Димитър Талев

Тази нощ, в 02:30, за мен приключи една епоха... Талева. Завърших романа, който от самото начало на събрание съчинения оставих за накрая – „Хилендарският монах”. Талев го издава през 1962 година, точно две столетия след като отец Паисий (Пенко Баанов от село Банско) изписва финалното „Амин” на своята История. На няколко пъти исках да поместя в блога най-хубавата част от любовната история на Пенко и сляпата Сандра – девойката със златни коси и чуден глас. Или пък най-вълнуващата, когато открива пътя си и разбира какво трябва да създаде. Осъзнах че „най-хубава” или „най-вълнуваща” част няма. Най-добре, който иска, да прочете романа. За Талевите стандарти е роман-мъниче, но целият го нашарих с листчета, които отбелязват особено красивите мигове. Мисля че, все пак ще успея да избера нещо за Деня на Будителите. А когато падне първият сняг, ще публикувам най-красивата зимна приказка.

Признавам си, че не успях да се справя само с „Усилни години” и „На завой” – по-ранни произведения на писателя, в които, поне за мен, все още не е открил поразяващия си глас от Преспанската четирилогия, „Гоце”, „Самуил” или „Хилендарският монах”.

Остана ми да взема и останалите пет тома от събраните съчинения на „Захарий Стоянов”. В тях издателството ни среща с повести, разкази и  публицистика на Талев.

Ето как Димитър Талев, четен, защото изведнъж разбрах, че имам нужда от него, застана рамо до рамо с Блага Димитрова, Лев Н. Толстой, Федерико Гарсия Лорка и Габриел Гарсия Маркес. Не са степенувани, просто са заедно.

©Христиана Бобева, 2019

Снимка: https://bulgarianhistory.org/deset-citata-dimitar-talev/

Неведоми са пътищата литературни...

Днес за пореден път се убедих в това. Снощи завърших „Господарката на езерото” (Анджей Сапковски), последната част от историята на вещера Гералт. Тази сутрин точно отивах към кухнята да си правя кафе и изведнъж се сетих за края на „Любов по време на холера” (Габриел Гарсия Маркес). Изобщо не става дума за какъвто и да било сравнителен анализ на творчеството на двамата автори, или пък на изразните средства, стила и т.н. Имам предвид усещането, което оставят у мен: сякаш завършват с въздишка, изпълнена с любов, тъга, но и надежда...

Трябва само да уточня, че от „Любов по време на холера” помествам самият край, а от „Господарката на езерото” – краят на историята на Гералт и Йенефер.

Приятно четене!

©2018, Христиана Бобева 

SPOILER ALERT!!!

* * * * *

Флорентино Ариса го изслуша, без да мигне. После огледа през прозореца посоките на ветровете, описващи пълен кръг върху залива, по-нататък ясния хоризонт, ведрото декемврийско небе без ни едно облаче, водите — плавателни до вечността, и каза:

— Продължаваме направо, направо, направо, отново до Ла Дорада.

Фермина Даса потръпна, защото позна някогашния глас, осенен от Светия дух, и погледна капитана — той беше съдбата. Но капитанът не я видя, защото беше потресен от страхотната мощ на вдъхновение у Флорентино Ариса.

— Сериозно ли го казвате? — попита.

— Откакто съм се родил, не съм казвал нищо несериозно — отвърна Флорентино Ариса.

Капитанът се обърна към Фермина Даса и видя по клепките й първите искрици зимен скреж. После погледна Флорентино Ариса, усети непоклатимото му самообладание, неустрашимата му любов и го заля закъснялото прозрение, че животът е по-безкраен от смъртта.

— И докога смятате, че ще можем да продължаваме това дяволско отиване и връщане? — попита той.

Флорентино Ариса имаше готов отговор отпреди петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им.

— Цял живот — отвърна той.

Габриел Гарсия Маркес, ЛЮБОВ ПО ВРМЕ НА ХОЛЕРА (1985)

Превод от испански: Тамара Такова, 1987

* * *

— Лежи спокойно, любими — каза меко Йенефер. — Лежи спокойно. Не мърдай.

— Къде се намираме, Йен?

— Нима е важно това? Нали сме заедно. Ти и аз.

Пееха птички. Миришеше на трева и цветя, на ябълки.

— Къде е Цири?

— Отиде си.

Тя промени позата си, леко извади ръката си изпод главата му и легна до него на тревата, за да го гледа в очите. Гледаше го жадно, така, сякаш искаше да му се насити, сякаш искаше да се нагледа за цяла вечност. Той също я гледаше, а тъгата го стягаше за гърлото.

— Ние бяхме заедно е Цири в лодката — спомни си той. — На езерото. После по реката. По реката с бързото течение. В мъглата…

Пръстите й намериха ръката му и стиснаха силно.

— Лежи спокойно, любими. Лежи си спокойно. Аз съм тук. Не е важно какво се е случило, не е важно къде сме били. Сега съм с теб. И повече никога няма да те изоставя. Никога.

— Обичам те, Йен.

— Знам.

Анджей Сапковски, ГОСПОДАРКАТА НА ЕЗЕРОТО (1999)

Превод от полски: Васил Велчев, 2010

Хавиер Бардем и Джована Медзоджорно в ”Любов по време на холера”, 2007

"Canción"

«Llueve en este poema»

E. C.

Llueve. La tarde es una

hoja de niebla. Llueve.

La tarde está mojada

de tu misma tristeza.

A veces viene el aire

con su canción. A veces…

Siento el alma apretada

contra tu voz ausente.

Llueve. Y estoy pensando

en ti. Y estoy soñando.

Nadie vendrá esta tarde

a mi dolor cerrado.

Nadie. Solo tu ausencia

que me duele en las horas.

Mañana tu presencia regresará en la rosa.

Yo pienso —cae la lluvia—

en tu mirada tierna.

Niña como las frutas,

grata como una fiesta

hoy está atardeciendo

tu nombre en mi poema.

A veces viene el agua

a mirar la ventana

y tú no estás

A veces te presiento cercana.

Humildemente vuelve

tu despedida triste.

Humildemente y todo

humilde: los jazmines,

los rosales del huerto

y mi llanto en declive.

Oh, corazón ausente:

qué grande es ser humilde!

31 de diciembre de 1944

Gabriel García Márquez

Una vida...

La búsqueda de una lectura extraordinaria continúa porque aquella selección de cuentos tampoco me gustó mucho. Ahora vuelvo a empezar Gabriel García Márquez: Una Vida de Gerald Martin. A ver si es verdad que a la tercera va la vencida. Por ahora el sutil sentido del humor del inglés expresado en español me encanta…

* * *

He estado diecisiete años trabajando en la biografía. Contrariamente a lo que me decía todo aquel con quien hablaba en los primeros estadios del proyecto («No conseguirás acceder a él, y si lo haces, no “cooperará”»), conocía a mi hombre a los pocos meses de acometer el proyecto, y aunque no puede decirse que desbordaba de entusiasmo («¿Por qué quieres escribir una biografía? Las biografías significan la muerte»), se mostró cordial, hospitalario y tolerante. De hecho, siempre que me han preguntado si esta es una biografía autorizada, mi respuesta ha sido invariablemente la misma: «No, no es una biografía autorizada, es una biografía tolerada». No obstante, para sorpresa y gratitud mías, en 2006 el propio García Márquez dijo ante los medios de todo el mundo que yo era su biógrafo «oficial». ¡Así que probablemente yo sea su único biógrafo oficialmente tolerado! Ha sido un privilegio extraordinario.

Gerald Martin, Gabriel García Márquez: Una Vida

Copyright de la traducción © por Eugenia Vázquez Nacarino

Edición de Vintage Español
Una división de Random House, Inc.
Nueva York