― Веднъж Лазо
иде в квартирата ми. Хе-ке, ме-ке... Кво
има? „Дай ми стаята си за два часа!“
„Дадено, Лазо, най-после и ти се освести!“
„От пет до седем вечерта.“ Тъкмо време
за дуосеанс. Става седем, въртя се аз
отвън на студа като пес на месечина,
гледам горе, още свети. Намигам си: я го
виж Лазо, той бил от „просветителите“,
не гаси лампата при сеанса. Чак към осем
слиза поразникът, сам. „Прощавай, вика,
нещо не върви!“ „Нищо, казвам, ще потръгне!
Опитай пак!“ И пак чакам и бия клинци
отвън. Най-после, посиня ми носът, чукам
на вратата. Отвътре – ни гък, ни мък.
Заспаха ли, викам си. Хлопам по-силно.
Подава се Лазо, разчорлен: „Още малко,
да довърша!“ Надничам да зърна мадамата.
Никой. Пишел стихове, идиот, а аз зъзна!
Блага
Димитрова, Лице
No comments:
Post a Comment