На село...

На село ми се дочете "Железният светилник", първия от четирите романа в поредицата. Признавам си, че в училище прочетох само няколко откъса, колкото да не е без хич. Часовете по литература, макар и необходими, не запалиха у мен интереса към Талев. На село обаче е съвсем, съвсем друго. Там, когато ти трябва почивка от брането на ябълки, се настаняваш на слънчевата веранда, с книга. И е толкова хубаво! Ето това е истинското четене - нужда на съзнанието, която се ражда от всичко, което го заобикаля.

И така..., с голямо удоволствие и поклон пред Димитър Талев, си позволявам да публикувам тук един откъс. Не мога да ви опиша колко много ми харесва!

© Христиана Бобева

***

      Султана, внуката му, го помнеше — тя беше на шест години, когато умря хаджи Серафим. Тя остана самотен цвят на върха на едно дърво, което бе израсло буйно и високо, ала сега цяло беше обрулено, изгоряло от мълнии. Или може би от люти, отровни сокове, които бе всмукало то с корените си. Тя цъфтеше на самия връх на това дърво, хранена и от благи, животворни сокове, събрала в себе си всичките му жизнени сили, родена от него, за да завърже и роди плод, който би продължил и засилил загасващия му живот. Султана помнеше само дядо си, но познаваше живота и на баща си, и на прадядо си Огнен, и на прапрадядо си Марко; познаваше майка си и всичките си баби и прабаби, познаваше живота им, макар само по спомени и сказни. Тя носеше в паметта си техни образи, техният живот беше неин собствен опит и нейна мъдрост, а това, което беше заличено в спомена, допълваше го гласът на кръвта. Султана се държеше здраво за дървото, на което бе израснала като последен цвят и плод, и беше може би по-жизнена от него, събрала в себе си всичките му сили. (Първа част - Хаджи Серафимовата внука, глава VIII)

Димитър Талев, Железният светилник

Личен архив.