"От този миг..."

Забелязвам нещо необичайно: всяко дете носи металическа гривничка. Дръпвам ръката на Ха. Китката й, пристегната с гривната, изглежда още по-слабичка. Боя се да не счупя тези крехки птичи кости.

—Момиченце, каква е тази гривна?

Тънките пръстчета с мъка извъртат металическата плочка, за да ми покажат какво пише там. Полуизтрит ситен надпис върху ръждивия метал. Ръчицата от зноя се е запотила и по нея има синя следа като от верига. Детето казва нещо на своя чуруликащ, едносричков език.

Хоан с вдетинена усмивка ми превежда наивността в тона:

—Виж, пише мойто име: «Хоан Тху Ха, от град Хайфон, на 5 години».

Изпитвам нежност, която ранява и пропущам да запомня цялото име. Не подозирам какви злополучни усложнения ще произтекат от това.

—Защо не я смъкнеш от ръката си в тая горещина, не те ли притеснява?

Хоан превежда страшната детска сериозност на отговора:

—Не бива да я свалям нито денем, нито нощем. Ако ме смаже бомба, по гривната ще разберат, че е била Ха...

От този миг вече не познавам себе си. Някакъв взрив извътре ме преобръща в моя противоположност. Всичко, с което до сега бях живяла ми става чуждо. Ръчицата се изплъзва от моята. Шепата ми още е пълна с топлата й беззащитност. Изведнъж съзнавам цялото си безсилие. Не мога да защитя една детска ръка. От това осъзнато безсилие нахлува сила в мене, каквато никога не съм притежавала.

Блага Димитрова, Страшния съд

Част от корицата на втория й дневник от Виетнам - Подземно небе,
София, 1972г.