запустялата къща? Нека си отиде,
нека си отиде. Тя вече не може да го посрещне с изсъхналите си нозе, не може да
го призове, не може да му се засмее, не може да му попее, докато плаче и
примира сърцето й. Нека си отиде, ще премине тъгата му. Само нейната тъга няма
да премине никога, само нейната болка няма да утихне. Така й било писано, а ти
върви, мили, да потърсиш щастието си и не се връщай. Ще плаче тя и ще тъгува
цял живот, през всичките дни, които й остават, но ти не се връщай, тя нищо не
може да ти даде…
[…]
— Рано утре тръгваме за Преспа.
Тоя път Радой занемя. И току проплака:
— Така ще си измрем ние с тебе… по-по пътищата…
Те пътуваха сега още по-бързо и конниците, които
придружаваха великия войвода, едвам успяваха да спазват нужното разстояние след
него. На третия ден Самуил влезе в Преспа. Той не се и спря в тукашното си
жилище, а се отправи към малката горска къща. Там искаше да отиде той, за там
бързаше толкова много.
Гората бе цялата оголяла; ръждавееше се прегоряла шума
само по дъбовете, които растяха между другите дървеса и храсталаци на острова.
Пътеката беше постлана нагъсто с окапали листа, които потъваха с глух шум под
стъпките му в размекналата се влажна пръст. Виждаше се надалеко през
разперените голи гранки, през вършините нататък се провря и изчезна в
далечината ято птици, но Самуил нищо не забелязваше. Много отдавна не беше
бързал така към самотната къща. С какво можеше да го привлече сега Биляна,
болна и осакатяла? Той бързаше и това беше като някакво бягство.
Около къщата беше много тихо, колкото и да беше смълчана
цялата есенна гора. Самуил влезе в двора. Вратата на къщата се отвори с остро
скърцане. Друга, още по-голяма и някак застрашителна тишина го посрещна откъм
вътрешността на къщата. И още тук, на прага, Самуил усети, че най-милият негов
дом беше празен. Но той не можеше да повярва на предчувствието си и влезе бързо
в къщата. Вратите на стаите бяха разтворени и шумът на тежките му стъпки се
чуваше из цялата къща. Да, тя беше празна. Всичко беше както преди, всяка вещ
беше на мястото си, само людете не бяха там — леглата на двете жени бяха
изоставени и празни, празна беше и люлката на детето. Каква пустош в тоя
човешки дом, останал без люде…
Самуил Мокри излезе вън, мина пак през двора, огледа се
наоколо. Не се забелязваше никаква човешка следа. Жените бяха напуснали къщата.
Напуснали са къщата за дълго, може би завинаги. Но те не биха могли да я
напуснат сами, нито едната, нито другата. Някой им е помогнал. Или може би
някой ги е отвлякъл… Великият войвода почувствува слабост в нозете си.
Той беше сам тук. Толкова много се бе променила и гората
наоколо; без зелената си шума, без птиците и животинките си. Смълчана, с
оголелите си гранки, тя като че ли се бе отдалечила от оградата на къщата и той
като да беше в някакво непознато, чуждо място, някъде на края на света. Зад
него беше тишината на празната къща, пред него — оголялата и пуста, някак
призрачна гора. Биляна бе изчезнала; не се чуваше ни гласът й, ни шумоленето на
дрехите й, ни шумът на бързите й ситни стъпки. Той беше сам, сам в целия свят…
Димитър Талев, „Самуил, цар български”
Книга втора: „Пепеляшка и царският
син”
 |
| Васил Горанов |
