"Едновременно край и начало..."

Джунглата възвестява себе си със сенки, извикващи странен трепет в душата. Изследователят върви пред мене и ме води по пътечка, чието прокарване е безшумен подвиг. […]

Още от първата крачка попадам под шумящ купол. Стеблата се извисяват над човешката представа за дърво. Гъмжило от размирни листа. Човек се задавя само от вида им. Избуяват необуздано, бясно, без никаква позната за окото мярка. Прекаляват във всичко – в непоносимо наситено зелено, в мирис на зашеметяваща свежест, в напластени една през друга сенки. Джунглата внушава ужас със своята жизненост. Най-непреодолимото за съзнанието е тази свръхжизненост.

Колкото по-навътре навлизам в тъпканицата от растения, джунглата налага една мъчителна пренагласа на представите ми за планетата. Отчаяна конвулсия на стебла и клони за глътка въздух. Преди да се появи човекът с неизвестното, което му е заложено да донесе, земята е изглеждала до голяма степен така. Пъкащ развъдник на живота. Тук властва вездесъща свирепост и в същото време справедливост, хаос и хармония, сляпа случайност и строга закономерност, мрак и светлина. Едновременно съществуват убиецът и жертвата, дървото и лианата, огънати в неразторжима прегръдка. Всяко клонче ограбва глътката въздух от другото. Взаимният грабеж ги стимулира и прави по-могъщи.

Джунглата ти напомня: с това, че живееш, причиняваш нечия смърт, без да съзнаваш, без да допущаш. Не можеш да вирееш, ако не обираш нечие дихание.

През една ключалка в решетъчната врата на зеленината надзъртам в сърцевината на джунглата: оттам нахлува внушение за необятност, която ме задушава. И някакъв първозданен страх. Джунглата разгръща обратна необятност на тази, която ни е понятна. Затворена, гъста, вътрешна. Невъзможността на погледа да проникне в нея я прави още по-необятна от онази на открито, където той се губи в безкрая. Тук се разкрива и едно друго измерение на необятността – времето. Вечност, неизчерпала още своето първородно дихание. Странно време вирее сред девствените дебри: на буйния, нетърпелив скок на растежа и на търпеливия, хилядолетен пълзеж нагоре. Едновременно край и начало, ограничение и безпределност, бързина и скованост.

Издън джунглата ме лъхва неизвестното за живота – онова, което може да се изрази само чрез него самия.

И едно предупреждение за вечността, съставена от несчетни смърти. Есен е проникнала и тук. Земята е застлана със слоеста шума, отвред падат жълти, наранени листа, намирайки си пролука, верни на земното притегляне. А джунглата над тях се извисява вечнозелена и неумираща. Гибел и раждане върху едно и също клонче в един и същ миг.

[…] И по стеблото на вековно дърво, крехко закрепени о грапавата му кора – орхидеи, така изящни и благородни, сякаш следи от лъчистите пръсти на някоя лазурна звезда...

Блага Димитрова, Страшния съд

Между Европа и Азия...

Балканът е праг между два континента. Ние никнем на самия праг под кръстосаните стъпки и копита от две противоположни посоки. Цяла съм пронизана от два насрещни вятъра, които се сблъскват и счепкват в разторжими два континента. Европа на разума, тревогата, скептицизма. Азия на интуицията, нирваната, вярата. Нощта ми е Азия, денят – Европа, те се сменят – нощта става ден, денят – нощ, гонят се неотменно, преливат се един в друг, изключват се и се допълват взаимно. Моето денонощие е евразийски водовъртеж, от който не мога да се измъкна, той ме влече към дъното или към върха.

Напразно се мъчим да изкореним от себе си нощта или деня, за да станем «чисти». Това, от което се боим – кръстоската между Европа и Азия в нас, – то е нашата неразкрита сила.

Блага Димитрова, Страшния съд

"Език свещен..."

И все пак думите носят в себе си своя резонанс. Самата структура на езика е друга, когато го говорят огромни маси. Струва ми се, че като слушам испански, долавям някакво дълбоко, издън гърди ехо – тия придихателни «х», – някакъв хилядогърлен хор из кухината на безкрая: цял континент, Южна Америка, се откликва на Испания. Зад широката, дактилически разтегната руска интонация чувствам безпределността на руските степи, снежната необятна равнина, преливаща отвъд хоризонта.

Моят език е затворен в тесни планински клисури, гърлено клокочат тъмните му гласни като буйна планинска река, съгласните му се разбиват на шипящи пръски като вълни о скали. Словоредът му е по-подвижен, по-неподатлив на правило и скованост, сякаш кипи вътре в себе си. Премина ли границата на някогашна България, той става език на глухонеми. Сякаш е език на камъните. Неговото пространство е строго отрязано. Оттам нататък – без ехо, без отглас. Навън от този езиков предел се чувствам като задушен вик. Обзема ме планетарна самота. Минавам през Париж, Лондон, Рим в ехтящата черупка на своя език, нося в раковината на слуха си нечути думи, диалози със себе си, един зов без отзвук. Край мене потоците хора не биха трепнали дори да им кажа най-хубавите стихове от Ботев. Преводът е вече друг език, не моят. Живецът на поезията е вътре в думите.

В моя език е заключена завинаги душата ми. Аз съм отделен миг във времето на родния ми език. Когато замлъкна, моят глас ще се разтвори в майчиния ми език като неуловим нюанс в багрите му. 

Блага Димитрова, Страшния съд

Пагубните грешки във възпитанието

Романът е писан през 1968 год. Плашещо е колко е актуален днес...

     ***

Таксито едвам се промъква през навалицата от коли към «Детский мир». Ха, с червено зимно палтенце с бяла кожена яка, сварва през тесния рез на клепачите си да гледа едновременно към двете страни на улицата, напред и назад. Намръщена от напрежение да не изпусне нищо. Онемяла от незнание на общ език с мене, сърдита на моите непонятни обяснения за околния непонятен свят. Но не дава вид, че се удивлява. Спираме в странична уличка. Замолвам шофьора след един час да дойде пред същия вход да ни вземе.

— Да не съм жив, ако след един час успеете да измъкнете хлапето от магазина!

С нахлупен до вежди ескимоски калпак, който скрива конската й опашка, и с начумерената важна стойка, Ха прилича на момче, от което си патят махленските дечурлига. Човекът излиза прав.

И след два, и след три часа не мога да я изтръгна от магнитните обръчи на електрическите влакчета, на говорещите кукли, на ракети, самолети, камиони, самосвали, топки от всички калибри като бомби, бели мечки, пухкави зайчета, опашати катерички, сервизи за цели кукленски банкети, апартаменти, телефони, бани – изобщо в миниатюр цялата съвременна цивилизация. С три виетнамски су, през дупките в средата нанизани на връв, Ха иска да купи всичко: от бебешките хлопки до автомобила, иска да изживее в един миг всички изпуснати радости на детството, от люлката до първия поздрав от космоса, блъска се с лакти през тълпите от празнични купувачи, надига се на пръсти, показва на продавачките връвта, дрънка паричките да привлече вниманието им, но те, обръгнали на детски драми пред щандовете, хвърлят разсеян поглед към умоляващото личице, отсъждат му таджикски произход, поглеждат към моето колебание и отдалечават играчката от мургавите му грабливи ръчици. Пакетите растат под мишниците ми, на всеки пръст вдявам по един шнур, движа се като удавница, замотана в коралите на някакво пъстро морско дъно, гледам в пролуките между вълните от плещи на купувачи и зяпачи само да не изпусна от поглед червеното палтенце. А то става все по-недоволно, все по-ненаситно, все по-неумолимо. Купувам, купувам, без да мисля за пагубните грешки във възпитанието, без да се съобразявам със строгите правила на Песталоци, без да броя чуждите пари. Искам върху едно виетнамско дете да върна на всички деца на Виетнам отнетите игри.

Чудя се откъде да взема една ръка, за да хвана алчната ръчица, протегната към всички тези чудеса, и да я изскубна от примамката им. Напразни са моите викове, молби, заклинания, които имат еднаква интонация на всички езици, ехтящи по цялото земно кълбо, когато безсилните майки застанат на прага и започнат да събират разпилените си пилци, грабнати от пъстрината на света.

Прибягвам до последното отчаяно средство. Тръгвам си сама, пробивайки си път като танк с пакетите, без да се обръщам назад. Излизам навън. Устоявам на магнита да се озърна. Вървя по улицата, която не зная на къде извежда. Само да вървя. Стигам до ъгъла. Спирам пред потока от коли. Тогава се обръщам. Точно зад мене като дяволско опашле се върти червеното палтенце.

Блага Димитрова, Страшния съд

Магазин "Детский мир" в Москва.

От личен опит

Точно, когато имах нужда, Блага Димитрова ме развесели с малко "черен" хумор. Всъщност това е първият откъс от рамана й Страшния съд, който ме разсмива. Иначе книгата е доста тежка и изключително неподходяща, ако искаш вечер да се приспиш с четиво - тя те събужда, разтърсва... Но има и моменти на красота, на усмивки... 

© Христиана Бобева

***

Влизам в хотелската стая като в свой дом. Обръщам с привичен жест шайбата за вентилатора. Той се завърта на тавана като перка на хеликоптер и ме облъхва със спарен вятър. Вече се уповавам на свой опит, а не на чужди съвети. 

Миналата година носех цял списък на забранени неща:

1. Не пий лимонада - заразена. 
2. Не пущай вентилатора, опасно - плеврит. 
3. Не отваряй прозореца - комари.
4. Не се къпи в жегата - сърдечен удар. 
5. Не стъпвай боса – скорпиони.
   И така нататък...

Как не умрях първата нощ, следвайки тези заръки, не зная. Прежадняла, гледах изпотените бутилки лимонада на масата, без да вкуся. Капнала от пот в душната нощ, гледах ваната и душа, без да посмея да се изкъпя. Затворих прозореца и пуснах щорите пред тъмнооката нощ. Не включих вентилатора. Стаята се превърна в камера за мъчения. Разхождах се назад-напред по килима, без да смея да събуя спортните обуща. Героично издържах. На заранта разбрах от румънския журналист, че всичко това е било напразно.

- Ех, не съвсем напразно, за закаляване на волята! - ме утеши той.

Сега нищо не ми остава, освен аз да давам такива съвети на новопристигащи за закалка на волята им. Изпивам на един дъх две лимонади и се хвърлям в банята.

Блага Димитрова,  Страшния съд

"От този миг..."

Забелязвам нещо необичайно: всяко дете носи металическа гривничка. Дръпвам ръката на Ха. Китката й, пристегната с гривната, изглежда още по-слабичка. Боя се да не счупя тези крехки птичи кости.

—Момиченце, каква е тази гривна?

Тънките пръстчета с мъка извъртат металическата плочка, за да ми покажат какво пише там. Полуизтрит ситен надпис върху ръждивия метал. Ръчицата от зноя се е запотила и по нея има синя следа като от верига. Детето казва нещо на своя чуруликащ, едносричков език.

Хоан с вдетинена усмивка ми превежда наивността в тона:

—Виж, пише мойто име: «Хоан Тху Ха, от град Хайфон, на 5 години».

Изпитвам нежност, която ранява и пропущам да запомня цялото име. Не подозирам какви злополучни усложнения ще произтекат от това.

—Защо не я смъкнеш от ръката си в тая горещина, не те ли притеснява?

Хоан превежда страшната детска сериозност на отговора:

—Не бива да я свалям нито денем, нито нощем. Ако ме смаже бомба, по гривната ще разберат, че е била Ха...

От този миг вече не познавам себе си. Някакъв взрив извътре ме преобръща в моя противоположност. Всичко, с което до сега бях живяла ми става чуждо. Ръчицата се изплъзва от моята. Шепата ми още е пълна с топлата й беззащитност. Изведнъж съзнавам цялото си безсилие. Не мога да защитя една детска ръка. От това осъзнато безсилие нахлува сила в мене, каквато никога не съм притежавала.

Блага Димитрова, Страшния съд

Част от корицата на втория й дневник от Виетнам - Подземно небе,
София, 1972г.

Да изживееш миг на красота насред ужаса...

 
    Слизам и потъвам в магията на тропическата нощ. Обгражда ме пейзаж, още по-зашеметяващ в тъмнината, понеже го досътворявам с въображение. Причудливи силуети на планини. Да се изкатериш на върха и да се пресегнеш – ще обрулиш едри звездни орехи. 

      Такава тишина, че те заговаря като камък. Въздухът е копринено нежен. Поемам дълбоко дъх и се напивам от дивия, ароматен сок на въздуха, наситен с гъстозелени сенки. Струва ми се, че самият мирис на буйна растителност зеленее с фосфоресциращ пламък. Войната в такава нощ ми изглежда сън на идиот. Изобщо не мога да допусна, че има нелепа, насилствена смърт. Нощта издън гърди вдишва и издишва вечна жизненост. 

Блага Димитрова, Страшния съд

Снимка: Handful of Light (фото)блогът на гери