Триптих за Гоце: "От люлката до гроба" - Част III

Делчев пристигна в Баница на 19 април ст. ст. Тук дойдоха и серската чета с войводата си Георги Бродалията, също и драмската чета с войводата си Димитър Гущанов. Събраха се около двайсетина души четници и се настаниха в две къщи една срещу друга; Делчев беше с двамата войводи и с още няколко четници, а другите бяха в отсрещната къща.

Денят 20 април мина спокойно и дори весело. Другарите на апостола забелязаха, че някаква едва доловима сянка забулваше неговата широка, приветлива усмивка, макар че той, както винаги, все гледаше да поддържа сред тях весело и бодро настроение. И от време на време замлъкваше внезапно и негли се ослушваше в мислите си. Най-сетне той каза:

—С нашия живот, какъвто е, станах вече и фаталист. Нощеска сънувах, че турци ме удариха в сърцето. Щипската чета е разбита в Карбинци. Милан, брат ми, е в тая чета и сигурно е убит.

Когато говореше Делчев и каквото и да кажеше, думите му винаги имаха по-друга, по-голяма тежест. Другарите му сега се опитаха да прикрият и собственото си смущение с весели закачки, които Гоце подзе и се смееше повече от всички. И наистина злокобният му сън не предсказваше смъртта на втория му по-малък брат Милан, който загина по-късно, през лятото, в с. Неманци, Кукушко. Дойде и вест, че в Горно Бради довтасал аскер, но и това не развали доброто настроение на комитите. Аскерът през целия ден стоя спокойно в Г. Бради, пък и се знаеше, че дето има комити, там някъде наблизо ще има и аскер. Особено напоследък безброй потери кръстосваха по всички посоки тревожна Македония.

Настъпи нощта срещу 21 април. По едно време Делчев мина в отсрещната къща да види настанилите се там момчета. Преди няколко дена бяха станали солунските атентати и Гоце разказа на четниците подробности по това необикновено смело дело на неколцина себеотречени македонски революционери. Гоце се прибва в квартирата си и скоро цялото село утихна.

Късно след полунощ в тъмнината се замяркаха черни сенки, които безшумно обградиха заспалото село от всички страни. Това бяха хиляди души турски аскер, които водеше турчинът Тефиков – бифш български офицер и съученик на Делчев от Военното училище. Изглежда, че той знаеше кого бе дошъл да търси в Баница.

[…]

—Кучета! —извика Делчев и гръмна по тях. —Лягайте! —викна той на другарите си и застана прав, дръпна ударника на пушката си, за да я напълни отново.

—Лягай, Гоце! — обади се Чаков, който бе залегнал зад него.

Делчев понечи също да залегне, но турците отсреща изгърмяха и един коршум прониза гърдите му. Апостолът падна върху пушката си, после с последен напор се приподигна на двете си ръце, но отново се отпусна ничком и издъхна.

—Гоце! Гоце! – извика Чаков с всички сили, но гласът му бе заглушен от трясъка на зачестилата стрелба.

[…]

На другия ден тялото на апостола бе занесено в Сер, но още същия ден бе върнато в Баница и бе предадено на селяните, които го погребаха.

Гоце Делчев загина едва-що навършил трийсет и една години.

Майка му, кротката и смирена стрина Султана, скрита вкъщи, плачеше горко за трите си рожби: Гоце, Мицо и Милан. Ала вън, пред людете, тя газваше с гордост:

—Нек ги трепат, нек сите майки да родат такви синове.

Димитър Талев, „Гоце Делчев“

Триптих за Гоце: "От люлката до гроба" - Част II

Такива люде бяха родителите на Гоце Делчев. По-късно се родиха и други деца в семейството – братя и сестри. Това беше едно обикновено кукушко семейство от средна ръка. Бащата се трудеше почтено за прехраната на все по-многобройната си челяд, въртеше малката механа, занимаваше се и със скотовъдство; бързо застаряващата майка неуморно се грижеше за всички вкъщи – еднакво за мъжа си както и за децата си, - да ги нахрани и облече с туй, което донасяше бащата, да мие главите и нозете им по няколко пъти в месеца и пред всеки празник, да ги наглежда нощно време, да бди над тях, когато са болни. Никола Делчев беше строг, дори суров човек, а Султана Делчева беше кротка, милозлива жена. Редът в къщата беше такъв, какъвто го искаше бащата и какъвто го знаеше от баща си и дядо си; майката поддържаше тоя ред с покорство, с послушание, а децата биваха приучавани на тоя ред под строгия поглед и твърдата ръка на бащата, под неотразимата сила на майчината нежост, която укротяваше дори и опасния гняв на строгия баща.

Някакви нарочни грижи за възпитанието на децата нямаше. От тях се искаше покорство и ред вкъщи, приличие и почтеност спрямо чуждите люде, както се бяха учили на приличие и почтеност майката и бащата от своите майки и бащи. Бащата наказваше строго всяка грешка и всяко нарушение на ред и приличие, а майката утешаваше с милувки и казваше:

—Така не бива сине.

Твърде проста беше възпитателната система, само с две думи: може и не може. По това, което не може и което се наказва строго, детето трябваше само да научи кое може, без да очаква похвали и награди. Децата са си деца; което от тях мине благополучно през тежката ръка на своя родител, през болестите, което расте и крепне сред тогавашните сурови условия на живот – то ще стане човек. Така беше по онова време и особено в семействата, дето пълновластни господари бяха люде като Никола Делчев. И край огнищата на тия семейства наистина израснаха човеци. Имаше и нещо друго в тая съвсем проста възпитателна система на може и, много по-често, не може, която се прилагаше колкото съзнателно, толкова и несъзнателно, по привичка, по традиция, имаше и нещо друго, което само по себе си оказваше своето въздействие върху детската душа: примерът на бащата и майката. А Гоце Делчев имаше твърде ярки примери пред очите си. Никола Делчев вкъщи, сред семейството си беше строг господар, а сред людете вън минаваше за юначен мъж; Султана Делчева пък беше нежна майка и състрадателна жена. Гоце бе наследил много от душевните качества на родителите си, поучил се бе и от примерите, що му даваха бащата и майката. Естествено, и улицата, дето децата прекарваха по цял ден, оказваше своето въздействие при оформянето на детския характер; и животът по кукушките цокаци беше една школа със слободията си, богата школа за това, що може и не може, пък, от друга страна, както всяка вечер се измиваха босите нозе от уличния прах, така и впечатлителната детска душица често биваше пречиствана с няколко плесници или с блага майчина дума от лоши привички. В края на краищата най-трайно в душата на човека остава туй, което му е дадено от Бога, от деди и прадеди, това, което носи той в кръвта си. Всичко друго идва по-късно и дотолкова, доколкото сърцето ни е отворено за добро или зло.

[…]

Когато Гоце беше в трети клас, другарите му от класа устроиха нещо против учителите си. Той взе живо участие в „заговора“. Намери се обаче един между съкласниците му, който предаде заговорниците и разкри пред учителите кроежите им. Последва наказание – всекиму според заслуженото. С това за всички други историята с несполучливия заговор се свърши – за всички други, но не и за Гоце Делчев. Той реши да накаже и „предателя“.

—После — каза си Гоце възмутен —нека ме обесят, ако щат!

Решен да умре като оръдие на правдата и в рицарско въодушевление на справедлив отмъстител, той заби ножчето си в гърба на предателя. Богинята на правдата не прие жертвата на дръзкия неин рицар, ала Никола Делчев дълго след тая безумна постъпка на сина си трябваше да лекува на свои разноски опасно раненото момче.

Димитър Талев, „Гоце Делчев“

Никола Делчев

Султана Делчева

Триптих за Гоце: "От люлката до гроба" - Част I

—Да ти е живо и здраво, Кольо – подигна тя края на пелената над сбръчканото червено личице на малкото. —Одрало ти е кожата.

Никола Делчев хвърли бърз поглед към новия човек. Той не видя дали наистина детето бе одрало кожата му, но мушна в ръката на бабичката цяла бяла менджия. После каза:

—Георги ще бъде. Гоце ще го викаме.

Бабичката се сепна и отвои уста, но бащата я прекъсна.

—На името на свети Георги Победоносец.

—Ами кумът...

Никола сви вежди и бабичката побърза да се отдалечи с детето на ръце. Според обичая кумът трябваше да каже името, но Никола Делчев не обичаше да му се налага чужда воля, още по-малко за името на първия му син. Свети Георги беше покровител на Кукуш и едва ли не половината кукушани бяха Гоцевци, но твърде много допадаше на Никола Делчев това звучно отличие в името на светеца: победоносец.

Невеста Султана, младата майка, лежеше в съседната стая, обладана от тиха радост, че най-сетне бедала живот на мъжка рожба. То не беше само един задоволен копнеж – тая тиха, дълбока радост идеше и от една преминала вече тревога, от облекчение след изпълнен дълг и от една също тъй тиха гордост. Жена, която не роди мъжки деца, тя е негли прокълната жена и ще затрие рода на своя съпруг и повелител. Сега Султана знаеше, че Никола Делчев е доволен, макар да не очакваше неговата благодарност, и никой вече нямаше да й подмята, че ражда все момичета. Но тя не беше жена, която би дала шумен израз на радостта и гордостта си, която би искала сега признателност и похвали. Султана беше кротка, смирена жена и всичко в живота си като съпруга и майка приемаше като свят дълг, с кроткост и примирение приемаше тя недоволството на мъжа си, заядливите подмятания на лели и махленки, със същата кроткост изживяваше сега и голямата радост, която топлеше нежното ѝ сърце. Когато чу и позна стъпките на мъжа си още от улицата, Султана неволно понечи да стане от леглото, да го посрещне на вратата, както всяка вечер.

—У, как те е наплашил тоя арнаутин! – каза някоя от суетящите се наоколо жени.

—Ама аз не защото се боя – отвърна Султана. —Той се връща, пък аз лежа...

Той се връща, тя трябва да го посрещне, да му полее, да му сложи вечеря, да приготви леглото му – това беше първата мисъл и първото несъзнателно, привично движение и едва след тоя миг тя се видя легнала след раждане, изтощена, премаляла. И не от страх пред „арнаутина“, а защото знаеше, че трябва да го посрещне както винаги, като добра домакиня в общия им дом. Султана не беше плаха, слабодушна жена – тя познаваше човека си и беше добра негова стопанка.

Димитър Талев, „Гоце Делчев“

Къща-музей в Батак.