"Език свещен..."

И все пак думите носят в себе си своя резонанс. Самата структура на езика е друга, когато го говорят огромни маси. Струва ми се, че като слушам испански, долавям някакво дълбоко, издън гърди ехо – тия придихателни «х», – някакъв хилядогърлен хор из кухината на безкрая: цял континент, Южна Америка, се откликва на Испания. Зад широката, дактилически разтегната руска интонация чувствам безпределността на руските степи, снежната необятна равнина, преливаща отвъд хоризонта.

Моят език е затворен в тесни планински клисури, гърлено клокочат тъмните му гласни като буйна планинска река, съгласните му се разбиват на шипящи пръски като вълни о скали. Словоредът му е по-подвижен, по-неподатлив на правило и скованост, сякаш кипи вътре в себе си. Премина ли границата на някогашна България, той става език на глухонеми. Сякаш е език на камъните. Неговото пространство е строго отрязано. Оттам нататък – без ехо, без отглас. Навън от този езиков предел се чувствам като задушен вик. Обзема ме планетарна самота. Минавам през Париж, Лондон, Рим в ехтящата черупка на своя език, нося в раковината на слуха си нечути думи, диалози със себе си, един зов без отзвук. Край мене потоците хора не биха трепнали дори да им кажа най-хубавите стихове от Ботев. Преводът е вече друг език, не моят. Живецът на поезията е вътре в думите.

В моя език е заключена завинаги душата ми. Аз съм отделен миг във времето на родния ми език. Когато замлъкна, моят глас ще се разтвори в майчиния ми език като неуловим нюанс в багрите му. 

Блага Димитрова, Страшния съд