Дъждът...

Няма смисъл да се блъскам в трамвая и да разплисквам звучението на Моцартовата музика в клетките си. Вместо бързо придвижване напред с лакти, предпочитам по-бавно – на собствени крака. Какъв свеж въздух от брожението на дъжда. Все още обичам да се разхождам под дъжда, както някога. Признак на запазена младост или на застаряваща саможивост. Дори с високи токове нямам нищо против дъжда. Нека се усилва. Не съм сама. Предчувствувам връзката. Някъде съвсем близо, на разстояние едно протягане на ръката, едно мигване на ресниците. Дано не се размина с връзката, изтъняла до липса. Дъждът ме заговаря дружелюбно, без натрапчивост. Разбираме се от полукапка.

Блага Димитрова, Лице

Дани Сантос, Хора под дъжда