За Фикуса...

Не знам дали Блага Димитрова е чела какво Учителят Петър Дънов казва за фикуса, но след като познавам романа ѝ Лице, бих казала, че да. Особено интересно е, че главната героиня, Бора Найденова, е професор и според Петър Дънов фикусът е точно за нея...

* * *

Запример, добре е да отглеждате фикус. Наистина, фикусът е безплодно растение, но дава нещо от себе си. Който иска да забогатее, нека отглежда фикус. Той внася спокойствие и разположение в човека. Фикусът е за учените хора.

Петър Дънов

* * *

Фикусът остава сам до прозореца в стъмнения апартамент. Многорък Буда от зеленясал бронз, съсредоточен във фик-съзнание.

Обладател на някакво неизвестно растително проникновение, този безмълвен състайник е установил подкоренна връзка със сетивата на мъжа и жената, без те да я осъзнаят. Той съзира миналото и това, което предстои. И със сгъстено излъчване на биотокове се опитва да предодврати катастрофата или поне да я смекчи. Как ли? По своему, по фикуски. Може би чрез фотосинтеза между двамата. Непрестанно поглъща въгледвуокиса, който те издишат. Примесен със заразни отрови – подозрения, съмнения, злъч, дори в стила на героинята – класова омраза, непримиримост. И го преработва търпеливо в кислород, наситен със спокойствие, сговор, сън, любов, прошка, за да вдишват. Ако такъв е техният микроклимат, в който биха могли да виреят като същества, верни на природата си, те си го отравят сами с разни фикс-идеи. А разстението иска да им внуши своята проста фикус-идея:

Внасяй в хаоса Фи-хармония!

Вземи на фокус един слънце-лъч – фикус-фокус.

През себе си го пропущай, чрез себе си го превръ-

щай в нещо по-най пренай от себе си: в зелено, в

лист, в сянка, в бистро, в капка, в глътка, в смях, в

сълза, в свежо, във въздух, в дъх, в дух.

И ще станеш най-сетне спокоен – фику-

тивно.

Сянката на фикуса с лапести листа е уголемена на стената. Напомня за тропическия му произход. Сякаш призракът на изгонената завинаги от града природа се промъква в този тесен апартамент и плете някаква разклонена формула, от която двамата обитатели със своя самонадеян разум няма как да се откопчат.

Един мистичен сноп лунни лъчи се плъзва върху полираните листа, изтръгвайки от тях недостъпен за човешки слух ултра-фи-звук. В този миг фикусът, превърнат в арфикус, отехтява своята носталгична болка:

Изкоренен от джунглата, въдворен в единоч-

ка саксия, аз фикукрея – джудже-фикус, таен

стаен пратеник, за да внасям с пълни, зелени

шепи сред стените фикосмоса.

Блага Димитрова, Лице

На нашето мъниче за едно денонощие му се излюпи листо... ❤

Повече за фикуса, четете тук.

На сутринта

Толкова му е нужно на мъжа – да заспи в топлината на една жена, за да забрави лошите сънища. И да се събуди като младенец.

Макар и с необичайно за него закъснение, той се вдига бодър. Отваря прозореца и пуща деня вътре. Въздухът и светлината нахлуват в един поток. По-силна е светлината, по-свеж – въздухът, когато са слени. […]

 

Блага Димитрова, Лице

На вечеря...

Сядаме един срещу друг. Постлал е чиста бяла покривка. Аз съм още в черната рокля. Всекидневната вечеря – препечен хляб, масло, сирене и чай – изглежда празнична. По безмълвно споразумение не включваме радиото, за да не заглушим тихото отзвучаване на симфонията в душите си. Смутени, тържествени, разчупваме хрускавите филийки. Поемам вечерята на малки хапки и бавни глътки, с уважение. Ако би било в силите ни, така бихме разтегнали на дълги глътки и концерта тази вечер. Мълчанието до известни дълбочини е достъпно, но оттам нататък крие подводни рифове. Тъкмо прехвърляме опасната граница, и едновременно отваряме уста да заговорим:

— Изпълнението... — подхваща той.

— Знаете ли... — заеквам аз.

Блага Димитрова, Лице

Едва ли има снимка, която да изобрази тази нежност, това почти „свещенодействие“ на простичката вечеря след вълшебния концерт. Ето защо няма никакво изображение, нека всеки читател си представи картината, с усещанията и аромата...

© Христиана Бобева

Дъждът...

Няма смисъл да се блъскам в трамвая и да разплисквам звучението на Моцартовата музика в клетките си. Вместо бързо придвижване напред с лакти, предпочитам по-бавно – на собствени крака. Какъв свеж въздух от брожението на дъжда. Все още обичам да се разхождам под дъжда, както някога. Признак на запазена младост или на застаряваща саможивост. Дори с високи токове нямам нищо против дъжда. Нека се усилва. Не съм сама. Предчувствувам връзката. Някъде съвсем близо, на разстояние едно протягане на ръката, едно мигване на ресниците. Дано не се размина с връзката, изтъняла до липса. Дъждът ме заговаря дружелюбно, без натрапчивост. Разбираме се от полукапка.

Блага Димитрова, Лице

Дани Сантос, Хора под дъжда

  

В днешния объркан свят...

Преди тридесет и четири години Блага Димитрова е предусетила духът на настъпващото време толкова ясно, че те побиват тръпки. Прочиташ началото на втората част на романа сега, през 2015 година, и точността, с която припознаваш настоящето си те плаши. Може би това е благословията-проклятие на „големи“ души като нейната – да „виждат“ какво се задава, и хубаво, и лошо.

© Христиана Бобева

***

ВТОРА ЧАСТ

[…]

Този роман, до подробности скроен отдавна, прилича на самолет с определен маршрут, минаван натам и насам безброй пъти. Изведнъж насред пóлета група въоръжени пътници, между които една не дотам млада жена, един млад мъж, няколко студенти и студентки и един фикус, представете си, се надигат от местата си, влизат в кабината на пилота (тоест в моя кабинет), опират дуло о тила му със заповед да кара в съвсем друга посока. И авторката, без да гъкне, е заставена рязко да смени курса, да отправи самолета далече и да призовава читателите-заложници да запазят спокойствие. А терористите – собствените ѝ създания – заедно с цяла тайфа техни прототипове, живи и мъртви зад гърба им – стоят застрашително над главата ѝ, нареждат ѝ каква височина да набира романът, какви жанрови граници да прехвърля, къде и колко да кръжи и на кои непредвидими писти да кацне.

На всичкото отгоре стайният фикус дръзва да заговори на свой език с разни фикусизми, които нарушават плавността на полета и предизвикват словесни лупинги, нещо като фикустресове.

По време на принудителния полет съществува рискът пилотът (моя милост), пък и някои читатели да бъдат повалени от въздушните пирати. Авторката предупреждава още веднъж да не губят самообладание и търпеливо да изчакат приземяването. Не е изключена опасността романът да бъде взривен и да се разпръсне на прах и дим в пространствата.

Какво да се прави, в днешния объркан свят тероризмът ни дебне навред, дори вътре в самите нас при безмоторното летене на мисълта.

Блага Димитрова, Лице

"Фикусирайте се!"

Романът е писан през 1981 година и все още звучи стряскащо актуално. От друга страна, откъсът, който следва да прочетете, е наистина прекрасен, изпипан до съвършенство, някак си магично-реалистичен...

© Христиана Бобева

***

През това време до прозореца в нейния апартамент са протегнати зелените шепи към пролетното слънце и обират светлината му.

Ако бихме могли усещанията и броженията във фикуса да преведем на човешка бедна реч, бихме доловили приблизително такъв „поток на растителното съзнание“:

Спрете, усмирете се, тичащи, ръкомахащи, бърборещи, бели сенки!

Обърнете се към един прозорец. Това е достатъчно, за да пуснете корен. Поемете в себе си светлината през хубавия ден.

(Под влияние на стопанката си фикусът става дидактичен. Чете им фикоконско евангелие).

Не пропущайте хубавия ден! Развейфикусници!

Съсредоточете се, преработете светлината, цели се озарете от нея! Фикусирайте се!

Движението – там е силата и слабостта ви. Поискали да бъдете навсякъде, вие сте никъде.

Движението – вие сте го превърнали в бягство. Престанете да сновете. Фикусовалки!

Не разсейвайте светлината.

Вместо да се утаите, да се избистрите, да се огледате вътре в себе си, вие все по-бързо цепите пространството и така го унищожавате. И все повече се размътвате, все повече надигате тинята от своето дъно, все повече разплисквате светлината. А трябва да я пазите в шепи. Всяка капка светлина е една зеница.

Прилепи-призраци! Фику-сомнамбули!

Спрете, освестете и осветете се!

Блага Димитрова, Лице

За любовта и поезията

 ― Веднъж Лазо иде в квартирата ми. Хе-ке, ме-ке... Кво има? „Дай ми стаята си за два часа!“ „Дадено, Лазо, най-после и ти се освести!“ „От пет до седем вечерта.“ Тъкмо време за дуосеанс. Става седем, въртя се аз отвън на студа като пес на месечина, гледам горе, още свети. Намигам си: я го виж Лазо, той бил от „просветителите“, не гаси лампата при сеанса. Чак към осем слиза поразникът, сам. „Прощавай, вика, нещо не върви!“ „Нищо, казвам, ще потръгне! Опитай пак!“ И пак чакам и бия клинци отвън. Най-после, посиня ми носът, чукам на вратата. Отвътре – ни гък, ни мък. Заспаха ли, викам си. Хлопам по-силно. Подава се Лазо, разчорлен: „Още малко, да довърша!“ Надничам да зърна мадамата. Никой. Пишел стихове, идиот, а аз зъзна!

Блага Димитрова, Лице

"Час-фик"

Настъпва неговият час. Часът на фикуса. Час-фик, обратен на час-пик.

       Когато движението спре, самоизчерпано. И шумовете се взаимозаглушат. И когато думите за заключат обратно в устата. Тогава. Една сянка, разклонена като сторък Буда в ъгъла до прозореца. Листата му, без да помръднат, протягат дълги, източени пръсти от зелено излъчване. И проникват дълбоко в кладенеца на съня, до самото дъно, където са напластени неизвестност връз неизвестност. 

Блага Димитрова, Лице

Личен архив. Един много, много, наистина много голям фикус,
Кадис, Испания.

Южноиспанският фикус от снимката е пълната противоположност на този, описан в романа и може би точно заради това, докато четях, изведнъж се сетих за него. Не е затворен между стените на някой апартамент, не е в саксия, на вечния си пост до прозореца. Дошъл от Австралия с една монахиня, вековен съсед на океана, той е толкова огромен и величествен, че трябваше да стигна до сами бордюра на тротоара, за да успеем с обектива да го обхванем целия, или поне да се опитаме. 

И отново се заплетоха спомените и книгите...

© Христиана Бобева

A todos los que les interese esta publicación en castellano - la pueden encontrar aquí. 

Traducción del búlgaro: Cristiana Bobeva, todos los derechos reservados.