Пагубните грешки във възпитанието

Романът е писан през 1968 год. Плашещо е колко е актуален днес...

     ***

Таксито едвам се промъква през навалицата от коли към «Детский мир». Ха, с червено зимно палтенце с бяла кожена яка, сварва през тесния рез на клепачите си да гледа едновременно към двете страни на улицата, напред и назад. Намръщена от напрежение да не изпусне нищо. Онемяла от незнание на общ език с мене, сърдита на моите непонятни обяснения за околния непонятен свят. Но не дава вид, че се удивлява. Спираме в странична уличка. Замолвам шофьора след един час да дойде пред същия вход да ни вземе.

— Да не съм жив, ако след един час успеете да измъкнете хлапето от магазина!

С нахлупен до вежди ескимоски калпак, който скрива конската й опашка, и с начумерената важна стойка, Ха прилича на момче, от което си патят махленските дечурлига. Човекът излиза прав.

И след два, и след три часа не мога да я изтръгна от магнитните обръчи на електрическите влакчета, на говорещите кукли, на ракети, самолети, камиони, самосвали, топки от всички калибри като бомби, бели мечки, пухкави зайчета, опашати катерички, сервизи за цели кукленски банкети, апартаменти, телефони, бани – изобщо в миниатюр цялата съвременна цивилизация. С три виетнамски су, през дупките в средата нанизани на връв, Ха иска да купи всичко: от бебешките хлопки до автомобила, иска да изживее в един миг всички изпуснати радости на детството, от люлката до първия поздрав от космоса, блъска се с лакти през тълпите от празнични купувачи, надига се на пръсти, показва на продавачките връвта, дрънка паричките да привлече вниманието им, но те, обръгнали на детски драми пред щандовете, хвърлят разсеян поглед към умоляващото личице, отсъждат му таджикски произход, поглеждат към моето колебание и отдалечават играчката от мургавите му грабливи ръчици. Пакетите растат под мишниците ми, на всеки пръст вдявам по един шнур, движа се като удавница, замотана в коралите на някакво пъстро морско дъно, гледам в пролуките между вълните от плещи на купувачи и зяпачи само да не изпусна от поглед червеното палтенце. А то става все по-недоволно, все по-ненаситно, все по-неумолимо. Купувам, купувам, без да мисля за пагубните грешки във възпитанието, без да се съобразявам със строгите правила на Песталоци, без да броя чуждите пари. Искам върху едно виетнамско дете да върна на всички деца на Виетнам отнетите игри.

Чудя се откъде да взема една ръка, за да хвана алчната ръчица, протегната към всички тези чудеса, и да я изскубна от примамката им. Напразни са моите викове, молби, заклинания, които имат еднаква интонация на всички езици, ехтящи по цялото земно кълбо, когато безсилните майки застанат на прага и започнат да събират разпилените си пилци, грабнати от пъстрината на света.

Прибягвам до последното отчаяно средство. Тръгвам си сама, пробивайки си път като танк с пакетите, без да се обръщам назад. Излизам навън. Устоявам на магнита да се озърна. Вървя по улицата, която не зная на къде извежда. Само да вървя. Стигам до ъгъла. Спирам пред потока от коли. Тогава се обръщам. Точно зад мене като дяволско опашле се върти червеното палтенце.

Блага Димитрова, Страшния съд

Магазин "Детский мир" в Москва.