Неведоми са пътищата литературни...

Днес за пореден път се убедих в това. Снощи завърших „Господарката на езерото” (Анджей Сапковски), последната част от историята на вещера Гералт. Тази сутрин точно отивах към кухнята да си правя кафе и изведнъж се сетих за края на „Любов по време на холера” (Габриел Гарсия Маркес). Изобщо не става дума за какъвто и да било сравнителен анализ на творчеството на двамата автори, или пък на изразните средства, стила и т.н. Имам предвид усещането, което оставят у мен: сякаш завършват с въздишка, изпълнена с любов, тъга, но и надежда...

Трябва само да уточня, че от „Любов по време на холера” помествам самият край, а от „Господарката на езерото” – краят на историята на Гералт и Йенефер.

Приятно четене!

©2018, Христиана Бобева 

SPOILER ALERT!!!

* * * * *

Флорентино Ариса го изслуша, без да мигне. После огледа през прозореца посоките на ветровете, описващи пълен кръг върху залива, по-нататък ясния хоризонт, ведрото декемврийско небе без ни едно облаче, водите — плавателни до вечността, и каза:

— Продължаваме направо, направо, направо, отново до Ла Дорада.

Фермина Даса потръпна, защото позна някогашния глас, осенен от Светия дух, и погледна капитана — той беше съдбата. Но капитанът не я видя, защото беше потресен от страхотната мощ на вдъхновение у Флорентино Ариса.

— Сериозно ли го казвате? — попита.

— Откакто съм се родил, не съм казвал нищо несериозно — отвърна Флорентино Ариса.

Капитанът се обърна към Фермина Даса и видя по клепките й първите искрици зимен скреж. После погледна Флорентино Ариса, усети непоклатимото му самообладание, неустрашимата му любов и го заля закъснялото прозрение, че животът е по-безкраен от смъртта.

— И докога смятате, че ще можем да продължаваме това дяволско отиване и връщане? — попита той.

Флорентино Ариса имаше готов отговор отпреди петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им.

— Цял живот — отвърна той.

Габриел Гарсия Маркес, ЛЮБОВ ПО ВРМЕ НА ХОЛЕРА (1985)

Превод от испански: Тамара Такова, 1987

* * *

— Лежи спокойно, любими — каза меко Йенефер. — Лежи спокойно. Не мърдай.

— Къде се намираме, Йен?

— Нима е важно това? Нали сме заедно. Ти и аз.

Пееха птички. Миришеше на трева и цветя, на ябълки.

— Къде е Цири?

— Отиде си.

Тя промени позата си, леко извади ръката си изпод главата му и легна до него на тревата, за да го гледа в очите. Гледаше го жадно, така, сякаш искаше да му се насити, сякаш искаше да се нагледа за цяла вечност. Той също я гледаше, а тъгата го стягаше за гърлото.

— Ние бяхме заедно е Цири в лодката — спомни си той. — На езерото. После по реката. По реката с бързото течение. В мъглата…

Пръстите й намериха ръката му и стиснаха силно.

— Лежи спокойно, любими. Лежи си спокойно. Аз съм тук. Не е важно какво се е случило, не е важно къде сме били. Сега съм с теб. И повече никога няма да те изоставя. Никога.

— Обичам те, Йен.

— Знам.

Анджей Сапковски, ГОСПОДАРКАТА НА ЕЗЕРОТО (1999)

Превод от полски: Васил Велчев, 2010

Хавиер Бардем и Джована Медзоджорно в ”Любов по време на холера”, 2007

That girl is on fire!

Както си четях, изведнъж ми дойде на гости музата на литературно-музикалните поздрави... Песента, от към текст, някак си много отива на Сири (всъщност май е Цири, но ми звучи грозно), нищо че стилът и клипът нямат нищо общо...

***

For a while Ciri sat motionless, staring into the fireplace. The fire sprang to life with the new wood, crackled, roared, and threw golden light and flickering shadows onto the girl’s scarred face.

 

Andrzej Sapkowski, The Tower of the Swallow

Мандрагората...

Днес си мислех, че от доста време не съм публикувала нищо в блога. Вселената, или каквото е там, не закъсня с отговора... В момента чета на английски петата част от поредицата на Сапковски за вещерът Гералт – „Огнено кръщение“ (Chrzest ognia, 1996). Героите случайно се срещат с билкар, който ги черпи с вълшебен елексир, чиято най-важна съставка е мандрагората. Аз веднага се сетих за филма от 2006 г. на Гилермо дел Торо „Лабиринта на фавна“, където мандрагората, също както при Сапковски, пищи непоносимо, ако не се грижиш както трябва за нея и е не просто растение, а същество, което може да помага, но е и опасно. Между другото, появява се и в поредицата на Дж. К. Роулинг за Хари Потър, с общо взето същите черти. Стана ми интересно и се разрових. Оказа се, че от дълбока древност на растението са приписвани магически способности. На първата снимка е заснета част от средновековния ръкописа Tacuinum Sanitatis, датиран около 1390 г. Там е показано ваденето на мандрагората, точно описано и във поредицата за вещера: за да не бъде прокълнат човекът, който го вади, листата на корена се привързват с въже за куче, очевидно „по-заслужило“ да бъде застигнато от проклятие... Споменава се още в Стария Завет (Първа Книга Моисеева - Битие 30:14) и в няколкото от драмите на Шекспир („Ромео и Жулиета“; „Хенри VIII”; “Магбет“; „Отело“; „Антоний и Клеопатра“). И така, това е поредното доказателство, че връзките в литературата, и в изкувството като цяло, рано или късно ни отвеждат до корени от най-дълбока древност.

 

© Христиана Бобева, 2018

Tacuinum Sanitatis (1390)

Pan's Labyrinth (2006)

Harry Potter and the Chanber of Secrets (2002)