Триптих за Гоце: "От люлката до гроба" - Част I

—Да ти е живо и здраво, Кольо – подигна тя края на пелената над сбръчканото червено личице на малкото. —Одрало ти е кожата.

Никола Делчев хвърли бърз поглед към новия човек. Той не видя дали наистина детето бе одрало кожата му, но мушна в ръката на бабичката цяла бяла менджия. После каза:

—Георги ще бъде. Гоце ще го викаме.

Бабичката се сепна и отвои уста, но бащата я прекъсна.

—На името на свети Георги Победоносец.

—Ами кумът...

Никола сви вежди и бабичката побърза да се отдалечи с детето на ръце. Според обичая кумът трябваше да каже името, но Никола Делчев не обичаше да му се налага чужда воля, още по-малко за името на първия му син. Свети Георги беше покровител на Кукуш и едва ли не половината кукушани бяха Гоцевци, но твърде много допадаше на Никола Делчев това звучно отличие в името на светеца: победоносец.

Невеста Султана, младата майка, лежеше в съседната стая, обладана от тиха радост, че най-сетне бедала живот на мъжка рожба. То не беше само един задоволен копнеж – тая тиха, дълбока радост идеше и от една преминала вече тревога, от облекчение след изпълнен дълг и от една също тъй тиха гордост. Жена, която не роди мъжки деца, тя е негли прокълната жена и ще затрие рода на своя съпруг и повелител. Сега Султана знаеше, че Никола Делчев е доволен, макар да не очакваше неговата благодарност, и никой вече нямаше да й подмята, че ражда все момичета. Но тя не беше жена, която би дала шумен израз на радостта и гордостта си, която би искала сега признателност и похвали. Султана беше кротка, смирена жена и всичко в живота си като съпруга и майка приемаше като свят дълг, с кроткост и примирение приемаше тя недоволството на мъжа си, заядливите подмятания на лели и махленки, със същата кроткост изживяваше сега и голямата радост, която топлеше нежното ѝ сърце. Когато чу и позна стъпките на мъжа си още от улицата, Султана неволно понечи да стане от леглото, да го посрещне на вратата, както всяка вечер.

—У, как те е наплашил тоя арнаутин! – каза някоя от суетящите се наоколо жени.

—Ама аз не защото се боя – отвърна Султана. —Той се връща, пък аз лежа...

Той се връща, тя трябва да го посрещне, да му полее, да му сложи вечеря, да приготви леглото му – това беше първата мисъл и първото несъзнателно, привично движение и едва след тоя миг тя се видя легнала след раждане, изтощена, премаляла. И не от страх пред „арнаутина“, а защото знаеше, че трябва да го посрещне както винаги, като добра домакиня в общия им дом. Султана не беше плаха, слабодушна жена – тя познаваше човека си и беше добра негова стопанка.

Димитър Талев, „Гоце Делчев“

Къща-музей в Батак.