"Едновременно край и начало..."

Джунглата възвестява себе си със сенки, извикващи странен трепет в душата. Изследователят върви пред мене и ме води по пътечка, чието прокарване е безшумен подвиг. […]

Още от първата крачка попадам под шумящ купол. Стеблата се извисяват над човешката представа за дърво. Гъмжило от размирни листа. Човек се задавя само от вида им. Избуяват необуздано, бясно, без никаква позната за окото мярка. Прекаляват във всичко – в непоносимо наситено зелено, в мирис на зашеметяваща свежест, в напластени една през друга сенки. Джунглата внушава ужас със своята жизненост. Най-непреодолимото за съзнанието е тази свръхжизненост.

Колкото по-навътре навлизам в тъпканицата от растения, джунглата налага една мъчителна пренагласа на представите ми за планетата. Отчаяна конвулсия на стебла и клони за глътка въздух. Преди да се появи човекът с неизвестното, което му е заложено да донесе, земята е изглеждала до голяма степен така. Пъкащ развъдник на живота. Тук властва вездесъща свирепост и в същото време справедливост, хаос и хармония, сляпа случайност и строга закономерност, мрак и светлина. Едновременно съществуват убиецът и жертвата, дървото и лианата, огънати в неразторжима прегръдка. Всяко клонче ограбва глътката въздух от другото. Взаимният грабеж ги стимулира и прави по-могъщи.

Джунглата ти напомня: с това, че живееш, причиняваш нечия смърт, без да съзнаваш, без да допущаш. Не можеш да вирееш, ако не обираш нечие дихание.

През една ключалка в решетъчната врата на зеленината надзъртам в сърцевината на джунглата: оттам нахлува внушение за необятност, която ме задушава. И някакъв първозданен страх. Джунглата разгръща обратна необятност на тази, която ни е понятна. Затворена, гъста, вътрешна. Невъзможността на погледа да проникне в нея я прави още по-необятна от онази на открито, където той се губи в безкрая. Тук се разкрива и едно друго измерение на необятността – времето. Вечност, неизчерпала още своето първородно дихание. Странно време вирее сред девствените дебри: на буйния, нетърпелив скок на растежа и на търпеливия, хилядолетен пълзеж нагоре. Едновременно край и начало, ограничение и безпределност, бързина и скованост.

Издън джунглата ме лъхва неизвестното за живота – онова, което може да се изрази само чрез него самия.

И едно предупреждение за вечността, съставена от несчетни смърти. Есен е проникнала и тук. Земята е застлана със слоеста шума, отвред падат жълти, наранени листа, намирайки си пролука, верни на земното притегляне. А джунглата над тях се извисява вечнозелена и неумираща. Гибел и раждане върху едно и също клонче в един и същ миг.

[…] И по стеблото на вековно дърво, крехко закрепени о грапавата му кора – орхидеи, така изящни и благородни, сякаш следи от лъчистите пръсти на някоя лазурна звезда...

Блага Димитрова, Страшния съд