Романът е писан през 1981 година и все още звучи стряскащо актуално. От друга страна, откъсът, който следва да прочетете, е наистина прекрасен, изпипан до съвършенство, някак си магично-реалистичен...
©
Христиана Бобева
***
През
това време до прозореца в нейния
апартамент са протегнати зелените шепи
към пролетното слънце и обират светлината
му.
Ако
бихме могли усещанията и броженията
във фикуса да преведем на човешка бедна
реч, бихме доловили приблизително такъв
„поток на растителното съзнание“:
Спрете,
усмирете се, тичащи, ръкомахащи, бърборещи,
бели сенки!
Обърнете
се към един прозорец. Това е достатъчно,
за да пуснете корен. Поемете в себе си
светлината през хубавия ден.
(Под
влияние на стопанката си фикусът става
дидактичен. Чете им фикоконско евангелие).
Не
пропущайте хубавия ден! Развейфикусници!
Съсредоточете
се, преработете светлината, цели се
озарете от нея! Фикусирайте се!
Движението
– там е силата и слабостта ви. Поискали
да бъдете навсякъде, вие сте никъде.
Движението
– вие сте го превърнали в бягство.
Престанете да сновете. Фикусовалки!
Не
разсейвайте светлината.
Вместо
да се утаите, да се избистрите, да се
огледате вътре в себе си, вие все по-бързо
цепите пространството и така го
унищожавате. И все повече се размътвате,
все повече надигате тинята от своето
дъно, все повече разплисквате светлината.
А трябва да я пазите в шепи. Всяка капка
светлина е една зеница.
Прилепи-призраци!
Фику-сомнамбули!
Спрете,
освестете и осветете се!
Блага
Димитрова, Лице
No comments:
Post a Comment